Александър Драганов
Звездата на гибелта (9)

Глава осма
Акостираме

Сънувах себе си, като дете. Още бях цял и невредим, макар и много по-малък. Тогава все още не исках да съм цар на боговете, макар да имах желание да командвам братята и сестрите си. Вианна и особено Дреймо не бяха очаровани от това. Специално с Дреймо имах множество проблеми. Този следобед например бях опитал да открадна чука, който използваше за работата си на ковач, и той го прие ненужно зле. Развика се толкова силно, че се парализирах, а после изтръгна чука от ръката ми и ме фрасна толкова силно, че от носа ми потече Икор. Отидох да се оплача на баща ни, Зерос, но той не пожела да вземе позиция и упрекна и двама ни, като обвини мен, че искам неща, които не притежавам, а него, че винаги реагира с насилие. Затова и сега стоях кисел пред огнището и си мечтаех да има кой да се застъпи за мен. Можех да отида и при мама, разбира се, но тя само щеше да ни запрегръща и да каже, че трябва да се сдобрим. А аз исках някого, който да покровителства мен и само мен.

Огънят в камината на боговете изпука и аз инстинктивно погледнах към пламъците. От огъня бяха изхвърчали искри и застинаха за миг във въздуха, като очите на дявол, които се вторачиха в душата ми. Помня, че някога това много ме уплаши и ме накара все пак да изтичам при майка си, която по-късно ме отведе до огъня и ми каза, че в него няма нищо друго, освен пламъците, за голяма радост на Дреймо и Вианна, които се смяха за моя сметка.

Но сега, когато видях огнените очи, просто се събудих.

* * *

Отворих очи и се озовах загледан в тавана на корабната каюта, в която Шалиен ни бе настанила двамата с Паладиус. През малкото ѝ прозорче навлизаше светлината на луната и по това разбрах, че навън е нощ.

Автоматонът, както можете да предположите, стоеше изправен и аз първоначално предположих, че отново е застанал на пост, но после забелязах, че до него е опряно копието на Шалиен, което свети с лека светлина, а той нито се обръща към мен, нито ме поздравява.

Изправих се полека-лека, макар все още да чувствах умора от обстрела на Пипалис, а след това приближих колебливо спътника си.

— Паладиус? — повиках го тихо.

Сините очи на автоматона проблеснаха за миг и после той каза със странен глас:

— В момента Паладиус се презарежда. Моля, обадете се по-късно!

Примигнах. После се загледах внимателно в Паладиус и видях, че от копието на Шалиен излиза мека светлина, която затваря пукнатините, оставени по бронята му от Пипалис. Явно все пак и този железен рицар спеше понякога, макар и рядко.

Излязох от каютата, а после се качих горе на палубата. Няколко моряци отстъпиха трескаво от пътя ми, а аз се огледах и видях Шалиен, която стоеше на перилата на кораба. Повя бриз, който разроши червената ми коса, единственото нещо по главата ми, останало невредимо, след като кръвта на Леймар ме бе изпръскала.

Приближих магьосницата. Измъчваха ме странни чувства. Винаги бях искал тя да ми се поклони и да започне да ми се моли. Бях изпитвал нужда да стана неин господар, но се бях провалил в това с гръм и трясък. Последните дни обаче тя на два пъти се бе обърнала към мен — и ако първия път можех да обясня това с желанието ѝ да спаси детето на раджата, вторият ме обърка, тъй като тя ми се помоли, за да ме спаси. Съзнавах, че вероятно това е, защото има нужда от мен, за да спре Тираниус, новия враг, който се бе появил в живота ѝ, но в същото време чувствах, че тя е изпълнила това, което бях искал от малък: някой да покровителства мен. Не знаех какво да мисля.

— Ти ме спаси по време на битката с Пипалис — казах аз. — Благодаря.

Шалиен не отговори, а остана загледана в морето. След това вдигна очи към нощното небе и посочи към една особено ярка звезда, която грееше със странна виолетова светлина.

— Металия — каза тя.

Последвах погледа ѝ, като усилих божествения си взор. Видях очертанията на истината, скривана от виолетовата светлина, че към нас приближава метална сфера, а нейде дълбоко в нея има някой, чийто неутолим глад отекваше дори до тук. Потреперах.

— Ще го спра, Шалиен! — казах аз и добавих: — В крайна сметка не се борих толкова много да завладея този свят, за да го оставя в плен на някакъв, как го казваше Паладиус, робот.

Шалиен се обърна към мен. Видях по лицето ѝ, че е много уморена и вероятно не е спала, за да остане на пост, докато ние, храбрите ѝ рицари, се възстановяваме. Въпреки това в този момент, осветена от лъчите на звездите, тя ми се видя изумително красива. Изпитах странния порив да помилвам сребърната ѝ коса, падаща около вечно младото лице. Имах чувството, че на допир ще е като коприна.

— Шалът ти отива повече от шлема — каза тихо тя — вижда се косата ти.

Обърках се. Защо ми казваше това?

— В такъв случай ще го задържа — отвърнах, а после ми стана неловко и продължих. — Защо не идеш да поспиш? Струва ми се, че си доста уморена. Аз ще остана на пост.

— Сигурен ли си, че си в състояние? — попита Шалиен.

— Да — отвърнах, — аз съм бог, все пак. Ние се възстановяваме бързо.

— Добре тогава — кимна Шалиен и прочетох в погледа ѝ благодарност. — Лека нощ, Танар.

— Лека нощ, Шалиен — изпратих я аз с поглед, докато тя слизаше в долната палуба.

А после се загледах в морето.

* * *

На следващия ден се събрахме за нещо като съвещание.

— Добро утро на всички — каза Шалиен, явно отпочинала. — Добра работа свършихме вчера, особено ти, Паладиус.

— Танар свърши голямата работа — поклати глава автоматонът. — Той пое върху себе си обстрела на противника, аз само се възползвах от това.

— Важното е, че го направи, в противен случай сега щях да се рея като облак, без спомен за това кой съм — отвърнах. — Дори не знаех, че един бог може да бъде сполетян от такава съдба. Това е най-близкото нещо до смърт, което можем да изпитаме.

— Мисля, че и двамата пропускате кой направи подвига на Танар възможен — усмихна се леко Шалиен.

— Да — кимна Паладиус, — знаех, че имаш мистични сили, но не и че си толкова веща с тях, Шалиен.

— Аз знаех — изсумтях аз, като си спомних битката ни при Трекерес, — но, както и да е, какво бе станало с теб снощи? Стоеше изправен, но когато те питах нещо, каза някаква безсмислица.

— Когато трябва да почивам, аз не лягам, а просто се изключвам — отвърна Паладиус — и оставам някои функции, колкото да известя другите, че не съм умрял.

— Звучи ми странно — отвърнах аз.

— Това е, защото си спиритическо същество в органичен свят — заля ме с терминология Паладиус, — ако беше от Металия, нямаше да има нужда и да питаш.

— Е, сигурно — отвърнах аз. — Ако се не лъжа, докато стигнем основния континент на Лекдария ще ни трябват още не повече от два дни. Мисля, че е време да решим какво трябва да правим. Предполагам, че най-просто ще е, ако се промъкнем до храма на Ахназар и го убием.

— Мислех за това, но няма да се получи — поклати глава Шалиен.

— Рикошец и неговите Биячи, двама роботи, с които не искаш да се запознаваш, ще го пазят като очите си, Танар — допълни Паладиус. — Дори тримата с Шалиен може да нямаме силите да ги надвием, а и не вярвам този Ахназар просто да ни чака да го убием.

— Няма — кимнах аз. — Той има много жреци с посредствена магия, които обаче все ще доловят преминаването ни през Ксерекс и ще го предупредят. Освен това той вече ползва услугите на демонични духове.

— Моля? — разшири очи Шалиен.

— Не ти ли казах? — отвърнах. — Когато сънувах разговора му с Рикошец, което явно е някакво странно божествено умение, отключило се след пробуждането ми, той знаеше, че съм прогонил джина Бафамас от тялото на момчето Банали и намекна, че има и други такива приятели.

— Всъщност, не ми каза — отвърна сковано Шалиен. — Това го прави много по-лош и безскрупулен противник, отколкото го мислех. Мисията ни става още по-трудна.

— А каква всъщност е мисията ни? — попитах аз.

— Ахназар се готви за нова голяма война със свободните народи на Лекдария — отвърна Шалиен. — Това, което не достигна на Ксерекс предния път, той смята да компенсира с роботи, а както ми казваш сега, и с дяволи.

— Разбира се, Ахназар е воден за носа от Рикошец — допълни Паладиус. — Докато траят битките, Металия ще надвисне в небето над Лекдария, а Тираниус ще изсмуче всичката магия на вашата планета, освен че ще погълне Танар. После ще вземе и ресурсите ѝ за нашия свят.

— А това ще унищожи света ни — поклати глава Шалиен. — Затова, преди Тираниус да дойде, трябва да сме решили проблема с Ахназар. Трябва да организираме защита, както по време на войната с теб, Танар, но този път ти ще си от другата страна.

— И как ще стане това? — попитах аз. — Не вярвам много да ми се зарадват в Трекерес или в Ханвар.

— Ще трябва да ми се довериш за това, Танар — каза Шалиен. — Аз съм добра приятелка на Елида, царицата на Ханвар, а тя ще ми повярва за теб, още повече че няма да е необходимо да огласяваме кой си със знамена.

— Моряците ще се разприказват, Шалиен — казах аз.

— Моряците винаги приказват, Танар — каза тя. — Разказът им за нашето пътуване обаче ще дойде в повече дори на кръчмарската публика.

— Дори да си права, все някога ще трябва да разкрия кой съм, а ниганите няма да са доволни — отвърнах аз.

— Нека първо стигнем до там — каза Шалиен. — Основната ни задача засега е да прекосим Ханвар и Шимбе без проблеми. Паладиус, имаш ли представа дали Рикошец или някой от бандитите му, които споменаваш така лаконично, може да ни очаква, както Пипалис?

— Рикошец няма толкова силен играч, колкото Пипалис, освен, може би, Биячите — отвърна Паладиус.

— Какво изчерпателно име — отбелязах саркастично аз.

— Смятам обаче, че той ще ги пази за голямата бойна — не ми обърна внимание Паладиус. — Там, където силата не помага обаче, понякога хитростта е по-ефективна.

— Чуваш ли, Танар — каза ми присмехулно Шалиен, а после се обърна отново към автоматона. — Можеш ли да ни кажеш нещо повече за хитрите спътници на Рикошец?

— Трябва да знам нещо повече за страните, които посещаваме, за да мога да си направя изводите — рече Паладиус.

— Ханвар е страна на моряци и приключенци — намесих се аз. — Горди, надменни и неприятни хора. Шимбе, от друга страна, са земеделци, които се стремят да изкарат максимално много пари от качественото жито, което произвеждат и изнасят за всички вражески страни.

— Вражески? — не ме разбра Паладиус.

— Има предвид, които не му се кланят — каза Шалиен. — Свободният свят. Опростено описание на база остаряла информация, но като цяло изненадващо вярно. Ханварците са достойни хора, шимбаните не са лоши, но не може да се разчита на тях, ако не усетят, че са в смъртна опасност.

— В такъв случай слабото звено е Шимбе — каза Паладиус. — Доколкото познавам Рикошец, той ще изпрати Слухтарий там.

— Слухтарий — подсмихнах се аз, — не мога… Имената на Металия ме убиват, Паладиус.

— Не виждам нищо смешно, Танар — отвърна автоматонът. — Слухтарий е майстор шпионин, а когато се налага, и убиец. Щом на Лекдария има цяла една нация, която е меркантилна и разчита на износа на ресурси, той ще е там.

— До Шимбе обаче има доста път — каза Шалиен. — Има ли някой, който би могъл да ни очаква в Ханвар?

Паладиус се замисли.

— Не мисля — отвърна той. — Принципно Рикошец има още един случай, убиец, който нанася удара си отдалеч и без да оставя следи…

— Пак говориш загадъчно — обвини го Шалиен.

— … но е много рано той да влезе в играта — довърши автоматонът. — Ханвар трябва да е сравнително безопасно място, освен ако Ахназар не прати още някое от местните чудовища, като птицата Рок.

— Няма да стане — отвърна Шалиен. — Ханварците имат традиция да отглеждат герои, които избиват чудовищата, преди те да могат да завъдят колония в родината им. Даже Шимбе използват услугите им, ако се наложи. Така като гледам, може би наистина ще можем малко да си отдъхнем в Ханвар, което няма да се отрази зле и на трима ни.

Двамата с Паладиус кимнахме. Действително битката с Пипалис не ни се бе отразила добре и имахме нужда от повече почивка. В дните, оставащи до пристигането ни на брега на Ханвар, наистина я и получихме, тъй като повече никакви същества не ни нападаха, нито по въздух, нито по вода.

Така стигнахме до пристанището Сянис, основен търговски град на Ханвар, страната, почитаща омразната ми сестра Вианна.