Александър Драганов
Звездата на гибелта (17)

Глава шестнадесета
Среща с ледените великани

— Когато баща ми за пръв път поискал да си създаде безсмъртни другарчета — казах аз няколко дни по-късно, когато вече бях успял да успокоя нервите си, — първо сътворил йотуните. Това се оказало лоша идея.

По това време вече се бяхме отдалечили от Трекерес и горите на тази свирепа страна оредяваха, за да се прелеят в тундрата на още по-северната Ейсхейлм. В тези краища на света винаги имаше сняг, дори лете, а сега отдавна бяхме оставили топлия сезон зад гърба си, което означаваше, че ако бях смъртен, щеше да ми е, меко казано, хладно. За щастие аз бях бог на огъня, Шалиен бе магьосница, а Паладиус бе прекосявал празнотата между световете, където по думите му било невъобразимо по-студено. Това означаваше, че нямахме проблеми нито със силния вятър, нито с твърдия сняг, покриващ земята. Оставаха местните животни и чудовища. Първите имаха достатъчно инстинкт, за да не ни закачат, но вторите, може би подкокоросвани от Ахназар, направиха грешката на няколко пъти да ни се противопоставят. Бях доста изнервен и не позволих нито на Шалиен да използва магията си, нито на Паладиус да ги обстрелва с лазерите си — махнах с ръка и изпепелих както троловете (грозни зеленокожи великани с жълти зъби), показали се на пътя ни, така и коболдите (раса от уродливи джуджета с големи глави), опитали да ни хванат в подземните си капани.

Тримата пътувахме, без да демонстрираме надлъж и нашир кои сме, както правехме в Ниган, тъй като не исках да дразня йотуните.

— Йотуните са ледени великани — продължих разказа си аз. — Това не означава, че са като ходещи айсберги, а че същността им е изменчива. Те са лукави магьосници с невероятна липса на състрадание към останалите живи същества.

— На кого ли ми напомнят… — промърмори Шалиен.

— Дръж се възпитано — казах ѝ.

— Както кажеш, господарю! — отвърна саркастично тя.

— Когато били пуснати на свобода, йотуните благодарили на татко Зерос за дарбата на живота, а после започнали весело да унищожават всичко, което е сътворил. Стъпквали цели градове и села, сривали планини, изпивали реки и езера. Зерос не на шега се уплашил, но сърце не му давало да ги заличи, затова ги приспал навеки и накарал мама да роди нас, боговете. Но сега, след като Тираниус е пленил братята и сестрите ми, вероятно няма сила, която да държи великаните приспани и те отново са се събудили.

— И какъв е планът да ги спреш? — попита Шалиен.

— Ами всъщност — замислих се аз, — целта ми е да ги накарам да не ми пречат. Не виждам как ще ги спра, те са няколко, като боговете, и почти толкова силни, макар и по-примитивни.

— Това значи, че Тираниус би погълнал и тяхната сила — намеси се Паладиус. — Може би дори ще може да ги спечелим за съюзници.

— Късмет с това — направих гримаса аз. — Йотуните имат проблем да възприемат каквото и да е било насериозно. Освен това първо ще трябва да ги намерим.

Което бе лесно да се каже и не толкова — да се направи. Ейсхейлм бе сурова и рядко населена земя, която граничеше с ледовит океан, а всяка вечер небето ѝ припламваше в странни светлини, които запленяваха ума.

— Северното сияние — прошепна Шалиен, когато го видя за пръв път. — Бях чувала, че е красиво, но не го бях виждала досега.

— За толкова много години? — изумих се. — Какво си правила през тях?

— Борех се с теб, с Ахназар, с дяволите, а сега и с Тираниус — отвърна хладно Шалиен. — Не е като да съм стояла със скръстени ръце.

Реших да не я притискам повече.

От време на време срещахме и човешките обитатели на тази земя. Шалиен не одобряваше, когато използвам такива резки изрази, но те си бяха пълни диваци, хора, облечени в кожи, които обикаляха снега на шейните си, хранеха се с риба и тюлени, а в свободното си време се молеха на всевъзможни същества като тролове, огри (друг вид великани — невероятно космати) и тем подобни. Виелла така и не изкорени тази практика, вероятно защото и тя бе дива като обитателите на страната си, но за моя изненада не усетих присъствието на дяволи. Може би пробудилите се йотуни ги плашеха, което не ме изненадваше особено. И аз се плашех от йотуните.

Ние, разбира се, опитахме да се консултираме с местните за това, къде са господарите им. Те обаче неизменно сочеха на север, а понякога и към сиянието, без да могат да помогнат с по-конкретна посока. Така и ние продължихме в тази посока, докато вече не виждахме сивите грозни вълни на ледовития океан, които се миеха в каменистите брегове на Ейсхейлм.

Тогава видяхме и стареца, човек с кожух и шейна, теглена от пет кучета, който се спря пред нас и излая със странен акцент:

— Това е сурова земя за странници. Качете се да ви отведа в селото.

Паладиус опита да го убеди, че кучетата няма да могат да ни изтеглят, но Шалиен му даде знак да млъкне и да се съгласи със стареца. Аз също долових някаква магия в него и затова кимнах на автоматона, че всичко е наред.

Кучетата изтеглиха него, мен и вълшебницата без проблем, което потвърди опасенията ми, че са вълшебни.

Допусках, че този старец е някакъв шаман на йотуните и че участваме в поредната нелепа игра, но нямаше какво да сторя. Преди да се възнесе, Зерос ни бе предупредил, че ако някога йотуните се пробудят, ще трябва да се отнасяме към тях с голямо уважение, в противен случай те ще побеснеят.

Но самите йотуни не изпитваха никакво уважение към мен. След като цял ден се плъзгахме по снега, шейната стигна точно до никъде и старецът се зае да строи ледена къщичка иглу, след което легна и захърка гръмотевично в нея, като ни каза, ако сме гладни, да си вземем храна от торбичката му.

Ние, разбира се, нямаше причина да сме гладни. Аз бях бог, а Паладиус автоматон. Шалиен все пак бе човек и огладняваше, макар и рядко, но пък тя си носеше свои провизии с храна, а и аз бях научил, че тя не яде какво да е. Въпреки това не се минаха и десет минути, откакто старецът заспа, и ние усетихме как стомасите ни започват да къркорят от глад. Шалиен опита да отвърже торбичката на стареца, но въпреки че по принцип бе изключително сръчна, не успя да направи нищо и ми подхвърли отвратена торбата.

— Танар, можеш ли да направиш нещо?

— Разбира се, аз съм бог — отвърнах аз и взех торбата, като се опитах да я отворя, налагайки ѝ божествената си воля. Без никакъв успех. Усетих прилив на необяснима ярост и опитах да отворя торбата с пламъци, които призовах по ръцете си, но платът ѝ само се опърли и изпълни въздуха с противна миризма.

— Дай на мен — каза Паладиус, който хвана торбата и напъна с исполинската сила на железните си ръце. Торбата се разтегна като ластик, но отказа да се отвори. Автоматонът се намръщи, а сините му очи заблестяха, преди да изстрелят лазери към торбичката. Те обаче не се оказаха по-ефективни от моите пламъци и вместо това отскочиха от нея, след което започнаха да се отразяват по ледените блокове на леглото и ни накараха да затанцуваме смешно.

— Не прави това повече — нареди Шалиен — и оставете тази торба. Явно ще трябва да си легнем гладни, поне да поспим.

Лесно бе да се каже, но трудно да се изпълни. Старецът хъркаше като дъскорезница и не успях дори да мигна. Шалиен също ме гледаше безпомощно, а когато Паладиус от любопитство опита да се изключи, само за да се включи почти незабавно, тъй като сензорите му отчитаха хъркането като нападение, се засмяхме безпомощно.

На сутринта противният старец се пробуди във ведро настроение и отвори торбичката без усилие, като подхвърли храна на всеки. Закуската бе добра и веднага ме изпълни със страхотна сила и прогони съня от Шалиен. Дядото имаше храна дори за Паладиус, някаква течност, от която очите на автоматона грейнаха.

— Не бях получавал истинско гориво от месеци — рече той. — Благодаря ти.

— Дядо — рекох аз, — мисля, че няма нужда повече да играем на криеница. Кой си ти всъщност?

Старецът се ухили и щракна с пръсти. Иглуто около нас се превърна в огромен каменен замък, а ние се озовахме в тронната му зала. Шейната с кучетата изглеждаше странно по средата ѝ, но след това превозното средство се разпадна на мъгла, а кучетата се удължиха и изправиха, докато не се превърнаха в няколко огромни фигури, които противно на очакваното изглеждаха точно като гигантски ледени човеци.

— Вие сте йотуните, нали? — първа се съвзе от объркването си Шалиен.

— Как изкривявате материята по такъв начин? — изправи се Паладиус и също зае собствения си исполински ръст.

— И кому бе нужен целият този цирк? — обърнах се аз към стареца…, който обаче вече бе огромен мъжага с ледена корона на главата и брада от чист сняг.

— Ти първи започна, Танар — отвърна той. — Все едно можехме да не разберем, че бог, магьосница и извънземен са навлезли в нашите земи. Оценяваме дискретността, все пак. Аз съм тан Хрумнир, предводител на моята весела дружина.

И той посочи великаните, които изкривиха със скърцане ледените си лица в усмивки.

— Ако знаеш кой съм, сигурно си наясно и за какво идвам — рекох.

— Да си поискаш помощта на Ейсхейлм, Танар — отвърна Хрумнир. — Лошо няма, амбицията винаги ти е прилягала. Бедата е, че на нас ни е добре тук и не смятаме да си даваме владението.

— А бихте ли го дали на Ахназар? — попита Шалиен. — Той дори не е бог.

— Ако Ахназар опита да дойде тук, ще настине, Шалиен — отвърна Хрумнир съвсем сериозно. — Времето няма да понесе на един ксерекс.

— Но няма да попречи на Тираниус — отвърна Паладиус, — владетеля на…

— На Металия, знам — направи гримаса Хрумнир. — Да, наистина, неговият апетит за богове предизвиква известна загриженост у нас. Ние, разбира се, сме великани, но дали той може да направи разликата? Все пак е робот, машина. Казват, самостоятелно мислеща. Но колко може да мисли една машина…

— Ти знаеш кои сме? — обърка се Паладиус.

— Знам много, Паладиус — отвърна Хрумнир. — Когато вземат, че те приспят за няколко хилядолетия, нямаш много какво да правиш, освен да сънуваш, а сънищата ми излязоха далеч извън пределите на Лекдария.

— Странно — намръщих се аз. — С мен никога не стана така!

— Ти си глупав по природа, Танар — каза Хрумнир. — Умът ти не е особено любопитен. Обзалагам се, че си сънувал основно владението си Ксерекс.

— Как смееш? — настръхнах, главно защото беше прав.

— Не се пали — поклати пръст към мен танът на великаните.

— Ако ми позволиш, тане — каза Шалиен, — но смятам, че ако нямаше интерес от предложението ни, нямаше да ни позволиш да влезем в двореца ти.

— Права си — въздъхна Хрумнир. — Както вече казах, вашият автоприятел има известно право. Този Тираниус предизвиква известна загриженост у мен. Досега успяваме да се справим с магиите, които Ахназар опитва да изпрати към Ейсхейлм с помощта на дяволските си приятелчета, но ако и роботите дойдат тук, може да ни дойде множко. Проблемът е следният.

— Да? — попитах нетърпеливо аз.

— Доколкото разбирам, Паладиус е успял да продаде на Шалиен идеята, че ти си нашият билет за спасение — каза Хрумнир, — че цяла Лекдария зависи от бога дракон Танар. После Шалиен е препродала идеята на всички свободни народи, освен Трекерес, чийто крал е дори по-тъп от огнения ни гостенин.

— Хей! — повиших глас аз.

— Проблемът е — не ми обърна внимание Хрумнир — вярно ли е това? Вие тримата се изкарвате спасителите на нашата земя. Хайде бе! Откъде мога да знам дали сте толкова силни? Това трябва да се провери.

— И как — попитах — мислиш да провериш това?

— С битка — отвърна Хрумнир. — Как иначе?