Александър Драганов
Звездата на гибелта (8)

Глава седма
Пипалис

Проблемите с нашето пътуване започнаха още първата вечер, след като излязохме в открито море и сетивата на морящите, в общи линии не много сложни хора, които лесно се изкушаваха, бяха атакувани от омайна песен, идваща от мистериозен, появил се от нищото остров.

— Сирени — казах аз на Шалиен, докато екипажът на кораба загърби задълженията си и понечи да насочи нашия съд към острова, пред който имаше назъбени скали, които щяха да го направят на трески. Най-лошото бе, че въпреки божествеността ми, моите сетива също бяха притъпени от атаката на сирените и изпитвах не особено логичния порив да се метна зад борда и да заплувам към съществата с нежни гласове, макар да знаех, че те всъщност са чудовища.

— Чух ги — каза Шалиен и изрече заклинание, при което в умовете ни се чу нещо като тътен, който заглуши песента на създанията.

— Искаме да слушаме песента на сирените! — извика капитанът на кораба, дебел мъж, чиито очи бяха пълни с копнеж по омайните гласове.

— Не може — отсече вещицата. — Сирените не са такива, каквито си ги представяте. Не бива да се вслушвате в тях.

— Пусни ни да слушаме песента на морето! — развикаха се и останалите моряци.

Тогава Паладиус приближи перилата на кораба, втренчи синия си поглед към далечния остров и изстреля два пронизващи лъча към него, които го взривиха на части. Сирените отново завиха, ала този път песента им не бе омайна. Крясъците им накараха моряците да настръхнат.

— От друга страна, — каза капитанът, — може би сте права, милейди Шалиен.

— Подозирах, че ще решиш нещо подобно — отвърна присмехулно магьосницата, а аз приближих Паладиус.

— Как го правиш? — попитах аз. — Какво има в погледа ти? Аз умея да изстрелвам мълнии и пламъци, но нищо толкова разрушително.

— Нарича се лазер — отвърна автоматонът. — Представлява много концентриран лъч светлина, но не мога да ти обясня, как да го направиш. Аз просто съм построен с такова вградено оръжие.

Изсумтях недоволно.

— Този, другият, Рикошец — попитах аз — той има ли същия лазер?

— Има, но не е същият — отвърна Паладиус.

— Каква е разликата? — попитах аз.

— Неговият е червен.

Почувствах се глупаво.

Нощта след песента на сирените мина спокойно и аз дори реших да подремна, тъй като нощем нямаше как да тренираме с Паладиус, без да разбудим останалите. На следващия ден обаче Шалиен ме извади от унеса ми:

— Ставай, имаме проблем!

— Каква изненада — отвърнах подигравателно аз, но бързо забелязах, че платната на кораба се извиват, като от силен вятър.

— Не ми казвай, че има ураган — направих гримаса иззад шлема си. — Тръгна ли да си играя с времето, после ще трябва да минат месеци, докато го оправя, така че да не изпаднем в нов ледников период.

— Не е ураган — каза Паладиус, който гледаше нагоре. — Някаква огромна птица кръжи във въздуха. Мога да опитам да я поваля с лазерните си очи, но тогава може да се стовари върху кораба и да го направи на трески.

— Птица Рок — изправих се аз нетърпеливо и потрих ръце. — Това ще е интересно.

Шалиен твърде късно улови погледа ми.

— Не се превръщай в…

Но аз вече се превъплътих в образа на дракон и полетях с триумфален рев към гигантския орел, който кръжеше над кораба. Птицата ме посрещна с оглушителен писък и влезе в битка с мен, но от самото начало бе ясно, че няма особени шансове. Люспите ми бяха далеч по-твърди от нейната перушина, имах четири крака срещу само два за нея, а освен това бълвах и огън. Когато приключих с птицата Рок, внимателно отърсих трупа от перушината, опърлих го с пламъците и завлякох сочното тяло на палубата, като го поставих бавно и внимателно, така че да не съборя кораба, а след това отново приех формата на рицар с червеникава броня.

— Ето — казах аз, много доволен от себе си. — Печено пиле!

— Кой си ти? — гледаше ме обаче капитанът, пребледнял от ужас.

— Мой племенник, който обича излишно да се фука с магията си — каза Шалиен, като ме гледаше кръвнишки. — Ще трябва да си поговорим с него.

— Но според легендата в дракон се е превръщал… — започна един от моряците.

— Танар, богът на ксерексите, така е — отвърна Шалиен. — Но като знаете коя съм, смятате ли, че бих пътувала доброволно с него?

Моряците закимаха, а аз се подсмихнах зад шлема. Неслучайно хитрушата ми бе създала толкова главоболия навремето. Наистина бе съобразителна.

— Е, — каза накрая капитанът — предполагам, че печеното пиле не е толкова зле.

И така всички ядохме птица Рок през следващите дни, чието месо, трябва да ви кажа, не е никак лошо. През това бреме още няколко пъти бяхме нападнати от различни морски същества, за които се досетих, че са призовани от Ахназар. Сред тях имаше келпи, което е нещо като свирепи морски коне, няколко гигантски змиорки, които моряците напълно погрешно сметнаха за влечуги, както и една огромна скарида. Моите драконови изпълнения, съчетани с лазерния поглед на Паладиус и с магията на Шалиен обаче, опазиха кораба цял и невредим, макар капитанът да се тресеше от ужас. Бедният човечец никога не бе подозирал колко много чудовища има в морето и не можеше да разбере защо всички те нападат неговия кораб, макар да се досещаше, че причината е в нас, прекрасните му пътници.

На втората седмица от пътуването ни обаче морето сякаш напълно се опразни. Не само, че не ни нападаха никакви чудовища, но и във водата нямаше никаква риба. Птицата Рок бе изядена, което означаваше, че моряците разчитат на своите запаси осолена храна, което ги направи кисели и сърдити. Аз бях озадачен от това, че в морето няма живот, а и не бе в стила на Ахназар да се отказва толкова лесно.

— Смятам, че причината е в приятеля, за когото е споменал Рикошец в съня ти — каза Паладиус, когато го направих на въпрос.

— Мисля, че е време да ни кажеш за какво става дума, приятелю — отвърна Шалиен и аз се намерих в конфузната ситуация да съм съгласен с магьосницата.

— Добре тогава — кимна Паладиус. — Не исках да ви плаша, но пък е по-добре да сте подготвени. Като върховен палач на Тираниус, роботът Рикошец има цяла банда убийци около себе си, пасмина, която върши мръсната му работа. Най-брутален и могъщ измежду тях е Пипалис.

— Който предполагам, че има пипала — направих гримаса аз. — Страшно изобретателни сте в имената си на Металия, не ще и дума.

— Ние сме конструирани с предварителна идея с какво ще се занимаваме — отвърна Паладиус. — Оттам и имената ни. Нима това е толкова трудно за разбиране?

— Карай нататък — отговорих. — Значи този робот има пипала и плува, така ли? Защо това трябва да ме плаши толкова? В нашите морета също има кракени, това е нещо като огромен калмар, даже съм изненадан, че Ахназар не ни пусна такъв на пътя. А и защо вие имате морски робот? Нали повърхността на Металия е от метал?

— Живакът е течен метал, а на Металия има морета от него — отвърна Паладиус. — Пипалис живееше в дълбините на най-голямото от тях и макар в началото да бе създаден, за да изследва дъното му, скоро започна да напада пътуващите по повърхността му кораби, докато Рикошец не го привлече на своя страна с обещанията да убива, колкото си иска. Оттогава насам го използва за някои от най-мръсните си мисии. Помниш ли историята за живите кристали, която ти разказах? Пипалис срази техния бог, като го изтръгна от пиедестала му с пипалата си, изби народа му, а после го отведе пред ненаситния Тираниус да бъде изяден.

— Отвратително — казах аз. — Колко точно е голямо това нещо?

— На моя свят има кораби, пред които този е като обикновена лодка — каза Паладиус, — но Пипалис бе достатъчно огромен и силен, за да ги потопи на дъното на живачното море. Това нещо е богоубиец…

Той снижи глас.

— … Танар! Искам да стоиш настрана от него.

— Но ако се превърна в дракон…

— Ще бъдеш оплетен в пипалата му — довърши Паладиус. — Не, твоята задача ще е да пазиш кораба. Предполагам ще имаш свръхестествената сила за някаква защита на плавателния ни съд?

— Естествено — отвърнах, — но тогава кой ще пази мен?

— Шалиен — каза Паладиус, — ти ще следиш някое от пипалата да не се убие около спътника ни.

Магьосницата сби устни, но кимна:

— Много добре.

— Не е добре — отвърнах аз, — нямам ѝ доверие.

— Ако исках да ти се случи нещо, лично щях да се погрижа — каза отвратено магьосницата.

В този момент морякът, който наблюдаваше морето пред нас, нададе истеричен писък и посочи нещо вляво на борд. Тримата се обърнахме настрани и аз се стъписах от това, което видях. От морето се издигна пипало с дебелината на бойна кула, направено от сияен блестящ метал, което завършваше с остриета, дълги като копия.

— Сега! — обърна се към мен Паладиус. — Стабилизирай кораба и го опази от нападението!

Водата около нас буквално закипя, а от нея изскочиха още метални пипала, които се наклониха към нас като рогата на огромни охлюви и ни загледаха с дулата, опасвани от остриетата на края им. Аз съсредоточих цялата си сила в това, корабът да не бъде преобърнат от появилите се огромни вълни, но скоро пред мен изскочи ново предизвикателство, тъй като водата под нас отстъпи пред някаква белезникава и слузеста субстанция, която хем изглеждаше течна, хем имаше очертания, които я оформяха като гигантска медуза, изпод чийто абажур блестяха злокобни изкуствени светлини. Да опазя кораба в равновесие върху нея си бе цяло предизвикателство, но скоро срещнах още едно препятствие, тъй като пипалата на чудовището изстреляха мощни лазерни лъчи, които щяха буквално да ни изпарят. Блокирах ги с магията си, като размахвах меча си в тяхна посока и ги отхвърлях обратно към морето или небето, но се чувствах, все едно някакъв колосален великан ме е настъпил и върти пета върху мен. Капки пот избиха по челото ми под шлема, което бе само физическото проявление на огромния натиск, на който бе подложена божествената ми същност. По-малки пипала, напомнящи водни змии, се изстреляха като камшици от водата към мен, но Шалиен застана на пътя им и удари с дръжката на копието си по палубата, а те паднаха като посечени. Лицето ѝ обаче бе изопнато от усилието и аз се зачудих още колко време може да издържи, докато медузестото изчадие под нас започна да изстрелва още и още метални въжета. Вероятно не по-дълго от мен, а аз вече бях паднал на едно коляно, смазан от тежестта на лазерните изстрели, на които ме подлагаше съществото от живачното море.

— ПИПАЛИС! — изрева Паладиус и направи най-дръзкото и безумно нещо, което бях виждал през вековния си живот. Дори Дреймо не бе толкова смел. Рицарят скочи зад борда и докато падаше, прие истинския си вид, увеличавайки се до ръста на десетметров исполин с блестящи сини очи, който заби придобилия си също толкова колосални размери меч в слузестото тяло на медузата.

От морето под нас се разнесе подигравателен кикот, а невъзможно дълбок глас отговори:

— Паладиус… Колко дълго време чаках този миг!

В този момент слузестата повърхност пред Паладиус се втечни напълно и той пропадна във вътрешността на чудовището, което в същото време ожесточи атаките си срещу нас. Металните въжета плющяха като бичове около Шалиен, която трябваше да скача и да се извива с вълшебното си копие, за да им попречи да стигнат до мен. Аз от своя страна вече се бях проснал по гръб, притиснат сякаш от цялата тежест на света, но продължавах да размахвам меча в посоките, от които идваха огромните лазерни лъчи и ги привличах като гръмоотвод, макар да имах чувството, че ще се разпадна под ударите им, че ще загубя собствената си същност и ще се превърна в безмозъчен енергиен остатък, който дори няма да се услади на Тираниус, владетеля, изпратил това непобедимо изчадие срещу мен. За контраатака не можех и да си помисля, а виждах, че е въпрос на време и Шалиен да падне. Магьосницата бе цялата плувнала в пот, а железните въжета профучаваха все по-близо до нея, вече стремящи се не просто да я заобиколят, за да ме докопат, но да я хванат и разкъсат.

Атаката спря така рязко, както и започна. Внезапно светът под нас потръпна, пипалата се изпружиха нагоре и застинаха като стълбове, а по-малките метални въжета се плеснаха лениво на палубата, като водорасли, останали на плажа сред прилива. Огромното същество под нас започна да потъва, а от морето се подаде една огромна желязна ръка, която се смали, когато хвана перилата на кораба и издърпа Паладиус на борда.

— Паладиус — изхриптя Шалиен задъхана, — какво стана…

— После — отвърна автоматонът и приближи до мен. Аз си стоях по гръб, останал напълно без сили.

— Добре ли си? — попита той.

— Аз… ъъъх — успях само да отвърна, задъхан. Както може би се досещате, като бог в действителност нямах особено голяма нужда от въздух, ала по такъв начин изразявах изключителната умора от напрежението, на което бях подложен. Дори в битките си с другите богове, когато бях изхвърлен от Орикс, не бях усещал такъв пагубен натиск върху себе си.

— Ъъъх — изпъшках отново в опит да кажа нещо по-смислено.

— Не се мъчи да говориш — каза Паладиус. — Справи се добре в тази битка. Не бях допускал, че някой може да поеме толкова много огнева мощ. Шалиен, поздравления и за теб. Не бях виждал някой да се бие с такава бързина, дори специално конструираните за това скоростници на Металия.

— А ти? — чух като в просъница гласа ѝ аз. — Как се справи с Пипалис?

— Бях предугадил плана му, че ще опита да ме смачка и удави в силиконовото си тяло — отвърна той, като употреби прилагателно, което не познавах, — но аз разчитах на това и потънах навътре, като си проправих път с лазерния си поглед и стигнах до главния му процесор, това е нещо като мозъка на кибернетичните същества. Остана ми само да забия меча си във въпросния процесор и да изплувам от туловището му, за да не потъна с него.

— Сигурен съм, че е било много по-трудно, отколкото го казваш. Длъжници сме ти — каза Шалиен и погледна изпитателно пукнатините по бронята му, от които пукаха искри.

Аз исках да кажа нещо, но не можех. Макар изстрелите да бяха престанали, усещах натиска на лазерите му, все едно разкъсват тялото ми. Разбрах ужасната идея зад думите на Паладиус — за това как губя разсъдъка си и ставам безтелесен дух, лишен от спомени и идентичност. Усетих как ме залива ужас и започнах да треперя.

— Ъх — успях само да простена в опита си да извикам за помощ.

Шалиен ме погледна рязко.

— Нещо не е наред! — каза бързо тя.

— Пипалис е мъртъв — рече ми Паладиус. — Вече не може да те нарани.

— Ах… — отвърнах и усетих, че ми причернява. Обхвана ме паника, тъй като бях сигурен, че това няма да е като изпадането ми в несвяст след като произнесох името на Бафамас или дори след като Шалиен ме удари с копието си. Чувствах тотален разпад на личността си, подир който нямаше да съществувам наистина, щях да бъда най-смътно усещане, без спомени и бъдеще, пленено във вечно настояще.

— Не, Танар! — извика Шалиен и очите ѝ се разшириха. Явно разбираше какво става.

— Танар, трябва да останеш с нас. Не заспивай. Съсредоточи се.

Очертанията ми се замъглиха и приех обичайната си фигура на воина в архаична червена броня с шлем, оформен като череп. Той обаче се изхлузи от главата ми и разкри обезобразените ми черти. Отворих уста, но от нея потече само струйка Икор.

— Помоли му се, Шалиен — каза Паладиус. — Това може да го закрепи. Помоли му се веднага.

Видях, че магьосницата свива устни, но след това кръстосва ръце пред себе си и изрича:

— Моля те, Танар, боже-дракон, първородни сине на Зерос и Рефея, не ни напускай. Моля те, остани с нас. Моля те, имаме нужда от закрилата ти.

Молитвата ѝ сякаш ме събра наново, стабилизира мислите, усещанията и чувствата ми. Отново се почувствах себе си. Протегнах немощно ръка към шлема-череп, но Шалиен хвана ръката ми.

— Стига.

След това свали шала, който носеше на раменете си, и го уви около лицето ми.

— Дишай. Усети слънцето на твоя свят върху теб.

— Ъъх — започвах да се притеснявам, че лазерите на Пипалис са отнели възможността ми да комуникирам нормално. Нима щях да прекарам остатъка от вечността в нечленоразделно мучене?

— Значи това наистина е Танар! — извика капитанът, макар на лицето му по-скоро да бе изписано объркване. Все пак ние бяхме защитили кораба му, а, съсредоточен върху нас, Пипалис не бе избил нито един от хората му.

Изграчих нещо в отговор, което трябваше да е заповед да ми се поклонят, но просто нямах сили.

— Аз ще оправя това — каза ми Шалиен, макар да видях, че и тя трепери от умора. Магьосницата се обърна към екипажа кюмаили и започна да им говори нещо, а аз опитах да се изправя.

— Полека — каза ми Паладиус и ми помогна с желязната си ръка. — Какво стана?

— Аз… щях да се разпадна от тази атака — успях да кажа накрая. — Чувствах, че от мен няма да остане нищо… истинско. Ще продължа да съществувам… но без да го осъзнавам.

— Така Пипалис порази кристалния бог — каза Паладиус тъжно.

Опитах да се изсмея, но вместо това изплюх още малко Икор.

— Той… ме разби — можах само да кажа.

— Справи се добре срещу него — поклати глава Паладиус. — Той бе станал много по-силен, отколкото го помнех. Не вярвах, че някой може да има такава артилерия, вградена в себе си, а още по-малко, че друг би могъл да удържи на обстрела ѝ.

— Аз… — не знаех какво да кажа. Все още бях объркан и паникьосан, както не се бях чувствал никога досега. Внезапно си спомних един момент от божественото ми детство, когато бях решил, че от сенките, хвърляни от вечния огън на планината Орикс, ме гледа с проблясващи очи един от дяволите. Толкова се бях уплашил, че отидох при майка си Рефея разплакан, с молба за помощ.

— Аз — не знаех какво говоря. — Мисля, че имам нужда от прегръдка.

Сините очи на Паладиус заблестяха с особен блясък, бащински поглед, който с божествения си инстинкт усетих, че е давал на много свои другари на странния метален свят, от който идваше.

— Добре, Танар — каза изненадващо нежно той. — Нека бъде прегръдка.

Отпуснах се в металните му ръце и отново се почувствах малък, а след това заспах, но без страх, че ще изгубя себе си.