Александър Драганов
Звездата на гибелта (23)

Глава двадесет и втора
Гълтачът на богове

Докато изминавах невъобразимото разстояние между Трекерес и чуждия свят, надвиснал над Лекдария — не можех да си представя, че Паладиус е прекосил още по-дълъг път, при това в пъти! — най-после видях как изглежда Металия. Бе видимо, че някога този свят е бил невероятно красив, покрит с разноцветни метали и бляскав като истинска звезда, ала сега над него витаеше чувството на безрадостно униние. Повърхността му бе потъмняла или покрита с ръжда. Вълните по моретата от живак миеха лениво железните брегове, все едно са уморени от съществуванието си и очакват края на бремето. По сградите, неописуемо огромни и с архитектура, чужда за нашите възприятия, личаха следи от разруха и непрестанни бойни действия. Видях, че по улиците на градовете пъпли армия от безмозъчни дронове, бездушни машини, не по-живи от камъните в родния ми свят. Малцина бяха останалите със собствени разум и дух — онези, създадени в незапомнена древност от бога, наречен Желязна душа. Част от тях бях автоматоните на Паладиус, покрити с някога пъстри, но вече избледнели цветове, скрити в тайници, толкова запуснати, че там нямаше да ги потърсят дори враговете им — надменни роботи с черни и сиви брони, които тайно от самите себе си ридаеха за загиващата си планета.

А в целия мрак пулсираше сърцето му, огромна пирамида от черен метал, в чието сърце живееше Тираниус.

Видях всичко това, докато пренасях тялото, разума и същността си там, в помещението от абсолютен мрак, покрито със стени от течен метал, тъмен като нощта и бездънен като греха, голо и празно, като изключим огромния трон, върху който бе седнал безсмъртният Тираниус, Гълтачът на богове.

Властелинът на роботите имаше масивно метално тяло, по-огромно дори от това на колоса, появил се след комбинацията на Биячите. То бе оформено странно хуманоидно, сякаш тъмносивата му повърхност покриваше издути мускули, а главата завършваше с масивни рога, опасващи я като корона. Лицето, като на повечето обитатели на Металия, бе безизразно, визьор, над който в неописуеми и непознати за мен цветове блестяха две напълно зли очи.

Материализирах се под този исполин и се почувствах съвсем нищожен в присъствието му, тъй както би се почувствала една мравка, застанала пред мен.

ЗНАЧИ ТИ СИ БОГЪТ, ОПЪЛЧИЛ СЕ НА МОЯТА АРМИЯ.

Гласът не дойде от исполина, а прозвуча отвсякъде, от цяла Металия, отекващ в дълбините на течните стени, които по невъзможен начин не се разливаха върху нас.

КАКТО ВИЖДАШ, СЪПРОТИВАТА ТИ БЕ НАПЪЛНО БЕЗСМИСЛЕНА. ТУК СЪМ ПРИБРАЛ ДУШИТЕ НА МНОЗИНА КАТО ТЕБ. ТЕ ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ. ТАКА, КАКТО НЯМА ДА СЪЩЕСТВУВАШ И ТИ.

Думите му достигнаха сърцето ми и разбрах, че са истина. През цялото време тайно се бях надявал, че ще намеря братята и сестрите си пленени, но Тираниус ги бе абсорбирал до степен, че те бяха напълно изчезнали от реалността, все едно никога не са били, погълнати от течните стени. Единственото живо, останало от тях, бе силата им, а сега тя принадлежеше на исполина, извисяващ се пред мен.

— Ти — отворих уста — си луд.

Тираниус отметна огромната си глава и смехът му отекна в цялото грамадно помещение. Чак когато се разсмя, разбрах в колко невъобразимо широко пространство се намирам. По-голямо от пещера. По-голямо от град.

Като равнина, появила се във вътрешността на черната пирамида, от която управляваше Гълтачът на боговете.

САМО ТОВА ЛИ УСПЯ ДА ИЗМИСЛИШ? НЕ ТЕ ОБВИНЯВАМ. ИМАМ ТАКЪВ ЕФЕКТ ВЪРХУ БОГОВЕТЕ.

— В твоето присъствие — опитах да събера мислите си аз — виреят само дяволите. Те те използват, господарю на Металия. Видях ги на моя свят. Изненадан съм, че не си ги забелязал в своя.

Пак този смях, от който зъбите ми затракаха.

НЯМА ДЯВОЛИ НА МЕТАЛИЯ, МАЛЪК БОЖЕ ДРАКОН. И ДА, АЗ НЕ ИЗПОЛЗВАМ ЕВФЕМИЗМИ КАТО ПАРАЗИТИ, КАКТО ПРАВИ ИНАЧЕ ХРАБРИЯТ МИ ПЪРВИ РИЦАР. ЗНАМ КОИ СА ДЕМОНИЧНИТЕ ДУХОВЕ И ЗАЩО ДОЙДОХА ПРИ МЕН. НАИСТИНА, ЕДИН ОТ ТЯХ МЕ ПОДУЧИ КАК ДА ПОГЪЛНА ЖЕЛЯЗНАТА ДУША. АЛА НЕ ПРЕДВИДИ, ЧЕ ЩЕ ВЗЕМА И НЕГОВАТА СИЛА. ДЯВОЛИТЕ НАГАРЧАТ МАЛКО, НО УМИРАТ СЪЩО КАКТО БОГОВЕТЕ, НИЩО, ЧЕ СА УЖ БЕЗСМЪРТНИ.

Започнах целият да треперя. Шалиен и Паладиус бяха сбъркали. Това същество имаше сили много над моите. Бе грешка, че са ме изправили срещу него. Нямах никакъв шанс. Щях да ги проваля, а Лекдария щеше да загине.

— Тогава Зерос — казах отчаяно, — баща ми. Той не е обикновен бог като мен. Той няма да остави света си…

ТИ ДОРИ НЕ ЗНАЕШ КОЙ Е БАЩАТА НА БОГОВЕТЕ, МАЛЪК БОЖЕ ДРАКОН, прекъсна ме Тираниус. ВСЪЩНОСТ НЕ ЗНАЕШ НИЩО. ЗЕРОС Е ИМЕТО, С КОЕТО ТИ ПОЗНАВАШ ДЕМИУРГА, СЪЗДАТЕЛЯ НА ВСИЧКО СЪЩЕСТВУВАЩО ВЪВ ВСЕЛЕНАТА. НЕГОВИ РОЖБИ СА ВСИЧКИ БОГОВЕ, КОИТО НАСЕЛЯВАТ ОТДЕЛНИТЕ ПЛАНЕТИ В БЕЗКРАЙНИЯ КОСМОС. ЛЪЖЕШ СЕ, АКО СМЯТАШ, ЧЕ ТОЙ ПРЕДПОЧИТА НЯКОЙ ИЗМЕЖДУ ТЯХ. ЛЪЖЕШ СЕ, АКО СМЯТАШ, ЧЕ НЕГО ГО Е ГРИЖА ЗА ЖИВОТА НА ЧЕДАТА МУ, КОИТО УЖ СА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИ ДА ПАЗЯТ ТВОРЕНИЕТО МУ. АЗ ЗНАЯ ИСТОРИЯТА НА ТВОЯ СВЯТ, ТАНАР. АКО НА ДЕМИУРГА МУ ПУКАШЕ ЗА ВАС, НЯМАШЕ ДА ТЕ ОСТАВИ НА СВОБОДА.

Отворих уста, за да възразя, ала не знаех как. Тираниус знаеше всичко. Тираниус беше всичко.

А аз бях никой.

ДЕМИУРГА ГО Е ГРИЖА НАЙ-ВЕЧЕ ЗА ТАКА НАРЕЧЕНИЯ СВОБОДЕН ИЗБОР НА ЖИВИТЕ СЪЩЕСТВА. АЛА АЗ СЪМ СЪВЪРШЕНАТА ФОРМА НА ЖИВОТ, ПО-СИЛЕН КАКТО ОТ НЕГОВИТЕ РОЖБИ БОГОВЕ, ТАКА И ОТ ВРАГОВЕТЕ МУ, ДЯВОЛИТЕ, ДУХОВЕ ОТ ВРЕМЕНАТА ПРЕДИ СЪТВОРЕНИЕТО, КОГАТО НЕ Е ИМАЛО ВСЕЛЕНА И Е ЦАРЯЛ ПЪЛЕН ХАОС. ЕДИН ДЕН АЗ ЩЕ ПОГЪЛНА ВСИЧКИ ТЯХ И ЩЕ ОСТАНА ЕДИНСТВЕНОТО ЖИВО СЪЩЕСТВО В БЕЗКРАЙНИЯ КОСМОС, НАЙ-ВЕЛИКОТО ТВОРЕНИЕ НА ДЕМИУРГА, А КОГАТО ТОЙ ДОЙДЕ, ЗА ДА МИ СЕ ЗАРАДВА, АЗ ЩЕ НАПРАВЯ СВОБОДНИЯ СИ ИЗБОР ДА ПОГЪЛНА И НЕГО, ЗА ДА ВЗЕМА СИЛАТА МУ И ДА СЪЗДАВАМ НОВИ ВСЕЛЕНИ, КОИТО ДА ИЗЯЖДАМ. ТОЗИ ДЕН НЯМА ДА НАСТЪПИ НИТО ДНЕС, НИТО УТРЕ, А Е БЕЗКРАЙНО ОТДАЛЕЧЕН В БЪДЕЩЕТО, НО ЕДИН ДЕН ЩЕ ДОЙДЕ. ТОВА Е ТАКА СИГУРНО, КАКТО И ПОБЕДАТА МИ НАД ТЕБ. ТИ ОБАЧЕ НЯМА ДА ГО ВИДИШ. ТВОЯТА ИСТОРИЯ ПРИКЛЮЧВА СЕГА, ТЪЙ КАТО НАСТЪПИ МОМЕНТА ДА ТЕ ПОГЪЛНА, ТАНАР.

След тези думи визьорът върху металното лице на Тираниус се вдигна и разкри паст, подобна на пропаст, която водеше към абсолютната тъмнина. Усетих неимоверна засмукваща сила към него, безкраен глад, който щях да утоля само временно.

И все пак нещо ме крепеше на крака. Кое беше то?

Молитвите на моите поклонници, разбрах аз, докато се мъчех да не полетя към страховитото лице на краля тиран. На Шалиен, която ме обичаше първо като мъж и после като бог. На Паладиус, който бе възложил всичките си мечти върху мен. На пламенния Гараз, така бързо приел вярата в мен, макар когато се срещнахме за пръв път, да бях още обезобразен.

Тираниус затвори уста, а смехът му отново отекна в тронната зала на черната пирамида.

НАИСТИНА ЛИ МИСЛИШ, ЧЕ ТЯХНАТА ЛЮБОВ ЩЕ ТЕ СПАСИ, ТАНАР? ТЕ СА МИМОЛЕТНИ ФОРМИ НА ЖИВОТ, МИКРОБИ, СЪЩЕСТВУВАЩИ ПО СЛУЧАЙНОСТ ВЪВ ВСЕМИРА. НО ЩОМ ИСКАШ, НЕКА СТАНЕ ПО ТРУДНИЯ НАЧИН.

Тираниус посегна иззад трона си и извади оттам исполинска коса, от чието острие се излъчваше мрак и студенина. Познах острието, щом го видях. Богоубиец.

И тогава, съвсем неканена в главата ми се появи друга мисъл. Разказът на Тираниус имаше пропуск. Рефея, съпругата на Зерос. Ако приемем, че баща ми беше Демиурга, създаващ всички богове по своя воля, защо бе имал нужда от майка ми, за да роди нас? Не можеше ли просто да ни измисли?

Можеше, разбира се, разбрах аз. Но едно дете имаше нужда от майка. За да бъде обичано. Рефея съществуваше като знак за обичта на Зерос — на Демиурга — към всички нас. И лично към мен.

Разбрах, че съм стигнал до това заключение само заради молитвите на моите богомолци и конкретно тези на Шалиен, която изпращаше към мен цялата си любов, а също и на Леймар, чиято същност живееше в мен. Богът на душата, който спаси моята.

В този момент всички бариери, които стояха пред съществуването ми, се разпаднаха и аз приех ръста, който ми е необходим, за да се боря с противника си, изправяйки се срещу него очи в очи, а също и плътта, подходяща за този метален свят, покривайки се с червеникаво злато, все едно самият аз съм автоматон.

Смехът на Тираниус отекна около мен, пълен с вълнение.

НАЙ-ПОСЛЕ НЯКОЙ, КОЙТО ДА ПРЕДЛОЖИ МАЛКО СЪПРОТИВА! ОТ ВЕКОВЕ ЧАКАХ ПОДОБНА БИТКА!

Косата на краля тиран се надигна и се стовари върху меча ми, а въпреки новата си фигура, аз усетих натиск, който не бях чувствал дотогава, дори когато се разпадах под атаките на Пипалис, жалък и осакатен.

ТВОЯТ ПЪТ СВЪРШВА ДОТУК, ТИРАНИУС, отвърнах с глас, може би не така плътен и отекващ като неговия, но със сигурност по-жив.

Внезапно веселието изчезна от съществото на Тираниус. Остана само всепоглъщаща омраза.

ЩЕ ТЕ НАСЕКА НА ЧАСТИ, изсъска той и течните стени около нас се развълнуваха, след което огромният робот нападна с неописуема скорост, нанасяйки по сто удара за един миг. Обикновеното ми аз, което съществуваше на Лекдария, дори със силата на бог, която си бях върнал след саможертвата на Леймар, щеше да се разпадне под такава атака. Новото ми, подсилено от знанието за вселенската любов на Рефея и личната на Шалиен, едвам удържа, но се принудих да заотстъпвам.

ЛЮБОВТА НЕ Е РАВНОСТОЙНА ЕМОЦИЯ НА ГЛАДА, ТАНАР, отекна отново гласът на Тираниус и цветните му очи изплюха неописуема енергия, която заплаши да ме погълне. Напрегнах се и по волята ми отвърнах със златисти лъчи от собствените си очи, които разсеяха енергията…, за да разкрият връхлитащата към мен коса.

Вдигнах меча си в отчаян опит да се защитя, но косата го разби на части и трябваше да отскоча назад.

КЪДЕ ТИ Е СЕГА ЛЮБОВТА, ТАНАР? КАК ЩЕ ТЕ ЗАЩИТИ?, закрещя гласът на Тираниус около мен, а за да отвърна, аз промених формата си на златен дракон, който избълва чиста светлина към косата на противника ми, за да превърне оръжието му в прах.

Тираниус потръпна и на свой ред се трансформира в чисто черен метален дракон, чиято глава завършваше с масивни рога, а после се хвърли към мен. И макар да бяхме бог срещу богоубиец, двамата се бихме като котараците лете по сокаците на Ксерекс, на топка, дерейки и хапейки се без милост, аз, подхранван от обичта на поклонниците ми, Шалиен и вселената, той, движен от неутолимия си глад, който поглъщаше всичко. Търкаляхме се из празната зала на краля тиран, блъснахме се в неговия трон, който рухна, а после Тираниус отскочи от мен и се приведе към земята, като шибаше с металната си опашка по земята.

МИСЛИШ, ЧЕ СИ МИ СТАНАЛ РАВНОСТОЕН С ТОЗИ ТРИК, ТАНАР, НО ТИ ОВЛАДЯВАШ ТЕПЪРВА СИЛИ, КАКВИТО АЗ ИМАМ ОТ ВЕКОВЕ. ТЕБ ТЕ КРЕПИ ЕДИНСТВЕНО ЛЮБОВТА НА ЕДНА ЖЕНА, НАПРАВЛЯВАЩА СЛАБОУМНИТЕ ТИ ПОКЛОННИЦИ, А АЗ ИЗЛИЗАМ ИЗВЪН ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО. ВРЕМЕ Е ДА ВИДИШ ИСТИНСКАТА МИ СИЛА!

Тираниус отметна драконовата си глава и изрева, а течните стени полетяха към нас като исполински вълни. Успях само да отвърна на рева му, преди да потъна в мрака.

* * *

Когато прогледнах отново, разбрах, че съм се върнал в човекоподобната си форма, но вече не съм в тронната зала, а се намирам в средата на странна нереалност, стъпил върху нищото, изправен срещу тайфун от светлини, които се вихреха под колосални рога, изпълващи пространството над мен, все едно са небе, родено от кошмарите на Демиурга.

ТОВА Е БЪДЕЩЕТО, КЪМ КОЕТО СЕ СТРЕМЯ, ТАНАР, отекна гласът на Тираниус около мен и разбрах, че се намирам в странно измерение, контролирано от ума му, там, където мечтите му бяха станали реалност. Видях светлините като това, което са — енергията на погубените богове, изядени от обезумелия робот.

— Това е само една болна фантазия, Тираниус — казах аз, забелязвайки как сред светлините се плъзгат и малки черни дупки. Дяволите, които също бяха погълнати от краля тиран.

НЕ!, отвърна Тираниус. ТОВА Е ИСТИНАТА, КОЯТО Е НЕИЗБЕЖНА. И ТИ СИ ЧАСТ ОТ НЕЯ. ВЛЕЗ В МЕН, ТАНАР!

Отново усетих ужасната притегателна сила, която започна да ме дърпа пряко волята ми към маелстрьома.

НЕ МОЖЕШ ДА СЕ СЪПРОТИВЛЯВАШ, ТАНАР, каза Тираниус. МОЛИТВИТЕ НА ТВОИТЕ БОГОМОЛЦИ НЕ МОГАТ ДА СТИГНАТ ДОТУК.

Беше прав. В това странно място, извън времето и пространството, бях останал сам с Гълтача на боговете.

И все пак… защо тогава не бях потънал във вихрушката? Дали все пак любовта на Шалиен не прекосяваше дори последните граници на вселената?

ТЯ Е САМО ЕДНА ЖЕНА, ТАНАР, чу мислите ми Тираниус. ПРИ ТОВА ДАЛЕЧ НЕ ТОЛКОВА МОГЪЩА, ЗА КОЛКОТО СЕ ПРЕДСТАВЯ. НЯМА КАК ДА ТЕ СПАСИ. НЯКОГА УСПЯ ДА ТЕ ПОБЕДИ, НО НЕ Е ПО СИЛИТЕ Ѝ ДА СТОРИ ПОВЕЧЕ.

Беше прав… и не беше. Наистина любовта на Шалиен не можеше да стигне до това прокълнато място, останало скрито от взора дори на боговете. Но идеята за нея — тя беше в мен. А от идеята за това, че някой ме обича, стигнах до идеята, че аз също мога да обичам.

И тогава видях слабостта на Тираниус. Покварен от дяволите в далечното минало, негова движеща сила бе останала само омразата, която високопарно наричаше глад.

Детинският гняв, че Желязната душа, а не той, е бил богът на Металия. Инфантилен бунт срещу Демиурга, подобен на моя на Лекдария, но за жалост достигнал далеч по-големи успехи.

Подобно и на мен, Тираниус бе излъган от дяволите и макар да ги бе погълнал, това бе станало на ужасна цена. Той бе приел същността им. Самият той не бе нищо повече от Крал Демон.

Между него и мен имаше само една разлика. Някога бях също толкова горделив като него. Също толкова самоуверен. Също толкова лаком за още и още власт. Разликата бе, че аз бях намерил някого, който да ме спаси. Някого, който да ме обича.

Тираниус бе останал сам.

ДОБРЕ ТОГАВА, ТИРАНИУС, казах аз, въоръжен с това знание. ИДВАМ.

И се гмурнах в тайфуна. И видях всички богове, погълнати по време на безкрайния марш на Тираниус около звездите. И всички дяволи, опитали се да го измамят и платили за това със свободата и съзнанието си, разтворило се в същността на железния демон.

Тираниус ги бе смелил напълно, но когато усети любовта, която изпитвах към всички, които ме бяха спасили, усетих как му присядам и разбрах защо бе изпратил Рикошец и останалите да ме отслабят и да избият всичките ми съюзници.

Тираниус се боеше.

А аз го съжалявах — самотно, гърчещо се в ненавистта си създание, обречено да остане обект на страх и ужас. Никой не заслужаваше да съществува в подобно състояние.

СБОГОМ, КРАЛЮ ТИРАН, казах аз.

И пуснах дяволите, връщайки ги обратно в мизерния ад, от който бяха изпълзели, за да съсипят създаденото от Господа.

И освободих боговете, за да полети енергията им обратно към опустошените светове и там, евентуално, да създаде нов живот.

И намерих братята и сестрите си, срещу които толкова се бях бунтувал някога, и приех жизнената им сила в себе си, така както бях сторил с Леймар.

В пространството около мен се разнесе отчаян писък, вопъл на ужас и самота, а в следващия момент се озовах отново в тронната зала на черната пирамида, чиито стени вече бяха твърди, но и се напукваха с нарастваща скорост. В краката ми бе паднало тялото на сгърчен робот от смачкана платина, а мечът ми, възстановен, се опираше в жиците, които при органично същество щяха да са сънна артерия по шията му.

— Как успя да ме победиш? — изскърца жално някогашният Албус Рекс отдолу. — Аз бях Гълтачът на боговете.

— Получих нещо, което ти никога не си имал — отвърнах аз. — Прошка.

— Тогава умри опростен! — изсъска Тираниус и от ръката му се появи червен кинжал, от същия кристал, от който бе давал на убийците си Слухтарий и Снайперик. Но сега кристалът бе лишен от сила и се счупи в бронята ми.

— Кристалният бог вече е свободен, Тираниус — казах аз. — Няма памет и е на практика новороден, но се е върнал на мястото, което си опустошил. За да започне нов живот. Мога да ти дам подобна участ, стига да поискаш, нов шанс да изживееш живота си. Все пак съм бог.

— Не ти искам божествената милост — изхриптя Тираниус и рязко се изправи, като заби врата си в меча ми. По тялото му пробяга електричество и след миг той рухна на земята безжизнен. От тялото му се издигна енергия, която нямаше цел и смисъл, но аз я познах от разказите на Паладиус.

Желязната душа. Тя търсеше приемник.

И аз знаех кой може да бъде той.