Алегзандър Маккол Смит
Португалски неправилни глаголи (8)

8. Смърт във Венеция

Сватбата на професор доктор Детлев Амадеус Унтерхолцер и доктор Лизбета фон Браутхайм донесе особено мъчителни преживявания на автора на „Португалски неправилни глаголи“. Фон Игелфелд се стараеше да надмогне негодуванието, което го обземаше при мисълта, че тъкмо Унтерхолцер успя да спечели жената, за която самият той искаше да се ожени, но не успяваше. Ако само не бе отлагал толкова дълго; само да бе я поканил на обяд веднага, а не за някаква дата пет седмици по-късно — тогава може би събитията щяха да се развият по-различно. И, разбира се, ако не бе проявил глупостта да препоръча на Унтерхолцер да си лекува зъбите, той никога нямаше да се запознае с доктор фон Браутхайм и тогава Фон Игелфелд, а не Унтерхолцер щеше да стои редом с Лизбета пред олтара.

Разбира се, всичко това бяха безплодни размисли. Фон Игелфелд се постара да посрещне с твърдост удара и дори да прояви задоволство от видимото щастие на булката и младоженеца. На самата сватба — пищно тържество, на което присъстваха повече от двеста души, той седеше до Флорианус и Офелия Принцел, което му помагаше да не мисли за това, което би могло да бъде. Офелия Принцел винаги се вълнуваше дълбоко на сватби и плачеше неудържимо, така че се налагаше Принцел и Фон Игелфелд да я успокояват на смени.

Но по-късно Фон Игелфелд разказа цялата история на Офелия и тя остана потресена.

— Колко лош късмет! — възкликна тя, изпълнена със съчувствие. — Ти си много по-подходящ за неин съпруг, Мориц-Мария. Унтерхолцер не е лош човек, но…

Фон Игелфелд кимна.

— Знам — каза той. — Но сега е вече късно, и най-добре ще бъде просто да им пожелаем щастие.

Офелия Принцел прие тази проява на добронамереност и се съгласи с нея, но тайничко се опитваше да си представи какво би било да делиш легло с Унтерхолцер и идеята й се стори крайно непривлекателна. Тя дори притвори очи и потръпна при мисълта.

— Тъй или иначе — каза Офелия на глас, — няма смисъл да се занимаваме с това, което би могло да бъде. Важното е как се чувстваш сега.

Фон Игелфелд помълча, после се обърна към нея и заяви:

— Чувствам се ужасно. Напълно унищожен и съсипан. Имам чувството, че животът ми няма никакъв смисъл, нямам интерес дори към работата си. Защо ми е всичко това? Какво може да ми даде?

Офелия постави успокояващо ръка на рамото му.

— Имаш нужда от смяна на обстановката — каза тя. — Трябва да дойдеш с нас във Венеция, права ли съм, Флорианус?

Принцел незабавно се съгласи с жена си.

— Ние занимаваме след два месеца. Ще прекараме септември там — тогава вече няма такива ужасни тълпи. Ще се радваме да дойдеш с нас, наистина.

Фон Игелфелд се позамисли. В края на лятото обикновено заминаваше за Швейцария, но във Венеция не беше ходил от три години, а може би тъкмо това му трябваше. В Швейцария се катереше по планините, правеше големи преходи — все полагаше някакви усилия, това всъщност не беше кой знае каква почивка. Докато във Венеция би могъл да се отпусне, да почете, да се наслаждава на хубавата италианска кухня. Да, идеята беше наистина чудесна.

Семейство Принцел тръгнаха първи към Венеция. Пътуваха с кола, прекосявайки ниската хълмиста част на Австрия, без да бързат. Фон Игелфелд ги последва с влак, а когато влакът най-сетне навлезе в гарата на Венеция, на перона вече го очакваше Принцел. Качиха се на едно корабче и скоро вече прекосяваха лагуната, плъзгаха се през онзи легендарен пейзаж, край гордите силуети на пристанали кораби, край мостиците и увенчаните с кипариси острови. Фон Игелфелд гледаше как градът остава назад, докато Лидо наближаваше все повече. Най-сетне стъпиха на брега пред „Гран Отел де Бен“, а облеченият в ливрея портиер помъкна тежките куфари на Фон Игелфелд — същите куфари, с които навремето дядо му бе пристигнал в този пленителен град.

След като се настани в стая с изглед към градината и плажа, Фон Игелфелд се преоблече. Избра бяло ленено сако и леки панталони и после, с панамена шапка в ръка, се упъти към терасата на хотела, където Принцел и Офелия вече го чакаха. Седяха и бъбриха около час, пиха чай с лимон, после Фон Игелфелд се върна в стаята си, за да си почине. Вече чувстваше как го обзема покой и съзнаваше колко правилен бе съветът на Офелия. Колко глупаво би било в тази обстановка да се безпокои за пропуснати възможности и да разсъждава за дребните житейски неприятности! Единствено красотата и изкуството бяха от значение във Венеция.

Той спа дълбоко и се събуди малко след шест. Дръпна завесите и видя, че слънцето тъкмо залязваше — голяма, алена топка, която потъваше бавно зад далечните куполи на града и обливаше с пламък бледосините води на лагуната. Той постоя на прозореца, очарован от гледката, а после излезе от стаята и тръгна отново към терасата. Бяха решили да вечерят в осем и до часа на срещата Фон Игелфелд седя на терасата, зачетен в „Годениците“ на Мандзони — беше извадил книгата от багажа си. Беше прекрасна вечер и часовете до вечерята минаха дори прекалено бързо. Струваше му се, че би седял безкрайно на терасата, оглеждайки останалите гости в хотела, наслаждавайки се на светлинките, които трептяха по водата.

Вечеряха в големия салон. Офелия поръчваше ястията, а Фон Игелфелд одобри всяко от тях. Разговорът беше лек и забавен; не споменаха нито веднъж Унтерхолцер, нито пък доктор фон Браутхайм, макар от време на време по някой мъчителен спомен да прекосяваше мислите му. След вечеря отидоха отново на терасата, където им сервираха горещо, силно кафе в малки чашки.

— Тук е прекрасно — каза Фон Игелфелд. — Убеден съм, че бих могъл да остана тук завинаги.

Принцел се засмя.

— Така ти се струва — отвърна той. — Не забравяй, че тук сме само гости. Действителният живот на Венеция може да се окаже съвсем различен, ако ти се наложи да вземаш участие в него. Този град има и по-различни настроения.

— Така ли? — попита Фон Игелфелд. — Какво искаш да кажеш?

Принцел помълча, преди да отговори.

— Венеция гние — каза той най-сетне. — Някои дори твърдят, че умира. Не чувстваш ли мириса на разруха?

Фон Игелфелд се замисли над думите му, и по-късно, в малките часове на нощта, засънува ужасен кошмар. Присъни му се, че върви сам по една от тесните улички на Венеция — уличка, която като че ли не водеше наникъде. На всеки ъгъл се натъкваше на фигури, скрили лицата си зад пищни венециански маски, които го вземаха на подбив и му се присмиваха. Той се стресна, седна в леглото и потръпна. Беше оставил прозореца отворен, и завесите се полюшваха от лекия ветрец. Запали нощната лампа, погледна часовника си и отпи дълбока глътка минерална вода. Какво го измъчваше? Защо Принцел каза, че Венеция загива? Какво имаше предвид?

На следната утрин, когато слънчевите лъчи вече нахлуваха през прозореца. Фон Игелфелд успя да пропъди спомена за нощните страхове. Той взе душ, облече отново лененото сако и отиде да закуси. Бяха се споразумели със семейство Принцел всеки да прекарва деня в съответствие с вкусовете и предпочитанията си и да се срещат чак на вечеря — чудесно решение, така мислеше Фон Игелфелд. Не беше нужно да бъдат постоянно заедно, докато най-накрая започнат да си досаждат взаимно.

Фон Игелфелд, седнал край покритата с колосана бяла покривка маса, се зае усмихнат със закуската. Погледна мимоходом останалите двайсетина гости, които също бяха решили да станат рано. Млада влюбена двойка — погълнати изцяло от себе си, те не виждаха нищо и никого; възрастна американка с лилава коса, която му се стори самотна; някакъв свещеник, вероятно англичанин, и едно голямо семейство — майка, четири деца и гувернантка. Фон Игелфелд се загледа в тях. Децата бяха три момичета и едно момче — скъпо и елегантно облечени. Момичетата бяха в сини рокли, със сини панделки в косите, нещо като семейна униформа, а момчето — петнайсет-шестнайсетгодишно на вид, носеше моряшки костюм.

Погледът му се насочи към майката. Беше много красива жена, явно привикнала към обожанието и почитта на околните. Беше и властна, излъчваше почти осезаем авторитет. Той я наблюдаваше как разговаря с децата и от време на време разменя по някоя дума и с гувернантката. Зачуди се къде ли е бащата. Може би още работеше в някой далечен град, за да осигури луксозната почивка на семейството? А може би го бе сполетяло нещо страшно? Но майката никак не приличаше на вдовица — беше безгрижна и жизнерадостна, а вдовиците, доколкото се простираха познанията на Фон Игелфелд, не бяха весели (ако не броим хрумванията на Франц Лехар).

Фон Игелфелд намаза още една кифла с масло и мед, после отпи от кафето и отново загледа към семейството, което заемаше една от съседните маси. В същия момент момчето извърна глава към него и погледите им се срещнаха. Фон Игелфелд сведе очи, но чувстваше, че момчето продължава да го гледа. Той се съсредоточи върху кифлата. Дали медът бе равномерно намазан, или в единия край се бе стекло прекалено голямо количество? Той вдигна отново поглед. Лененорусото момче продължаваше да се взира в него с широко отворени, сини, любопитни очи. Фон Игелфелд поправи възела на вратовръзката си и отново отклони поглед. Беше привикнал да го зяпат заради високия му ръст, но въпреки това се притесняваше. Каза си, че майката би трябвало да е научила сина си да не се взира така в непознати; но в наши дни родителите не учеха децата на нищо.

След като изяде кифлата, той си сипа още от силното кафе с мляко и го изпи с наслада. Семейството бе станало от масата и всички бяха тръгнали към вратата. Момчето вървеше последно и преди да излезе, хвърли отново поглед към Фон Игелфелд, отмятайки назад русата си коса. Фон Игелфелд се намръщи и сведе поглед към вратовръзката си. Да не би момчето да намираше нещо странно в облеклото му? Да не би да беше обул различни обувки? Не, разбира се, обувките си бяха наред.

Той излезе на терасата и почувства милувката на утринното слънце по лицето си. Денят щеше да бъде прекрасен — може би само по обяд щеше да стане малко прекалено горещо. Реши първо да се разгледа галерията „Accademia“, а после да се усамоти на спокойствие в някоя от по-тихите църкви. Винаги бе обичал „Сан Джовани Кристозомо“, и се надяваше да прекара там известно време, съзерцавайки „Свети Йероним със свети Христофор и свети Августин“ на Белини. На обяд смяташе да отиде до едно малко ресторантче, чийто собственик му беше познат — ходеше там винаги, когато идваше във Венеция. След обяд щеше да се прибере в хотела, да си почине и после да се срещне със семейство Принцел, за да вечерят заедно. Очертаваше се приятен ден, удовлетворителен във всяко отношение.

В галерията имаше учудващо малко посетители. Фон Игелфелд обикаляше залите, наслаждавайки се на големите, мрачни платна. Някъде към единадесет се озова в зала номер седем и застана пред „Портрет на млад мъж“ от Лоренцо Лото. Фон Игелфелд се взираше в картината, очите му се плъзгаха по предметите, символизиращи света на младия човек — безмълвната мандолина, която напомняше за безгрижните наслади на младостта (той си припомни Хайделберг, непринудените приятелства от студентските години, които никога, никога няма да се върнат); ловният рог („AIs ich ein Junge war“^[1], промърмори под нос Фон Игелфелд) и окапалите листенца от роза, които художникът бе нарисувал като напомняне за преходността на живота. Фон Игелфелд продължи нататък, но хвърли през рамо последен поглед към картината. И тогава, кой знае защо, се сети за момчето от хотела. То сигурно би могло да свири на мандолината и да надува ловния рог. А дали щеше да се върне отново тук след тридесет или четиридесет години, и да се загледа в картината, също както Фон Игелфелд сега? Може би щеше да го направи.

В „Сан Джовани Кристозомо“ Фон Игелфелд беше почти сам. Седна близо до една от изповедалните и се загледа във фреските по тавана, чувствайки как напрежението напуска тялото му. През един прозорец високо в стената нахлуваше сноп слънчеви лъчи със златистия цвят на масло. В златистите лъчи играеха прашинки. Фон Игелфелд притвори очи и си каза: „Ето ме тук, в Божия дом, но къде е Бог?“ Кой е Той — този, към когото винаги се бе обръщал, но никога не бе получавал отговор от Него? Фон Игелфелд не беше много уверен в съществуванието на Бога, но бе сигурен, че ако Го има, той ще е Богът, в който вярваха християните от Средиземноморието, а не студеният, суров Бог, който е от църквата на Севера. Но може би това бе прекалено успокояващо; току-виж, оказало се, че Бог е Богът на квантовата физика — крайният взрив — или може би някаква невъобразимо дребна, крайна частица. Това би било ужасно разочарование — да се окаже, че Бог е някакъв си електрон.

Той отвори очи. В църквата влязоха няколко души и тръгнаха през централния кораб. Беше семейство — Фон Игелфелд се стресна, защото установи, че е семейството, което бе видял сутринта в хотела. Той ги наблюдаваше предпазливо, докато майката сочеше към олтара. Едно от момичетата попита нещо и майката му подаде пътеводител. Тогава момчето в моряшкия костюм пристъпи напред и хвана майка си за лакътя. Тя се заслуша в това, което то й казваше, после се засмя. Момчето се нацупи, обърна й гръб и тръгна към Фон Игелфелд. За миг се озова точно в снопа слънчеви лъчи и заприлича на ангел, рисуван в ателието на Джорджоне, облян от меката, сияйна златиста светлина.

Внезапно момчето погледна право към Фон Игелфелд. Когато видя професора, трепна, после се усмихна и отново се вторачи в него, също като на масата за закуска. Фон Игелфелд не знаеше как да постъпи. Трябваше ли да поздрави момчето, или да се направи, че не го забелязва? Не би могъл да се престори, че не го е видял, но пък не искаше да му даде повод да наруши уединението му. Какво искаше от него това момче? Положението беше много неловко; но същевременно в него имаше нещо необяснимо познато; напомняше му на нещо, което бе чел някога, но какво?

Майката дойде на помощ на Фон Игелфелд.

— Тадеуш! — извика тя. — Viens ici! Nous allons voir quelque chose de grand interet…^[2]

„Тадеуш!“ повтори наум Фон Игелфелд. Значи бяха поляци. Колко интересно! Кой знае, може би момчетата в Полша имаха обичая да зяпат непознати. Поляците бяха чешити в някои отношения — може би това бе едно от тях. Той стана и се измъкна от църквата, преди момчето да измисли някакъв друг начин да му досажда. Ресторантчето беше съвсем наблизо — там поне нямаше опасност да привлича нежеланото внимание на някакви си млади поляци.

* * *

— Скъпи доктор Фон Игелфелд! — възкликна собственикът на ресторанта. — Ето ви и вас! Има-няма две-три години, и отново сте тук!

Той поведе Фон Игелфелд към една по-усамотена маса и направи знак на един от келнерите. Фон Игелфелд почувства прилив на задоволство — знаеше, че за собственика е само един от многото клиенти, чието име случайно е успял да запомни, но въпреки всичко това посрещане го накара да се почувства сред приятели.

На масата незабавно се появи бутилка изстудено бяло вино от лозята по околните хълмове и домакинът седна да изпие една чаша с Фон Игелфелд.

— Толкова се радвам да ви видя! — каза той и вдигна чашата си. — Напоследък клиентелата намаля. Това лято в Италия нямаше почти никакви германци. Беше ужасно!

— Никакви германци ли? — повтори Фон Игелфелд. Думите на собственика му прозвучаха като крайно преувеличение. Но човекът изглежда говореше сериозно.

— Кой знае защо спряха да идват във Венеция — заяви той. — Разправят, че причината била в морето.

— Какво му е на морето? — осведоми се Фон Игелфелд и си припомни плажа пред „Гран хотел дьо Бен“. Доколкото бе забелязал, там имаше хора — или пък не?

Собственикът на ресторанта завъртя енергично глава.

— Не, не! Нищо му няма на морето. Морето си е чудесно. Няма никакви причини германците да не идват тук.

Фон Игелфелд беше озадачен и много склонен да продължи обсъждането, но собственикът явно предпочиташе да смени темата и се зае да привлече вниманието на Фон Игелфелд към някои точки от менюто.

— Това е нещо много хубаво — заяви той възторжено, когато стигнаха до котлетите. — Scallopini alia Marie Curie. Аз лично ще надзиравам приготовлението им. Няма да ви разочароваме.

* * *

След обяда, който продължи повече от два часа, Фон Игелфелд тръгна полека към кея, от който трябваше да се качи на корабчето за Лидо. Вървеше по тихи странични улички, стъпките му отекваха от стените на къщите. Някъде над него запя жена — пееше откъс от някаква ария, която Фон Игелфелд не успя да разпознае. Той спря и се заслуша. След няколко минути песента заглъхна. От един вход се чу мяукане, претича котка, някъде щракна ключалка.

Фон Игелфелд продължи по пътя си към мястото, където уличката завиваше и водеше към малък мост над близкия канал. Когато стигна до началото на моста, той забеляза двама мъже, облечени в бяло, приведени над водата. Мъжете не го забелязаха и той видя как спускат в канала някакъв контейнер. После го извадиха и отляха малко количество от водата в едно шише. Единият поклати глава, а другият записа нещо в някакъв бележник. После се изправиха и се обърнаха така, че застанаха точно срещу Фон Игелфелд.

— Scusi — каза единият и двамата потеглиха забързано в обратна посока. Белите дрехи явно бяха някаква униформа, а единият носеше и радиостанция, от която се носеше шум и пукот.

Фон Игелфелд постоя на брега на канала, загледан във водата. Тя беше зелена и мътна. Ако човек паднеше вътре, какво ли щеше да се случи? Спомни си, че бе чел нещо за някакъв филмов продуцент от Рим, който паднал в Тибър — извадили го, но умрял на следващия ден от водата, която бил погълнал. Дали нещо подобно се случваше и във Венеция? Може би целият град плаваше в отрова? А какво бе споменал собственикът на ресторанта за морето? И то ли беше отровено?

Той продължи нататък, но не можеше да пропъди спомена за двамата облечени в бяло мъже.

Реши да поразпита управителя на хотела още тази вечер, ако му се удадеше възможност. Редно бе да предупреди семейство Принцел да не плуват, ако подозренията му се окажеха основателни.

* * *

Но преди вечеря той не успя да разговаря с когото и да било от хотелския персонал, затова и не спомена нищо, когато седнаха на масата. Семейство Принцел бяха прекарали доста уморителен ден, бяха пътували до Мурано и бяха кръстосали няколко пъти града с моторница. Офелия бе настояла да се повозят и с гондола, и Принцел най-сетне се бе съгласил, но разходката се бе оказала не много приятна — гондолиерът оплискал Принцел с вода, според него дори го бе сторил нарочно.

— Водата влезе ли в устата ти? — попита тревожно Фон Игелфелд, но Принцел го успокои, казвайки, че се е намокрило само сакото му.

— А защо мислиш, че го е направил нарочно? — продължи да разпитва Фон Игелфелд.

Принцел отвърна незабавно:

— Защото преди това ме попита: „Защо вие, германците, толкова се страхувате от водата напоследък?“, и преди да го попитам какво иска да каже с това, направо ме наплиска. Няма съмнение, че го направи нарочно!

Фон Игелфелд ахна беззвучно. Това потвърждаваше думите на собственика на ресторантчето, че в Италия вече не идват толкова много германци. Но защо да се боят от водата? Никой никъде не бе споменавал, че морето може да бъде опасно. Нямаше подобни съобщения във вестниците. Управата на „Гран Отел де Бен“ продължаваше да предлага на гостите плажни хавлии и кабини. Ако морето криеше някаква опасност, те не биха си позволили подобна безотговорност.

Фон Игелфелд беше притеснен, но не му се искаше да тревожи излишно семейство Принцел. На следния ден трябваше да навести един свой приятел, който живееше във Венеция — доктор Реджо Малвестити, който отговаряше за библиотеката на филологическия факултет към местния университет. Реши да разпита него, защото знаеше, че ще получи откровен отговор. Поне Принцел не беше глътнал вода, следователно засега не съществуваше пряка опасност.

* * *

Фон Игелфелд се обади по телефона на доктор Реджо Малвестити, за да го предупреди за посещението си и когато гостът от Германия се изправи пред библиотеката, доктор Малвестити вече го очакваше на стълбите отпред. Библиотеката се помещаваше в едно палацо на канала „Рио деи Санти Апостоли“.

— Скъпи Игелфелд! — пристъпи той напред и прегърна прочутия филолог. — Трябва да идвате по-често тук! Толкова ни липсвате!

Фон Игелфелд, малко стреснат от емоционалното посрещане, потърси думи за подходящ отговор, но не успя да измисли нищо подходящо. Оказа се обаче, че не е било необходимо да се безпокои за отговор, Малвестити веднага го помъкна навътре в библиотеката и започна да коментира развълнувано поведението на професор Морати на конференцията в Сиена. Фон Игелфелд се стараеше да слуша съсредоточено, кимаше от време на време, но му бе напълно невъзможно да се ориентира в лабиринта на отношенията в италианския академичен свят. Доколкото разбираше, Малвестити бе на мнение, че професор Морати се е побъркал окончателно — на това място Фон Игелфелд кимна убедено. Винаги бе приемал поведението на Морати за леко маниакално. Навремето считаше, че това се дължи на принадлежността му към италианската нация, но може би причината бе по-сериозна. Сигурно Малвестити имаше право.

Прекосиха фоайето и тръгнаха по един тесен коридор към кабинета на Малвестити. Там Малвестити бутна Фон Игелфелд на един стол (малко грубичко според госта) и продължи филипиката си срещу Морати. Фон Игелфелд го изчака да млъкне за миг и веднага зададе въпроса, който го измъчваше.

— Интересува ме възможно ли нещо да не е наред с Венеция? — попита той. — Моля ви, отговорете ми без увъртания. Само това искам от вас.

Малвестити, който тъкмо се канеше да опише поредното коварство на професор Морати, се сепна.

— Венеция ли? — повтори той. — Нещо да не е наред с Венеция?

Фон Игелфелд кимна.

— Именно. Видях някакви мъже в бели униформи да вземат проби от водата в един канал.

Малвестити обмисляше чутото в продължение на няколко минути. Едва тогава проговори.

— Уви, така е — каза той тихо. — Доста неща не са наред във Венеция. Нивото на водата се покачва постоянно. Градът потъва. Скоро няма да ни има. Дори тази библиотека… — той вдигна ръце с дланите на горе в израз на отчаяние. — Вече изгубихме цял етаж от библиотеката — цялата ни колекция от книги на славянски езици беше потопена.

Фон Игелфелд си пое рязко дъх. Не бе възможно и самите книги да са потънали. Малвестити, който явно предвиди въпроса му, се усмихна със съжаление.

— Вярно е — каза той. — Може да ви се струва смешно, но нямахме време да ги спасим. Елате, ще ви покажа.

Тръгнаха по други коридори, осветени с голи, слабо мъждукащи крушки. Най-сетне се изправиха пред една тясна дървена врата. Малвестити я отвори. От другата страна се виждаше стръмна стълба. Тя водеше право във водата, която се плискаше на няколко фута по-долу.

— Ето — каза тъжно Малвестити. — Вижте сам.

Фон Игелфелд се загледа във водата. Малвестити беше взел фенерче и осветяваше водната повърхност — под нея се виждаха рафтове и гърбовете на книгите по тях.

— Не мога да повярвам — каза той. — И вие твърдите, че нямаше начин да ги спасите?

Малвестити се взираше упорито във водите, сякаш се надяваше да погледът му да ни принуди да се оттеглят.

— Дори не разбрахме кога е станало — поясни той. — Много малко хора търсят тези книги и понякога минават седмици, дори месеци, докато някому се наложи да слезе дотук. Един архимандрит, който идваше да работи в библиотеката, поиска някаква книга на църковнославянски и тогава… Сега, ако видите в каталога след някое заглавие буквите s.a., имайте предвид, че те означават sub aqua (лат. — под водата). Наистина много тъжно.

* * *

Същата вечер Фон Игелфелд седеше на терасата на Гран Отел де Бен в доста потиснато настроение. Не можеше да престане да мисли за срещата си с Малвестити. Тези срещи обикновено бяха сърдечни и весели — но сега споменът за днешния ден го изпълваше единствено с мрачни предчувствия. Съзнаваше, че приятелят му всъщност не бе дал искания отговор. Всички знаеха, че Венеция потъва — въпросът изобщо не беше там. Това, което го интересуваше, бе дали нещо не е наред с водата.

Той се загледа към морето, което сега, след залеза, вече тъмнееше. Беше толкова красиво, водите имаха такова нежно, майчинско излъчване, и все пак сигурно криеха нещо страшно. Фон Игелфелд отпи от студената бира и установи със задоволство, че на етикета на бутилката пишеше „Произведено в Белгия“. Това звучеше успокоително — от Белгия не можеше да дойде нищо опасно. Непоправимо скучна страна, действително, но пък безопасна.

Той отпи отново от бирата и се озърна. Терасата беше почти пуста, макар че скоро щеше да се напълни с гости на хотела. Хората бяха още по стаите си, къпеха се и се преобличаха, подготвяха се за насладите на цивилизацията, които можеше да поднесе една вечер във Венеция. Скоро щяха да се появят приятелите му и тримата щяха да обсъдят изминалия ден. Тази мисъл поободри Фон Игелфелд. Особено Офелия имаше способността да разведрява и най-мрачните духове.

Фон Игелфелд се загледа в саксиите, наредени по балюстрадата, пълни с ярки цветя. Италианците наистина имаха отношение към цветовете — какво яркочервено… и онова, тъмнолилавото, и… но какво беше това? Някой бе оставил някакъв предмет на един от столовете край балюстрадата — приличаше на камера.

Фон Игелфелд се озърна отново. Надяваше се да види някой келнер и да му покаже забравената вещ, но не видя никого. Отиде до стола и вдигна апарата. Каза си, че ако това наистина е камера, е много странна на вид, а и необичайно тежка.

Именно тежестта й събуди подозренията му и той продължи да оглежда устройството. Дали пък не беше светломер? Не бе изключено — уредът имаше отгоре нещо като циферблат и тръба, насочена към светлината. И тогава видя какво пишеше със ситни букви на циферблата: „Гайгеров брояч. Произведено в Швейцария“.

Той застина на място, съвсем объркан. Не беше специалист, но знаеше, че гайгеровият брояч служи за измерване на радиационния фон. Кой би могъл да го е оставил тук — и защо? Сега си спомни, че бе видял хора в бели униформи близо до хотела. Тогава си каза, че сигурно събират проби от водата и тук, но може би са правили нещо друго? Тази мисъл го стресна. Фон Игелфелд се върна на масата. Крепеше внимателно гайгеровия брояч, като че ли се боеше да не избухне. Видя откъде се включваше устройството, и с бясно биещо сърце завъртя ключа. Не се случи нищо. Само циферблатът светна, но стрелката не помръдваше.

Той взе брояча и го насочи към земята. Пак нищо. Измести го към обувките си, стрелката трепна едва забележимо и му се стори, че нещо леко изщрака. Но после стрелката се върна в изходна позиция. Той отново си пое дъх. После, едва осмелявайки се да гледа циферблата, придвижи брояча нагоре по панталоните си към корема. Нищо. Само сърцето му продължаваше да се блъска в ребрата. Още по-нагоре, по гърдите, лицето, косата. Пак нищо.

Фон Игелфелд остави уреда и въздъхна облекчено. После си каза, че става смешен. Вероятно всичко беше плод на въображението му. Хората ползваха гайгерови броячи за какво ли не, например… Той се замисли. Какво друго предназначение би могъл да има един гайгеров брояч?

— Мориц-Мария! Ето те и теб!

Офелия застана изневиделица до него, наведе се и го целуна по челото.

— Е — обади се Принцел зад гърба й. — Как мина днешният ден?

Фон Игелфелд им се усмихна, докато те се настаняваха край масата — Офелия срещу него, а Принцел до него. Но точно в мига, когато Принцел сядаше, броячът изпука остро.

— Това пък какво беше? — попита Принцел. — Каза ли нещо?

Фон Игелфелд беше толкова стреснат, че не събра сили да отговори, а само посочи безмълвно уреда.

— Какво е това? — каза Принцел. — Някакво радио ли?

— Гайгеров брояч — изпелтечи Фон Игелфелд.

— Виж ти! — възкликна Принцел. — Колко полезна вещ! Сега ще си измеря радиацията!

С ужасното съзнание, че не е по силите му да предотврати предстоящата трагедия, Фон Игелфелд наблюдаваше как Принцел насочва накрайника към себе си и започва да го плъзга по тялото си. Уредът щракна отново и стрелката на циферблата затрепери.

— Хммм… — каза Принцел, следейки стрелката. — Има някаква реакция. Не е толкова зле.

Фон Игелфелд ахна.

— Да не искаш да кажеш…

— Да — отвърна спокойно Принцел. — Като че ли предизвиквам реакция. Може да е от нещо, което съм ял.

Фон Игелфелд се развълнува.

— Но това е ужасно! — каза той. — Радиоактивността е много страшно нещо.

— Така е — съгласи се Принцел. — Няма да е зле да отида на преглед, когато се приберем у дома. Сигурно ще ми предпишат йод или нещо подобно — той погледна към спокойно усмихващата се Офелия. Тя очевидно беше слабо запозната с опасните страни на радиацията.

— Защо пък да не се приберем по-рано, нямам нищо против — каза тя. — Във Венеция все още е прекалено горещо…

Що се отнася до Фон Игелфелд, той би тръгнал още на секундата. Най-сетне бе разбрал какво не е наред с този град, и бе обзет от ужас. Та това бе по-страшно от чума и холера! Беше толкова страшно, че дори не му се мислеше за последиците.

Довършиха напитките си в мълчание и тръгнаха към голямата трапезария. Фон Игелфелд взе със себе си гайгеровия брояч, твърдо решен да изследва със него всичко, което щяха да им сервират. Така и постъпи, но се стараеше да действа дискретно, без да привлича вниманието на келнерите. Пастетът беше безопасен, както и салатата, но от рибата стрелката отскочи чак до другия край на скалата — блюдото бе върнато в кухнята без по-нататъшни обяснения.

Тогава засвири оркестърът — беше заразително весела италианска народна песен. Хората започнаха да танцуват, Принцел и Офелия също станаха от масата и с благословията на Фон Игелфелд се упътиха към дансинга. Фон Игелфелд си остана на мястото и още седеше с гайгеровия брояч в скута, когато младият поляк, в нов, бял моряшки костюм, сияещ от здраве, мина край него и отново го загледа.

Раздразнението и недоумението на Фон Игелфелд се равняваха единствено на удивлението му — защото, когато момчето мина покрай него, броячът затрака истерично, а стрелката се закова в най-червената част на скалата. Фон Игелфелд зяпна от учудване и веднага осъзна трагизма на положението. Горкото момче! Сигурно беше плувало в морето!

Той се огледа. Момчето бе седнало при майка си и сестрите си. Един келнер тъкмо приемаше поръчките им. „Каква трагедия!“ повтаряше си Фон Игелфелд. „Още толкова млад!“ Изведнъж му се стори, че целият под на голямата зала е осеян с опадали розови листенца и безмълвни мандолини.

В продължение на няколко минути в гърдите му се бореха противоречиви чувства. Предполагаше, че вече е късно да предприеме каквото и да било, за да спаси нещастния младеж. Всъщност не беше редно да си пъха носа в тази история, нали? Нима бе пазач на ближния си? — ако предположим, че това странно момче от Полша, което постоянно го зяпаше по такъв смущаващ начин, бе негов ближен.

Фон Игелфелд стана, оправи вратовръзката си, и тръгна към масата, край която седяха поляците. Когато наближи, майката вдигна очи и му се усмихна.

— Excusez-moi, madame — започна Фон Игелфелд. — Permette-moi de vous dire que votre fils, votre tres agreeable Tadeusz, et devenu un peu radio-actif.^[3]

Майката го изслуша и кимна сериозно.

— Merci, monsieur — каза тя след кратко мълчание. — Vous etes tres gentil de me donner ces informations. Je vous remercie bien. J’ai des convictions bien intensives au sujel de la radio-activile parmi les enfants.^[4]

Фон Игелфелд очакваше разговорът да продължи, но тя очевидно бе на мнение, че темата е приключена, затова той се поклони и се върна на масата си, където вече го очакваха двамата Принцел. Изследваха и кафето си с гайгеровия брояч, получиха отрицателни резултати, и се наслаждаваха на остатъка от вечерта, както би могъл да се наслаждава човек, съзнавайки, че това е последната вечер, която прекарва във Венеция през живота си.

Можеше да се очаква, че заминаването им на другия ден ще бъде белязано е тъга. На тъкмо когато се сбогуваха с управителя, който изрази съжаление за преждевременното им напускане, пристигна телеграма за Фон Игелфелд. Той я отвори, обзет от тревога, както обикновено отваряше телеграми, когато се намираше далеч от дома, но когато прочете текста, лицето му светна.

Телеграмата гласеше.

„Награден с медал от португалското правителство.

Щастлив съм да го съобщя,

поздрави, Унтерхолцер“

Фон Игелфелд подаде телеграмата на Офелия и се обърна към Принцел.

— Принцел — започна той, прикривайки с достойнство вълнението в гласа си. — Награден съм с медал от португалското правителство — най-сетне!

* * *

Качиха се на моторницата и потеглиха от хотела. Прекосиха лагуната на път към прекрасния, осъден на гибел град, а оттам към сушата. После потеглиха бавно през планините, в посока към Австрия. През целия път Фон Игелфелд се намираше в състояние на еуфория. Как ли щеше да изглежда медалът? Кой щеше да му го връчи, какви речи щяха да се държат по време на церемонията? Толкова много въпроси, на които все още нямаше отговор!

Тогава, тъкмо когато минаваха през едно селце с миниатюрна белосана църква, Принцел внезапно се обърна към него и отбеляза:

— Тъкмо ми хрумна, че от текста на телеграмата не е много ясно дали ти си награденият. Така, както е написана, може да означава и че са наградили самия Унтерхолцер.

— Какво искаш да кажеш? — попита гневно Фон Игелфелд. — Пише съвсем ясно „Награден с медал от португалското правителство. Щастлив съм…“ — и млъкна. Възможно ли бе Принцел да е прав?

Вече бяха излезли от селото. Колата се катереше по стръмното към дълъг проход високо в планината. Фон Игелфелд мълчеше. Не намираше думи.

„О! — повтаряше той на себе си. — О, защо винаги ми върви така в живота? Защо? Единственото, което искам, е да ме обичат и да получа поне мъничко признание от страна на португалците, а не получавам нито едното, нито другото. Скоро ще бъде вече късно; никой няма да чете книгата ми, един ден никой няма да знае, че съм съществувал“.

Най-сетне си наложи да се овладее. Нямаше никакъв смисъл да изпада в самосъжаление — винаги се бе дразнил от подобни прояви у другите. Не, нямаше да губи кураж. В живота му имаше толкова неща, с които можеше да се гордее. В крайна сметка той бе професор Мориц-Мария Фон Игелфелд! Дори това само по себе си би било достатъчно, но имаше и друго — той беше авторът на „Португалски неправилни глаголи“, книгата, с която винаги щяха да свързват името му, точно както когато човек помислеше за Томас Ман, си спомняше за…

Фон Игелфелд се сепна. После се засмя на глас. Принцел се стресна, колата леко залитна, но той я върна в пътя и тримата продължиха към Германия — отиваха си у дома.