Александър Драганов
Звездата на гибелта (18)

Глава седемнадесета
Битка с ледените великани

Погледнах към ледените великани, които ни гледаха умилно с ледените си физиономии.

— Как с битка? — попитах аз с лоши предчувствия.

— Е, не — каза Хрумнир, — няма да ви скочим едновременно. Ще си кажете кой какво умее и аз ще ви подбера противник.

— Хубаво тогава — каза Шалиен. — Виждам, че искаш да се позабавляваш, тане. Знае се, че моята специалност е магията. Има ли някой в двореца, който да владее вълшебствата?

— Хмм — отговори танът на йотуните, — намира се, да ти кажа.

После щракна с пръсти. Един от ледените великани пристъпи напред, а докато вървеше, тялото му се втечни и измени, докато пред Шалиен не застана беззъба старица, покрита с кожи, която ѝ се ухили хитро.

— На какви магии искаш да се борим, момиче? — попита великанката.

— Ти кажи, бабо — отвърна Шалиен и вирна предизвикателно глава. — Ти си домакинята.

Аз самият бях още твърде смаян от това, че едната от ледените фигури е на жена.

— Млада си още да се бием като равни — изцъка старицата. — Нека сторим тъй: успея ли да те уплаша, приемаме, че не си успяла да отвърнеш на предизвикателството ми, ако не сполуча, значи си го издържала. Имам право на три опита.

— Давай — усмихна се Шалиен предизвикателно.

Старицата вдигна ръка и започна да напява нещо, а около Шалиен се скупчи облак мрак, от който се показаха уродливи дяволски лица.

Отдавна те чакаме, Шалиен, шепнеха те. Душата ти е тъй ярка и сладка. Ще пируваме векове наред с нея.

Шалиен махна с копието си, което засия и разсея облака.

— Бабе, бъди по-сериозна. Мен истинските демони не ме плашат, какво остава за илюзията!

— Дух не ти липсва — отвърна старицата и отново започна да напява. Този път пред нея се появи ново видение, на кръгъл свят, които някак си разбрах, че е Лекдария. Над него се издигна чудовищна метална сфера, която мина през него, срина го на парчета камък и продължи към Шалиен.

Вълшебницата този път се намръщи, надигна копието си и удари с него сферата, която избухна и изчезна.

— Металия — отвърна Шалиен. — Знам размера на тази заплаха и ще те излъжа, ако кажа, че не се боя от нея. Но правя каквото мога по въпроса. Не можеш да кажеш, че съм парализирана от страх.

— Да — кимна старицата, — да си храбър не означава да нямаш страх, а да го владееш. Нека видим това обаче…

Великанката отново започна да напява и върху Шалиен падна мъгла, която започна да я състарява за секунди. Докато примигна, магьосницата вече се бе превърнала в бабичка, по-стара и от тази срещу нея.

— Не! — скочих на крака аз.

— Не се меси — отвърна Хрумнир, но Шалиен вече ме бе погледнала, а старостта я напусна. Подмлади се толкова бързо, колкото се и бе състарила.

— Това беше добро — каза Шалиен, когато се отърси от заклинанието на ледената великанка, — смъртта не ме плаши така, както старостта, а сега, когато създалите ме богове ги няма, звучи реално тя да ме застигне.

Зяпнах. Изобщо не бях мислил върху това. Веднага съсредоточих волята си върху това, вълшебницата да остане вечно млада.

— Но все си мисля — приближи ме Шалиен, — че когато един бог ме обича истински, тази заплаха не е толкова реална.

Вълшебницата ме целуна по устните, а после затвори устата ми.

— Не зяпай така, Танар. Никак не е божествено. Приличаш на идиот.

Аз, божественият, се изчервих.

Старата великанка погледна извинително към Хрумнир.

— Повече от това не мога да сторя — каза тя.

Танът на йотуните кимна.

— Добре се справи, Мелга. Свободна си.

Великанката отстъпи напред и отново се превърна в ледена фигура, която ни загледа присмехулно.

— Кой е следващият? — попита Хрумнир.

— Нека бъда аз — изпревари ме Паладиус и пристъпи напред, а сините му очи заблестяха. — Аз, първият рицар на Металия, автоматонът, дръзнал да се изправи срещу господството на Тираниус, прекосил космическата бездна, за да донесе предупреждение за този свят и да потърси надежда за собствения си. Призовавам някого на дуел.

— Много добре — облегна се назад Хрумнир върху трона си и погледна към друга от ледените фигури. Великанът се изправи и приближи автоматона, като фигурата му се втечни и след това се превърна в ледено копие на Паладиус, с искрящо бели очи, от които лъхаше студ.

— Твоят неприятел Рицарон е почти идентичен с теб — каза танът на йотуните, — това ще ти е полезна тренировка.

— Ще бъде — отвърна Паладиус и извади меча си. Неговият двойник повтори жеста му, а леденото острие в ръката му се кръстоса с металното с трясък, който изпълни цялата тронна зала. Паладиус продължи атаката си с лазери, изстреляли се от очите му, които бяха посрещнати от огледални ледени лъчи от погледа на врага му. Автоматонът не спря нападението си, а се извъртя към противника си и го удари с рамо, запращайки го назад. Двойникът падна и докосна с ръка пода, като създаде леден улей, върху който Паладиус се хлъзна и на свой ред залитна, а после фалшивият автоматон скочи към него.

Паладиус повдигна ръка и от нея се изстреля протонно торпедо, същото, с което Рикошец ме бе ударил малко след пробуждането ми, а леденият исполин го посрещна с огромна висулка, която пусна по същия начин. Сблъсъкът между снарядите изпълни въздуха с отломки, а аз инстинктивно застанах между тях и Шалиен.

— Мога да се защитя и сама — сопна се вълшебницата, но после погледът ѝ омекна. — Все пак благодаря. Не знаех, че си романтичен.

Отново се изчервих.

В това време Паладиус и леденият великан отново се бяха изправили един срещу друг, удряха едно в друго остриетата на мечовете си, обстрелваха се с лазери, торпеда и ледове, което накара всички нас, около тях, дори тан Хрумнир, да отстъпим.

— Никога няма да можеш да победиш Рикошец — каза внезапно леденият великан. — Аз съм само негово копие от замръзнала вода, а той е твоят ученик.

— Затова и само аз мога да го спра — отвърна Паладиус и раздели металното си лице на две. От процепа се подаде дуло, което изплю струя пламък, на каквато и аз можех да завидя.

— Видя ли това? — обърнах се към Шалиен. — Никога не ми е показвал, че може и това?

— Всъщност ние всички сме пазели малки тайни от теб, Танар — каза вълшебницата. — Така успяхме да те победим и първия път.

— Хей! — възмутих се аз.

В това време леденият Паладиус бе отвърнал на пламъците с облак мрак, а после продължи словесната си атака, докато кръстосваше ледения си меч с този на приятеля ми.

— И дори да победиш Рикошец, какво ще стане, когато Тираниус погълне твоя нов ученик? Той ще дойде за теб, Паладиус. Ще те измъчва и ще научи кои са останалите автоматони на Металия, а след това ще ги унищожи, преди да приключи с теб. Можеш ли да се справиш с това?

— Това никога няма да се случи! — извика Паладиус и изтръгна меча на двойника си от ръката му с един мощен удар, после фокусира лазерните си лъчи, преодоля ледените им копия и удари великана в гърдите, като го събори по гръб. — Танар няма да се провали, а аз ще умра, преди да предам автоматоните!

А после надигна стоманения си меч.

— Добре тогава — отвърна падналият великан, — Танар побеждава Тираниус, ти убиваш Рикошец. Какво следва? Смърт за всички роботи?

Автоматонът спря ръката си, преди да нанесе фаталния удар, и се опомни. Това бе изпитание, а не истинска битка.

— Не — отвърна той, — ново начало. Няма да има повече роботи, но не защото съм ги унищожил. Ще им върна свободата. Ще ги направя отново автоматони.

Двойникът се втечни и отново се превърна в ледена фигура.

— Той премина изпитанието — обърна се той към Хрумнир.

— Много добре — усмихна се леко танът, а после насочи погледа си към мен. — Оставаш само ти, Танар.

Преглътнах, когато великанът отново започна да се видоизменя.

— Дойде в Ейсхейлм, за да покажеш, че огънят може да покори леда. Направи го, боже! Докажи, че Зерос бе прав да ни замени с вас.

Докато довърши приказката си, пред мен бе застанал огромен леден дракон.

— По дяволите — отвърнах аз.