Александър Драганов
Звездата на гибелта (11)

Глава десета
Мъртъвци и отражения

— Имаш предвид, освен очевидното неуважение, което демонстрираш към моя милост? — отвърнах. — Впечатляващо.

Шалиен ме погледна лошо. Отвърнах на погледа ѝ. Паладиус ме изгледа критично. Сведох глава.

— Какво е станало, миличка? — попита Шалиен.

— Знаеш, че никога не преживях смъртта на моя Тимоней — отвърна Елида.

— Знам — отвърна тихо Шалиен, — той бе велик герой и достоен мъж, царице. Няма нищо срамно в скръбта ти на вдовица.

— Но аз не можех да се примиря с това, че си отиде, Шалиен — вдигна мокрите си от сълзи очи Елида, а после изсъска към мен. — Убит от ксерекси! В гръб! Със стрела! Както подхожда на страхливци!

— Мисля, че гневът ти трябва да е насочен към Ахназар — отговорих, — по това време аз спях.

Елида понечи да отвърне нещо, ала Шалиен я прекъсна:

— Да не се отклоняваме! Каза, че си направила грешка. Каква по-точно?

Царицата въздъхна.

— Шалиен, помниш ли какво те попитах, когато ми донесоха тялото на любимия?

— Да, а аз ти казах, че е невъзможно! — отвърна магьосницата. — Смъртта е граница, през която е забранено да преминаваме.

— Но Мирада, момичето, което се самоуби… Тя също имаше магия. Каза ми, че грешиш, че мога да върна любимия си… донякъде.

— Какво си направила? — пое си рязко дъх Шалиен.

— Мирада ми предложи да извикаме съпруга ми със спиритическа дъска — продължи уморено Елида — пред огледало. Трябва да ме разбереш, Шалиен. Тимоней ми липсваше много.

— Не е трябвало да правиш такова нещо — поклати глава Шалиен.

— Толкова исках да го видя! — каза Елида. — Мирада каза, че е възможно. Че няма да се случи нищо лошо. Извиках го и той се появи от другата страна на огледалото, толкова красив, колкото го помнех. Каза ми, че трябва да му разреша да остане и така ще бъдем заедно. Завинаги.

— И ти си се съгласила? — попита я Шалиен.

— Какво можех да сторя? Видът на Тимоней ме заплени. Не знаех какво си докарвам на главата. В началото мъжът ми идваше нощем, лягаше до мен, милваше ме. Денем изчезваше, макар понякога да го виждах с крайчеца на окото си в огледала или повърхности, пълни с отражения, вода, метал… Но после се промени. Стана груб. Поиска ме като жена, въпреки че бе мъртъв. Уплаших се и отказах. Тогава той се дръпна и се измени, почерня, а от главата му изникнаха рога.

— Субдименционален паразит — каза Паладиус.

— Какво? — вдигна очи Елида.

— Дявол — рекох аз.

Царицата си пое рязко дъх.

— Не може да е истина.

— Опасявам се, че може, Елида! — отвърна Шалиен. — Както казах, смъртта е граница, през която не може да преминаваме. Не бива и да опитваме, тъй като така привличаме нежеланото внимание на демонични духове, които се хранят от емоциите ни и от самите нас. Твоят Тимоней никога не се е връщал наистина. Била си измамена от дявол.

— Тя лъже, скъпа! — долетя непознат глас, а Елида се извърна и изпищя. От излъскания като огледало щит, който висеше на стената, ни гледаше красив мъж с къдрави коса и брада. Той имаше кафяви очи, които трябваше да са топли, ала аз прочетох в тях неизразима злост и потръпнах.

— Тя иска да ни раздели — каза мъжът. — Завижда на щастието ни, тъй като нейният любим е бил убит преди хилядолетия от оногова, когото е поканила в дома ни.

— Тимоней… — отвори уста Елида, но Шалиен бе скочила на крака.

— Млъкни!

— Но защо, Шалиен? — обърна се към нея Тимоней. — Мигар не казвам истината? Мигар Танар не уби твоя възлюбен Кимарак малко преди битката при Трекерес? Мигар гневът не ти даде сила да надвиеш бога-дракон тогава? Мигар…

Лицето на Тимоней се изкриви в подигравателна усмивка.

— Мигар не съживи Танар, за да изпълниш с него празнотата, която смъртта на Кимарак остави в живота ти?

— МЛЪКНИ! — повиши глас Шалиен, почервеняла от яд и унижение, изгубила самоконтрол. Аз самият бях като замаян. Помнех сър Кимарак, първия рицар на Трекерес, ала не знаех, че двамата с Шалиен са били влюбени. Не разбирах последните думи на демона. Какво искаше да каже той?

— Присъствието ти тук е нежелано, паразите — намеси се Паладиус и сините му очи заблестяха.

— А мигар твоето е желано, железни рицарю? — обърна се към него Тимоней. — С какво си ти по-различен от съюзниците на Ахназар? Мигар си дошъл на Лекдария зарад нея, а не зарад твоя свят и твоята власт над него? Мигар не можем да се досетим, кой би овладял Металия, ако кралят тиран и неговите велможи паднат от власт?

— Достатъчно — повиши глас и Паладиус, а цветът на очите му потъмня до виолетово. Той изстреля лазери към щита, ала енергията отскочи от него без никакъв проблем.

— А какво да кажем за теб, Танар, смешно малко богче, изхвърлено първо от планината на безсмъртните, а после и от собствената си родина? — насочи погледа си към мен Тимоней. — За какво се пробуди, ако не, за да умреш? Пипалис бе само началото, трябва да знаеш, най-глупавият измежду служителите на железния тиран. Следващите няма да те пожалят.

— КАК СМЕЕШ ДА МИ ГОВОРИШ ТАКА, ЖАЛЪК ДЕМОНЕ! — изкрещях аз, обладан от ярост. — Мислиш, че си много велик със своите фокуси на медиум? Нека видим кой си всъщност! Разкрий истинския си лик, Тимоней!

Мъжът направи гримаса и в следващия момент кожата му почерня, а очите — пожълтяха. Къдравата му коса се превърна в рунтава козина, а от нея се надигнаха криви овнешки рога. Устата му се изпълни с жълти и грозни зъби, подобни на изпочупени кости.

Значи все още имаш от прежната си сила, прошепна демонът в ума ми, макар от устата, която бе отворил, излезе само злокобно блеене. Уверявам те обаче, че няма да можеш да победиш себе си. Никой от вас не може.

Демонът отстъпи настрана от повърхността на щита и ние се загледахме в собствените си отражения, които обаче не повтаряха движенията ни. Моето копие изскочи от повърхността на щита в тронната зала и веднага се превърна в огромен дракон, покрит с червени люспи, с пламъци, излизащи на огнени езици от устата му, със змийски очи и дъх на сяра, излизащ на талази от него. Никога не се бях виждал отстрани и не можех да повярвам колко злокобен изглеждам. Щях да се възхитя на себе си, ако не бях парализиран от ужас.

До моето второ „аз“ пристъпи двойникът на Паладиус, който започна да расте застрашително, докато не стигна тавана на тронната зала и не се приведе като маймуна, за да се побере във вътрешността ѝ. Очите му сияеха в ярко виолетово, изпускащи невидими лъчения, които инстинктивно осъзнах, че са смъртоносни за формите на живот от нашия свят.

Помежду им напред пристъпи близначката на Шалиен, с лице, изкривено от подигравателна усмивка, и копие, от което капеше кръв.

— Може би аз трябваше да пристъпя напред, за да свърша това, което ти не можа, сестричке — каза отражението, — да убия слабака Танар и да отмъстя за любимия ни. Как можа да го предадеш?

— Шалиен — отвори уста царицата, но вълшебницата поклати глава, възвърнала самообладание.

— Трикове — каза тя. — Това са само измамни трикове. Демоне, ти си господар единствено на илюзиите.

— Дали е така наистина? — отвърна дяволът, появил се отново на повърхността на щита. — Нека проверим. Убийте ги!

— Не се отбранявайте! — каза бързо Шалиен. — Не отвръщайте на ударите им! Не вярвайте в тях! Това ще ги направи истински.

Паладиус послушно сведе меча си, а очите му отново блеснаха в синьо.

— Твоите думи са лъжливи, паразите! — каза той. — Всичко, което правя, е заради моя свят и ако го поведа, ще бъде само заради неговото, а не заради моето добруване.

На мен не ми бе толкова лесно. Драконът си пое дълбоко въздух и имах чувството, че ще ме изпепели със собствената ми мощ. Но се вкопчих в гордостта си. Щом Шалиен и Паладиус можеха нещо, аз също трябваше да се справя.

— Махни се от очите ми, отражение — изсъсках аз.

Драконът изрева и издиша към мен колосална струя пламъци в същия момент, в който фалшивият Паладиус активира лазерните си очи към истинския, а отражението на Шалиен запрати кървавото си копие към вълшебницата.

Притворих очи и в следващия момент се чу колосален трясък като от счупено огледало, а образите, излезли от щита, се разпаднаха на прах, която изчезна, още преди да падне на пода.

— Твоята игра приключи, дяволе! — каза Шалиен. — И между другото, не се опитвай да разгадаваш женското сърце. Не ти се отдава.

Демонът изсъска яростно от повърхността на щита.

— Вече можеш да си ходиш, паразите! — рече Паладиус. — Нямаш власт над нас.

— Тук грешиш, роботе! — изсмя се внезапно черното същество и посочи царицата на Ханвар. — Мирада и Елида ме призоваха сами и ми принадлежат по право. Вече взех едната. Сега ще прибера и другата!

Владетелката на Агапа внезапно полетя към щита, а ръцете на дявола излязоха от него и се вкопчиха в раменете и с мръсните си нокти.

— Моя, само моя, Елида! — облиза се похотливо дяволът. — Не ми казвай, че съм ти липсвал заради друго. Сега ще прекараме заедно цяла вечност, както ти обещах!

— Направи нещо! — обърна се към мен Паладиус.

— Аз? — отвърнах. — Но защо аз?

— Ти си бог, Танар — извика Шалиен, — дръж се като такъв! Опрости я!

— Но защо? Тя ме мрази!

— Танар — каза Паладиус с плътния си металически глас. Направих гримаса. Отново ме караше да се чувствам като млад автоматон.

— Побързай! — изкрещя Шалиен.

Тялото на Елида вече бе потънало наполовина в щита.

— Демоне — извиках аз, — аз съм бог. Моята власт е над твоята. Опрощавам греха на Елида.

— Но защо? — изкриви лице дяволът. — Защо опрощаваш греха на някого, който е твой враг?

— Нямам намерение да ти давам обяснения — отвърнах, най-вече защото нямах такива. — Пусни я!

Демонът пусна Елида и тя падна обратно на пода в истинския свят, разрешена и ужасена.

— Името ти — вирнах брадичка аз. — Истинското ти име, а не фалшивото.

— Толкова ли държиш да го чуеш? — озъби се дяволът — хубаво тогава. ВЕСТЕЛБАБ!

Прокълнатото име отекна като камбана в тронната зала и аз паднах на колене. Икор покапа от носа ми.

— Вестелбаб — отекна гласът на Шалиен, — махни се от този дом и никога повече не нахлувай в него.

Изчадието нададе протяжен писък, а после се оттече от щита като мръсна пяна в нищото.

— Добре ли си? — попита Паладиус, като се приведе към мен.

Аз се огледах, доста замаян.

— Справих ли се? — попитах.

— Доста задоволително, Танар — отвърна Шалиен, а очите ѝ заблестяха странно.

— Страхотно — отвърнах аз и отново припаднах.

Ставаше ми навик.