Александър Драганов
Звездата на гибелта (24)

Епилог
Споделям силите си

След победата над Тираниус трябваше да стабилизирам Металия в орбита около Лекдария, така че да не е прекалено близо и да наруши гравитацията ѝ, но да не я остави и без спътник. Истинската ни луна бе изчезнала и имахме нужда от нова, иначе щяхме буквално да се преобърнем.

За щастие Паладиус, който прие Желязната душа и стана новият бог на Металия, успя да промени същността ѝ така, че тя да бъде по-малка и да не закрива цялото ни небе. Оттогава насам съществуваме в симбиоза, два свята, единият от камък, другият от метал, неразделни и винаги заедно.

Аз не запазих силите на всички богове в себе си. Честно казано, това да имам богини в същността си ме притесняваше. Знаех обаче кой няма да се притеснява изобщо. Шалиен прие дара ми със сълзи на очи и стана равна на мен.

Двамата пропътувахме Вселената и в същото време никога не напуснахме родния си свят. И ако питате как, няма начин да разберете. Ние сме богове, а вие не. Макар понякога вие да сте по-важните.

Страните на народите от Лекдария се възстановиха от войната, а царствата започнаха сътрудничество не само помежду си, но и с Металия, която отново заблестя като нова. Нейните обитатели, вече до един свободни автоматони, често идваха на гости на хората, които скоро тръгнаха с новите си приятели сред звездите.

А за мен, Шалиен и Паладиус остана да наблюдаваме техния път, потънали в чудесата и величието на вечността.