Алегзандър Маккол Смит
Португалски неправилни глаголи (7)

7. Зъбобол

Професор доктор Мориц Мария Фон Игелфелд имаше безукорни зъби. Когато беше малко момче, го водеха ежегодно на зъболекар, но зъболекарска намеса се налагаше много рядко и зъболекарят обикновено го отпращаше.

— Идвай само ако имаш зъбобол — каза той веднъж на Фон Игелфелд. — Тези твои зъби няма да мръднат цял живот.

Оттогава нататък Фон Игелфелд се придържаше стриктно към този съмнителен съвет, и изобщо не бе стъпвал в зъболекарски кабинет. Докато веднъж, точно след като се върна от един филологически форум в Лион, внезапно го прониза остра, разяждаща болка в долната челюст. Огледа устата си в огледалото, но видя само редица блестящи, видимо напълно здрави зъби. Никакви ранички, никакви отоци — но болката не отшумяваше. Имаше чувството, че в костта му се забива нагорещена игла.

Търпя цяла сутрин, но след обяда, когато вече имаше чувството, че режещата болка разкъсва устата му, се отправи към един зъболекарски кабинет близо до института. Медицинската сестра на регистратурата го изслуша със съчувствие.

— Ясно е, че имате силни болки — каза тя. — Доктор фон Браутхайм ще ви приеме след няколко минути, веднага щом изпрати сегашния пациент.

Фон Игелфелд седна в приемната и взе първото списание, което му попадна. Запрелиства го, оглеждайки снимките на дрехи и храни. Странно, каза си той — що за списание е това? Нима хората наистина четат такива неща? Прелисти още една-две страници и се зачете в рубрика, озаглавена „Навременна помощ“. Читателите пишеха и молеха за съвет как да се справят с най-различни проблеми. Фон Игелфелд се ококори. Изобщо не бе подозирал, че хората обсъждат такива неща публично и не възразяват да те да бъдат отпечатвани. От писмото на някаква жена от Хамбург направо му секна дъхът. Защо изобщо се беше омъжила за този човек, щом твърдеше, че от самото начало е знаела какво представлява той? Според Фон Игелфелд хора като този мъж бяха за затвора, но журналистът, който поддържаше рубриката, даваше съвсем различен съвет. Той препоръчваше на жената да поговори с мъжа си и да се опита да го убеди да промени начина си на живот. „Да му се не види! — мислеше Фон Игелфелд. — Ако аз поддържах тази рубрика, щях да дам доста по-различен съвет. Всъщност мисля, че бих предавал подобни писма незабавно в полицията.“

Вратата на зъболекарския кабинет се отвори и на прага се появи някакъв мъж с доста унил вид. Той облече палтото си, потри челюстта си с длан и кимна на сестрата. Фон Игелфелд бе поканен да влезе и така се озова на зъболекарския стол на доктор Лизбета фон Браутхайм. За него това беше съвсем ново преживяване — единственият стоматолог, с когото се бе консултирал досега, бе от мъжки пол. Предполагаше обаче, че няма нищо лошо в това зъболекарят да бъде жена — всъщност дори разчиташе на по-голяма деликатност и съчувствие от нейна страна, отколкото от някой мъж.

Доктор фон Браутхайм бе дребничка жена на около трийсет и пет години. Имаше мило, привлекателно лице и Фон Игелфелд установи, че му е приятно да я гледа, докато тя надничаше в устата му. Ръцете й пипаха внимателно, и дори когато засегна болезнената част на венеца му и металното острие докосна източника на болката, Фон Игелфелд установи, че страданието не е непоносимо.

— Проблемът е в мъдрец, който расте накриво — заяви доктор фон Браутхайм. — Налага се да го извадя. Само така ще се спасите от болките.

Фон Игелфелд кимна в знак на съгласие. Беше напълно очарован от доктор фон Браутхайм и готов да приеме всяко нейно предложение. Отвори отново уста, усети убождането на спринцовката с упойка, и последвалото блаженство от облекчението на болката. Доктор фон Браутхайм работеше бързо и умело, и само след минути зъбът-мъчител беше изваден и поставен на табличка, а раната — дезинфекцирана и успокоена.

— Това е всичко, професор Фон Игелфелд — каза тихо зъболекарката, докато сестрата изнасяше инструментите, за да бъдат стерилизирани. — Трябва да дойдете отново вдругиден, за да мога да преценя как се развиват нещата.

Фон Игелфелд стана от стола и се усмихна на своята спасителка.

— Вече не изпитвам никаква болка — заяви той. — Умирах от болки, а сега от тях няма и следа.

— Тези растящи накриво зъби могат да причинят големи неприятности — отвърна доктор фон Браутхайм. — Но иначе състоянието на устната ви кухина е отлично.

Фон Игелфелд се усмихна още по-лъчезарно. Беше особено вълнуващо да получиш комплимент от такава очарователна дама като доктор фон Браутхайм, и докато слизаше по стълбите, той ликуваше вътрешно, че толкова скоро ще я види отново. Трябваше да й поднесе някакъв подарък в израз на благодарност — може би цветя? Дали доктор фон Браутхайм беше омъжена? Каква прекрасна съпруга би била тя!

Раната не го боля през нощта, нито пък на другата сутрин. Фон Игелфелд гълташе съвестно хапчетата, предписани му от доктор фон Браутхайм, а в института досаждаше на всички с разкази за чудотворното си изцеление. Колегите му отговаряха със свои истории за различни зъболечебни изпитания — библиотекарят описа преживяванията на леля си, която загубила няколко зъба преди години, но междувременно се била възстановила напълно и живеела щастливо; заместник-библиотекарят описа в детайли всичките си пломби, резултат от злоупотреби с бонбони в детска възраст; а пък административният директор разкри, че всъщност няма нито един свой зъб и сподели мнението си, че изкуствените зъби са много удобно изобретение.

Същият следобед Фон Игелфелд седеше на бюрото си с разпилени пред себе си коректури на материали за следващия брой на редактираното от него списание. Тъкмо се бореше с един текст, който не се поддаваше на редакцията, която според него бе уместна и наложителна.

„Испанските заемки — пишеше авторът, — изобилстват в бразилските диалекти, особено в тези, използвани от обитателите на речните крайбрежия. Но можем ли да твърдим категорично, че става дума за заемки или по-скоро за бразилски деформации на португалски оригинали…“

Фон Игелфелд вдигна очи от текста и се загледа през прозореца. Колкото и да се опитваше да се съсредоточи, концентрацията му убягваше. Какви ли бяха тези обитатели на поречията на големите реки в Бразилия? Опита се да си ги представи — несъмнено груби и силни мъже, с широкополи шапки; сигурно приличаха на герои на Джоузеф Конрад. Но картината, която градеше във фантазията си, избледня, и на нейно място изплува споменът за зъболекарския кабинет и очарователното личице на доктор фон Браутхайм, надвесено над него. Какво ли мислеше тя за пациентите си, как ли приемаше техните страдания? В неговите представи тя бе същински грижовен ангел, донасящ облекчение на всички страдалци с нежните си ръце. Спомняше си докосването на тези ръце и излъчващия се от тях възхитителен аромат на сапун, който будеше успокоителни спомени за бавачката и детската стая. Да можеше такова създание да се грижи постоянно за него — това би било раят на земята! Представете си само!

Той стана от бюрото и закрачи из кабинета си. Защо мислеше неспирно за нея, когато би било редно да се посвети изцяло на следващия брой на списанието? Само веднъж-дваж досега бе изпитвал подобни чувства и те будеха у него страх и съмнения. Първият път, когато преживя нещо подобно, беше на деветнайсет години — един следобед, когато се запозна с дъщерята на съседката на чичо си Лудвиг. Тя му посвири на виола — беше завършила консерваторията. Виждаха се още един-два пъти, после тя замина за Америка и не се върна. Той си представяше отмъстително суровата съдба, която я бе сполетяла отвъд океана — животът й в безличен жилищен блок, сред урбанистична грозота, редом с грубоват, гъгнещ съпруг.

Фон Игелфелд излезе от кабинета си и тръгна по коридора към стаята на Унтерхолцер. Колегата му беше там, прелистваше своя дял коректури и клатеше неодобрително глава.

— Тези печатари трябва да са напълно неграмотни — обърна се той към Фон Игелфелд. — Поставили са погрешно страницата с диакритичните знаци. Сега целият текст трябва да се монтира наново.

Фон Игелфелд кимна разсеяно.

— Вчера отидох на зъболекар — обяви той. — Имах ужасни болки.

Унтерхолцер го загледа угрижено.

— Много неприятно наистина. Той успя ли да ви помогне?

— Всъщност беше тя — отвърна с усмивка Фон Игелфелд. — Оказа се дама. И се справи чудесно.

— О! — каза Унтерхолцер и отново се вторачи в коректурите. — Радвам се, че вече нямате болки.

Фон Игелфелд прекоси стаята и се загледа неодобрително през прозореца. За разлика от неговия собствен кабинет, кабинетът на Унтерхолцер имаше крайно безинтересен изглед — към паркинга на института. Но може би и това бе приемливо за горкия Унтерхолцер.

— Да — поде той. — Зъболекарката се оказа наистина очарователна дама. Много, много привлекателна. Всъщност смятам да продължа да поддържам това познанство.

— Така ли? — Унтерхолцер упорито не откъсваше поглед от коректурите. — Може би не е зле и аз да отида на профилактичен преглед. Къде казахте, че се намира кабинетът й?

— Точно зад ъгъла — отвърна Фон Игелфелд. — Знаете ли, препоръчително е да се ходи по-често на зъболекар. Кога сте били за последен път?

— Преди година-две — отвърна неуверено Унтерхолцер.

Фон Игелфелд зацъка неодобрително.

— Това е прекалено отдавна — заяви той. — Доктор фон Браутхайм препоръчва профилактични прегледи на всеки шест месеца.

— Не се безпокойте за мен — каза Унтерхолцер. — Скоро ще си запиша час.

Фон Игелфелд капитулира. Бе се надявал да си поговори по-надълго и нашироко за доктор фон Браутхайм, но Унтерхолцер се оказа неподатлив. Това му беше лошото на Унтерхолцер — нямаше никаква фантазия.

* * *

Когато дойде денят, Фон Игелфелд се облече особено старателно за посещението си в зъболекарския кабинет. Сложи си светлочервената връзка, която си беше купил от Рим, и подбира дълго и съсредоточено подходяща риза. Оставаше още половин час до уговореното време, но той тръгна към кабинета. Носеше подаръка, който бе избрал за доктор фон Браутхайм. Нямаше обичая да подарява такива неща на хората, а подаръкът беше и скъпичък. Но доктор фон Браутхайм беше нещо съвсем различно. Подаръкът бе дори опакован в мека тъмнолилава хартия, която Фон Игелфелд беше купил специално за целта.

Но намеренията му не се ограничаваха до връчването на подаръка. Той бе решил да подпита дискретно сестрата дали работодателката й е омъжена, и ако се окажеше, че тя е свободна (о, щастие!) — смяташе да я покани на обяд през някой почивен ден. Щеше да покани още няколко души — хубаво би било да убеди и самия Цимерман. Такава обстановка би била подходяща, за да се опознаят по-добре.

Сестрата на регистратурата никак не се учуди на въпроса му.

— Доктор фон Браутхайм не е омъжена — отвърна тя веднага. — Живее с възрастните си родители. Баща й е бил професор по стоматология в кьолнския университет.

Фон Игелфелд беше във възторг от получените сведения. Съвършена дама със съвършен произход! Стоматологията може и да не беше възможно най-престижната професия, но бе достойно призвание и ако някой гледаше със снизхождение на нея, то той грешеше. При това семейство фон Браутхайм явно бе познало и по-добри дни, ако се съдеше по аристократичната представка на името им.

Доктор фон Браутхайм го покани в кабинета и той зае мястото си на зъболекарския стол, леко зачервен.

Прегледът не й отне много време.

— Раната заздравява добре — каза тя. — Не виждам никакви усложнения. Можете да се изплакнете.

Разочарован от кратката процедура, Фон Игелфелд се обърка. Първоначално възнамеряваше на този етап да повдигне въпроса за обяда, но нещо му подсказваше, че моментът е неподходящ. Все пак оставаше подаръкът, и застанал вече на прага, той й го подаде.

— Това е скромен израз на моята признателност — каза тържествено Фон Игелфелд. — Бяхте извънредно мила с мен.

Зъболекарката се усмихна — нежна, топла усмивка, от която коленете му се подкосиха.

— Колко мило от ваша страна, професор Фон Игелфелд — каза тя. — Нямаше нужда, но е много мило, наистина. Мога ли да го отворя още сега?

— Разбира се — отвърна Фон Игелфелд. — Много ще се радвам.

Доктор фон Браутхайм разопакова меката лилава хартия и взе в ръце подаръка — „Португалски неправилни глаголи“!

— Колко мило! — повтори тя. — Колко дебела книга!

* * *

През следващите дни Фон Игелфелд мислеше почти само за нея. Беше решил да изчака десет дни, преди да й прати покана за обяда, който пък трябваше да се състои след един месец. Това почти изключваше възможността тя вече да има друг ангажимент и следователно сигурно щеше да приеме. Писмото бе написано, надлежно изпратено, и отговорът скоро пристигна. Да, доктор фон Браутхайм приемаше с удоволствие да дойде на обяд на посочената дата.

Междувременно Унтерхолцер сподели, че също е посетил доктор фон Браутхайм, която преценила, че се налага да му направи две пломби и една коронка. Той също бе очарован от лечението, и каза на Фон Игелфелд, че за първи път през живота си очаква с нетърпение часа си при зъболекар. Фон Игелфелд оцени този коментар като нахалство, но си замълча.

Няколко дни преди датата на обяда Фон Игелфелд прецени, че би било редно да посети доктор фон Браутхайм, за да й обясни как да стигне до дома му. Честно казано, това не беше наложително, тя несъмнено щеше да погледне картата на града, но пък така щеше да я види отново.

Той се упъти към зъболекарския кабинет. Сърцето му биеше лудо от възбуда. Медицинската сестра го поздрави радушно и се осведоми дали няма нови неприятности със зъбите. Фон Игелфелд поясни каква бе целта на посещението му, но научи с разочарование, че днес бил свободният следобед на доктор фон Браутхайм. Тя щяла да дойде на работа чак утре.

— Но можете да й оставите бележка — предложи сестрата.

Фон Игелфелд хвърли поглед към кабинета, чиято врата беше отворена. Ето бормашината, кушетката, шкафът с инструментите — а на пода, до зъболекарския стол, се търкаляше „Португалски неправилни глаголи“! Той не каза нищо, задушен от прилив на чувства. Тя четеше книгата му в минутите на отдих, в почивките между приема на пациенти! Колко прекрасно бе това!

— Тази книга… — той я посочи на сестрата. — Това ли чете доктор фон Браутхайм в момента?

Сестрата хвърли поглед през вратата на кабинета и се усмихна.

— Тази ли? О, не. Нали знаете, доктор фон Браутхайм не е особено висока, и когато стъпи на тази книга, й е много удобно да работи над наклонения назад стол.

Фон Игелфелд остави кратка бележка, в която потвърждаваше часа и датата на поканата за обяд. После излезе на улицата. В главата му цареше хаос. Убеждаваше се, че няма право да се обижда. В постъпката й имаше дори нещо трогателно. Не би било честно да очаква от всеки да проявява интерес към филологията — а тя поне бе намерила практично приложение на книгата. Може би дори я използваше, защото тя й напомняше за него! Да, сигурно това бе причината. Така погледнато, нямаше нищо обезпокоително в позорната съдба на „Португалски неправилни глаголи“.

Той тръгна към института и се зае с работата, която се бе натрупала през последните седмици поради постоянната му разсеяност. Имаше да свърши доста нещо и до шест следобед не бе отбелязал особен напредък. Повечето му колеги отдавна си бяха тръгнали, затова Фон Игелфелд се учуди, когато на вратата се почука и на прага на кабинета му застана Унтерхолцер.

— Защо още не сте си тръгнали, Унтерхолцер? — попита Фон Игелфелд.

Унтерхолцер стоеше на вратата, доволно ухилен.

— Защото целия следобед не бях на работа — заяви той. — Върнах се чак сега и искам да свърша това, което отложих.

— О, разбирам — каза Фон Игелфелд с подчертана липса на интерес. — А къде бяхте следобед?

Унтерхолцер прекрачи прага на кабинета и влезе.

— Излязох… — започна той и млъкна развълнувано. — Излязох на разходка с годеницата си. Избирахме годежен пръстен за нея.

Фон Игелфелд изпусна писалката от удивление.

— Годеница ли?! — възкликна той. — Каква вълнуваща новина, Унтерхолцер! Коя е тя!

— Моята зъболекарка! — пропя доволно Унтерхолцер. — Очарователната доктор фон Браутхайм. Срещаме се редовно от доста време насам и се влюбихме, а днес тя се съгласи да стане моя жена. Утре ще отида да говоря с баща й. Знаете ли, той е ръководител на катедрата по стоматология в Кьолн.

Фон Игелфелд остана в института почти до полунощ, насаме с книгите. После си тръгна към къщи по обичайния път, размишлявайки над тъжните страни на живота — несбъднати мечти, неосъществена любов, зъбобол.