Александър Драганов
Звездата на гибелта (4)

Глава трета
Разкази от нашия свят

Облегнах се назад на трона си.

— Не съм вярвал, че ще доживея времената, в които няма да се зарадвам, че точно ти ме молиш за помощ — успях да кажа накрая, възвърнал самообладанието си.

— Ти никога няма да ме разбереш — повиши глас Шалиен и се обърна към Паладиус. — Казах ти, той е себичен, горделив, страхлив и жесток. Няма шанс да успее там, където другите са се провалили.

— Но трябва — отвърна Паладиус. — Ако Тираниус погълне и него, цялата магия на Лекдария ще му принадлежи. Ако това се случи, може би във вселената няма да има сила, която да го спре.

— Защо не опитаме да се помолим на мама и татко? — внезапно предложих аз. — Нали Зерос е създател на нашия свят? Той не може ли да помогне?

— Опитахме — поклати глава Шалиен, — но в отговор получаваме само пророчески видения, че ти трябва да бъдеш пробуден.

— Може би този Зерос се безпокои да не бъде покорен от Тираниус — каза мрачно Паладиус.

— Тогава най-малкото може да опитаме да се свържем с Ахназар — казах аз. — Знам, че ти и моят върховен жрец не се обичате много, Шалиен, ала той има могъща магия. Все пак го направих да прилича на теб.

— Полял си смъртно дете с кръвта си, знам — каза Шалиен. — От всичките ти деяния това може би е най-глупавото. Ахназар е усойница, която само изчака да паднеш, за да те предаде.

— Как така? — попитах аз, макар да бях измъчван от подобни опасения, още щом заварих гробницата си в Сухата Пустош.

— След като те повалих в Трекерес, ксерексите отстъпиха в диво безредие, а Ахназар отмъкна тялото ти — каза Шалиен. — Бях твърде омаломощена, за да му се противопоставя, когато той връхлетя и те отнесе надалеч. Минаха столетия, докато разбера, че те е скрил в Сухата Пустош, никой не подозираше това, а най-малко пък местните. Може би Трина е знаела, но в такъв случай или не е искала да смущаваме покоя ти, или се е досещала, че един ден ще си ни нужен, и е смятала, че нейното владение е безопасно място. Така или иначе, Ахназар нямаше желание да завладява света и това бе достатъчно на останалите владетели, за да го оставят на мира. Той обаче се обяви за крал-жрец на Ксерекс, а след няколко поколения и за бог, като измени култа към теб така, че да почитат него.

— Нагъл червей! — избухнах аз и скочих от трона си. — Тозчас ще отида в столицата и ще го унищожа!

— Няма да правиш нищо такова — поклати глава Шалиен. — През последните няколко години Ахназар се е съюзил с пратениците на Тираниус, избирайки господар, много по-могъщ от теб.

— Какво?! — попитах аз, тъй като не знаех какво друго да кажа.

— Усетил, че приближава вкусна плячка, нашият владетел изпрати свои разузнавачи на Лекдария, Танар — каза Паладиус, като забелязах, че вече пропуска почетното „господарю“. — Това са Рикошец и неговата банда убийци, група роботи, които бих се радвал никога повече да не срещам. На Металия те избиха много от приятелите ми, влизайки в ролята на асасини, изпълняващи волята на краля тиран. Сега са се съюзили с Ахназар и подготвят нова война на Ксерекс с останалите народи.

— Нима Ахназар смята, че ще успее там, където самият аз съм се провалил? — попитах невярващо.

— Ти си ниска летва за прескачане — не се сдържа Шалиен.

Паладиус я погледна предупредително и сините му очи засияха. Тя сведе лице и изненадан видях, че бузите ѝ поаленяват.

— Ахназар е само лицето на новото завоевание, новият бог на ксерексите, който те почитат. В действителност, Рикошец и бандитите му са тези, които тласкат Лекдария към война, тъй като са проникнали във всички владения на този свят. При цялото ми уважение към магиите на Лекдария, Танар, но те не могат да се мерят с технологията на най-силните роботи и автоматони от Металия, сред които са Рикошец и другарите му.

— Предполагам, че ти ще трябва да ни защитиш от тях? — предположих аз.

— Трудно — отвърна Паладиус. — На Металия аз бях най-силният войн след самия крал, разбира се, но за да успея да предупредя вашия свят за ставащото, прекосих невероятни космически пространства, които силно редуцираха енергията ми. В действителност, аз бях напълно угаснал и рухнах на повърхността на Лекдария като падаща звезда, но за щастие първа ме намери Шалиен, която вдъхна искрица живот в корубата ми и ми позволи да ѝ разкажа историята си. Ако бях намерен първо от Ахназар или Рикошец, пристигнал с бандата си тук на огромен кораб, създаден, за да пресича междузвездните разстояния, едва ли щях да бъда жив и светът ви щеше да бъде обречен.

— Чакай малко! — казах аз и се обърнах към Шалиен. — Искаш да кажеш, че Паладиус е единственият източник на тази история и ти си му повярвала напълно?

— Каква полза бих имал да ви излъжа? — внезапно и неочаквано за мен избухна Паладиус.

— Появата и историята му съвпадаха напълно с пророчествата, които получихме след битката в Трекерес — каза мрачно Шалиен, — че боговете ще замлъкнат. Че звездата на гибелта ще изгрее над земята, за да доведе свършека на света. Освен това вече ние знаехме, че Ахназар се готви за война и на негова страна има нови играчи, богове или великани, които не са ни известни.

— И какво трябва да направя аз сега? — попитах.

— Ще трябва да поведеш народите на Лекдария срещу собствения си народ, да сразиш армиите му и да се изправиш срещу Тираниус, когато неговият метален свят приближи нашия — отвърна Шалиен.

— Звучи толкова лесно. А вие какво ще правите? — попитах аз. — Ще ми се радвате отстрани?

— Аз ще се погрижа за Ахназар — каза Шалиен и в гласа ѝ се прокраднаха стоманени нотки. — Трябваше да го направя отдавна, но дори аз не съм допускала, че той ще предаде родния си свят.

— Рикошец може да не му е оставил избор — каза Паладиус. — Така или иначе, той пък е моя грижа, както и гавазите, които е докарал от Металия. Те имат да си плащат за много грехове, извършени срещу мен и другите автоматони. Основната задача, обаче…

Автоматонът се обърна към мен и сините му очи отново проблеснаха:

— Пада върху теб, Танар. Ти трябва да откриеш истинските си сили и да спасиш света, който толкова искаш да владееш, стига да можеш.

— Значи да не чувствам напрежение — отвърнах аз. — Хубаво тогава. Откъде почваме?

— Ами първо трябва да се върнем към основната континентална маса на Лекдария — каза Шалиен. — Приближаваме бреговете на Сухата Пустош и наблизо има пристанище. Затова и исках да промениш външния си вид. Рикошец вече знае, че идваш за господаря му. Няма нужда с гръм и трясък да обявяваме къде точно се намираш, а, съгласи се, червен плащ с череп на лицето е доста лесно описание.

— Хубаво — намусих се аз. — Какво ще кажеш за това?

Изправих се от трона и махнах с ръка, за да го накарам да изчезне със заслона, а в същото време промених вида си на рицар в червеникави доспехи, не много по-различен от вида на Паладиус, ако не броим цвета на бронята.

— Не съм доволна — сложи ръце на кръста Шалиен. — Защо трябва лицето ти да е покрито?

— Забрави ли? — казах и вдигнах забралото на шлема си, като разкрих съсипаната си от Икора на Леймар физиономия — братчето ми добре ме подреди.

— Не смей да го обвиняваш — не се впечатли особено Шалиен, — но да, спусни забралото си. Мислех, че можеш да прикриваш уродливия си лик с илюзия.

— Не мога — отвърнах с горчивина. — Каквато и форма да приема, оставам белязан. А някога бях най-красив измежду боговете.

— И най-силен, и най-умен, знам — каза Шалиен и покри сребърната си коса със забрадка. — Хайде сега да тръгваме. Време и без това нямаме, а и когато вървим, по-малко говорим. Разговорите с теб ме изтощават, Танар.

И така тримата продължихме към пристанището.

* * *

Да, знам какво си мислят много от вас. Но нали си бог, Танар, защо просто не пожелаеш ти и спътниците ти да се озовете, където искаш?

Е, първо на първо, аз не исках да ходя никъде със спътниците си, но все пак чувствах, че още имам нужда от тях. Второ, бях изгубил умението си да се телепортирам и да бъда където си искам, както се полага на един бог. Да, знам, много е нечестно, но това е положението. Изгубих тази сила още когато вероломните ми братя и сестри ме изпъдиха от Орикс.

Затова ни отне три дни, докато стигнем до пристанището, два от които Шалиен изкара в сън. Макар да бе безсмъртна магьосница и да имаше издръжливостта на планински трол, тя все пак не бе божествена като мен, нито някакъв механизъм като Паладиус, който върви, докато има сила. Ние стояхме да я пазим и да гледаме как спи.

— Рискувал си много, само за да дойдеш и да ни предупредиш — казах аз на Паладиус в една от нощите.

— Вярно е, но все някога трябва да се тури край на този нечестив поход, който Тираниус е започнал — каза автоматонът, — иначе той може да погълне цялата вселена. Освен това, ако успееш да го победиш, може би нашият свят също ще има шанса за свобода.

— Значи затова е било всичко — казах подигравателно аз, — както си и знаех. Искаш да свърша мръсната ти работа, като убия вашият крал на роботите. Защо ли не съм изненадан? Никой на тази вселена не прави нищо от алтруизъм. Всички гледат собствения си интерес.

Паладиус ме загледа и сините му очи заблестяха.

— Взаимопомощта е различна от това да гледаш собствения си интерес, Танар — каза той, — но предполагам, че на теб още ти е рано да го разбереш.

— Какво имаш предвид? — свих устни аз зад шлема си.

— Мога да разчета характера ти. Ние не сме толкова различни — хора, богове и автоматони. Имаме едни и същи слабости, сходни характери. Виждал съм и други като теб, в родния ми свят.

— Предполагам ще кажеш, че приличам на твоя Тираниус — рекох аз.

Паладиус се изсмя.

— На Тираниус? Ти? Не си го и мечтай. Познавах паладий, подобен на теб, който смяташе, че е специален и всичко му се полага на тепсия.

— Аз съм най-могъщият измежду всички богове на Лекдария — изръмжах аз.

— Така ли? А защо си бил победен от плюнката на останалите? — Паладиус поклати глава. — Не, скъпи приятелю, ти просто не си пораснал, но, за съжаление, за грешката ти плащат други. От това, което ми разказа Шалиен, ти нито си по-добър, нито си по-лош от останалите богове, просто гледаш на тях отвисоко, без да се усещаш, колко ги огорчаваш с нахалството си.

— Мери си приказките… — потърсих думата в ума си аз — роботе.

Сините очи на Паладиус заблестяха още по-силно.

— Ако още веднъж ме наречеш така, ще разкрася лицето ти още повече — каза автоматонът и по гласа му разбрах, че това не е празна заплаха. — Разликата между теб и Тираниус, Танар, е, че той наистина е специален, а ти — не. Не виждам как можеш да го спреш…, но си единствената ни надежда и нямам друг избор, освен да ти се доверя. Поне така казва Шалиен.

— Шалиен? — не повярвах аз. — Не е възможно Шалиен да има каквито и да било надежди, свързани с мен. Тя ме ненавижда.

— Не без основания — отвърна Паладиус. — И все пак тъкмо тя ми рече да ти се доверя, а аз възнамерявам да я послушам, тъй като, за разлика от теб, тя заслужава доверие.

Потърсих да намеря отговор на това, но не можах.

— Какво стана с робота, който приличал на мен? — успях да попитам накрая аз. — Предполагам, си го убил.

— Още не — поклати глава Паладиус. — Той стана убиец, любимият палач на краля. Всъщност той е тук, на този свят и е дошъл за теб.

— Не ми казвай… — зяпнах аз.

— О, да! — каза Паладиус. — Някога той се наричаше Рицарон, ала днес има друго име, което повече пасва на истинската му същност.

Сините учи на Паладиус угаснаха и той отново заприлича на човешки рицар.

— Рикошец.