Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Фон Игелфелд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Portuguese Irregular Verbs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2023)
Разпознаване и корекция
Бамбо(2024)

Издание:

Автор: Алегзандър Маккол Смит

Заглавие: Португалски неправилни глаголи

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Юлия Костова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-002-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20455

История

  1. —Добавяне

6. Свят човек

Одън наричаше подобни места „плевели от католическа Европа“, и професор Мориц-Мария Фон Игелфелд ги приемаше по същия начин — както обикновено, образността на Одън беше богата и заредена с асоциации, така че когато получи писмото от Гоа със странната, избледняла пощенска марка, метафората отново се натрапи в мислите му.

Пликът беше тъничък и жалък, опърпан от дългото пътуване. Единият ъгъл дори изглеждаше хапан от някакво дребно животно, вероятно куче, което бе оставило следи от зъбите си. Единият край на плика се беше прокъсал и разкриваше съдържанието, състоящо се от един-единствен сивкав лист хартия. Фон Игелфелд обърна плика и видя адреса на подателя, надраскан напряко на плика: Професор Дж. Г. К. Л. Сингх. Това не предвещаваше нищо добро — професор Дж. Г. К. Л. Сингх от Чандигар, авторът на „Видоизменения на глаголите в дравидските езици“.

Фон Игелфелд хвърли импулсивно плика в кошчето за боклук. Така или иначе писмото е било преследвано от злополучия по пътя си към Германия, каза си той — ако кучето го бе погълнало, и без това нямаше да пристигне. Ако изхвърлеше сега писмото, просто изпълняваше предначертаната му съдба.

Фон Игелфелд обърна гръб на кошчето и взе следващото писмо — неговият вид бе успокояващо уравновесен, със солидна, добре позната немска марка, а адресът на подателя бе спретнато напечатан в горния десен ъгъл: професор доктор доктор (honoris causa) Флорианус Принцел. Това бе обичайното ежемесечно послание на Принцел, в което той съобщаваше на Фон Игелфелд новините от института във Висбаден. На края на писмото винаги имаше кратък послепис от Офелия, написан с предпочитаното от нея обезпокоително лилаво мастило, съдържащ умилителни семейни новости. Такива писма обичаше да получава Фон Игелфелд. Само че още докато го отваряше, погледът му отново падна върху жалкото, изоставено писмо от Индия с неговата избледняла марка и некачествена хартия.

Фон Игелфелд се запита дали е морално задължен да прочете това писмо. Несъмнено в случая функционираше същият морален принцип, който важеше в случаите, когато някой отправеше към теб някаква забележка. Не си задължен да отговориш, но неминуемо го правиш. А защо всъщност трябва да го правиш? Какво толкова лошо има в това да не отговориш на някой, който ти е казал нещо, за което изобщо не си го питал? Фон Игелфелд се запита какви ли са били възгледите на Имануел Кант по въпроса. Дали Кант би хвърлил писмото на професор Дж. Г. К. Л. Сингх в кошчето за боклук? Фон Игелфелд се съмняваше — проблемът очевидно попадаше в сферата на действие на категоричния императив. Това, да кажем, се изясни. Но в същия момент се появи друга смущаваща мисъл — как би постъпил Жан-Пол Сартр, ако получеше писмо от Дж. Г. К. Л. Сингх? Фон Игелфелд подозираше, че Сартр надали би страдал от угризения, ако извършеше постъпка, подобна на неговата, ако благодарение на нея се почувстваше по-истински, но разликата беше другаде, и тя беше решаваща — той изобщо не би се тревожил от този проблем. Или не беше така?

Фон Игелфелд бутна настрани посланието на Принцел и извади другото писмо от кошчето за боклук. Разряза останалата неразкъсана част от плика, извади сивкавия лист и зачете:

Скъпи професор Фон Игелфелд — пишеше колегата. — Поздрави от Гоа, и от вашия колега Джанивандилана Кришнамурти Сингх! Аз се занимавам с организацията на традиционния за нашата част на света Общоиндийски филологически конгрес. Ще се срещнем тук след четири месеца и се питам дали се бихте съгласили да участвате с доклад в заседанията на конгреса. Наемам се да извърша възможно най-експедитивно всичко, свързано с организацията на вашето пристигане, а бих се радвал да видя и другите ви двама колеги като наши гости. Програмата е отлична и създава много възможности да се наговорим до насита. Моля да ме уведомите…

Фон Игелфелд въздъхна. Сега, когато вече бе отворил писмото, отговорът на въпроса за моралните задължения беше ясен — налагаше се да отиде. Несъмнено Кант би бил съгласен с него.

* * *

Организационният комитет на Общоиндийския филологически конгрес бе резервирал за Фон Игелфелд стая в старото крило на хотел „Лисабон“. Хотелът беше голям, безразборно дострояван, заобиколен отвсякъде със сенчести веранди. Градините около него бяха пълни с тропически храсти, жасмин, палми и виещи се пътечки, които водеха до усамотени беседки. Фон Игелфелд беше във възторг — въздухът бе пропит от мирис на цветя; небето беше невъобразимо високо и пусто — Европа и присъщата на европейците припряност бяха далеч, далеч отвъд хоризонта. Той седеше на плетения стол, който заемаше по-голямата част от миниатюрния балкон на стаята му и се взираше над полюляващите се върхове на палмите. Какво щастие, че законите на Кантовата етика го принудиха да дойде тук!

Засега от професор Дж. Г. К. Л. Сингх нямаше и следа. Един от другите членове на организационния комитет, професор Рази Хендерсън Паливалар, бе инструктиран да посрещне професор Фон Игелфелд и да го настани в хотела. По всичко личеше, че професор Рази Хендерсън Паливалар е запознат отблизо с разписанието на Индийските държавни железници — той обясни, че професор Дж. Г. К. Л. Сингх е на път към Гоа, но тъй като пътува с влак, би могъл да пристигне най-рано след трийсет и шест часа. Тази новина бе съобщена на Фон Игелфелд с големи извинения, но породи в сърцето му скрита радост. До началото на конгреса имаше още три дни, и той можеше да се наслади поне на ден и половина от тях, без да е изложен на опасността да се сблъска с автора на „Видоизменения на глаголите в дравидските езици“.

Професор Рази Хендерсън Паливалар беше много зает с подготовката на конгреса и беше явно облекчен, когато Фон Игелфелд намекна, че ще може да се погрижи за себе си до началото на първото заседание.

— Иска ми се да опозная по-отблизо Гоа — поясни Фон Игелфелд. — Градът има толкова интересна архитектура!

— Дааа — отвърна неуверено професор Рази Хендерсън Паливалар. — Боя се, че повечето от постройките се рушат. Всъщност цяла Индия се руши. Скоро в страната няма да остане камък върху камък, ако нещата продължават така. Казвам ви, народът не е в състояние да оцени красивите страни на живота.

Докато правеше тази пренебрежителна забележка, професорът посочи за илюстрация към управителя на хотела, който им се усмихна лъчезарно и се поклони леко. Фон Игелфелд погледна към тавана на хотела. Той беще украсен с пищен гипсов корниз, но части от корниза липсваха.

Същата вечер, след като се освежи с чаша сок от манго на голямата веранда, Фон Игелфелд излезе и се озова на пътя пред входа на хотела. Незабавно го наобиколиха хора с червени туники и започнаха да се карат за него — разправията продължи, докато отнякъде се появи мустакат мъж с особено престъпно изражение, който явно успя да се наложи и поведе Фон Игелфелд към караната от него рикша.

— Сега ще ви покажа този прекрасен град — заяви той, докато филологът се настаняваше на малката седалка, покрита с напукана кожа. — Какво предпочитате да видите? Затвора? Библиотеката? Гроба на последния португалски губернатор?

Фон Игелфелд избра библиотеката, която не звучеше толкова обезпокоително, колкото останалите предложения, и те се понесоха с подрусване по пътя, изпреварвайки пешеходци и по-бавни рикши, а страховитият водач на рикшата натискаше енергично звънеца пред всяко възможно препятствие.

Разбира се, библиотеката беше затворена, но това изобщо не смути водача. Той кимна на Фон Игелфелд да го последва и го поведе през градините около библиотеката, докато стигнаха задния вход. Екскурзоводът се озърна, после измъкна отнякъде малка връзка ключове и се зае да изпробва всеки от тях. Фон Игелфелд гледаше слисано как водачът му се кани да отключи с шперц вратата на библиотеката — съзнаваше, че трябва да възрази, но пред такова безочие беше изгубил дар слово. После вратата се отвори и той се остави безпомощно да бъде въведен в прохладните зали на държавната библиотека в Гоа.

Вътре миришеше на влага и мухъл — характерната миризма на занемарени книги.

— Ето че успяхме — обяви шофьорът на рикшата. — Това тук са все стари, много стари книги, пълни с португалска премъдрост. Португалците са ги донесли, после си тръгнали, но оставили книгите тук.

Фон Игелфелд тръгна към един от шкафовете, за да огледа съдържанието му. Взе един голям, подвързан с кожа том, и започна да го прелиства. Хартията беше жълтеникава и се ронеше, но той успя да прочете съвсем ясно заглавието: „Един йезуит в Гоа“ от брат Гонсалвиш Перскитес, член на ордена на йезуитите. Остави книгата и взе друга — „Животът на португалските моряци“ от Луис Валатар. Тя беше в още по-лошо състояние — подвързията се разпадна в ръцете му, когато се опита да я отвори.

— Хайде да си вървим — заяви припряно водачът му. — Защо да не прескочим до затвора? Там ще ви покажа много по-интересни неща.

Фон Игелфелд напусна натъжен библиотеката, замислен за тези изоставени, гниещи, забравени от всички книги. Дали отец Перскитес си бе представял, че Гоа ще стигне дотук, че книгата му ще се търкаля, гниеща и недокосвана от никого, докато случайна ръка я вдигне за миг? Дали Валатар си бе представял как корицата на книгата му ще се разпадне в ръцете на случаен посетител, влязъл като нарушител в библиотеката, само за да установи, че тя е напълно изоставена, в ръцете на човек от епоха, в която португалските мореплаватели не означават вече нищо за никого?

Оказа се, че затворът е съвсем наблизо, на следващия ъгъл — беше внушителна постройка, наподобяваща крепост. Фон Игелфелд се запита дали водачът му няма да влезе и тук с шперц, но те подминаха входа и завиха зад ъгъла. Водачът му спря, слезе от рикшата и подкани Фон Игелфелд да го последва. Двамата доближиха до едно малко прозорче в стената на затвора.

— Погледнете — посочи водачът му малкия отвор.

Фон Игелфелд надникна и видя от другата страна, отвъд дебелата стена, вътрешността на затвора — голяма зала, на чийто таван се виждаха отворени капандури с решетки. Покрай стените имаше пейки, по които бяха насядали много мъже и шиеха съсредоточено и мълчаливо.

— Това е шивашката работилница — прошепна водачът в ухото на Фон Игелфелд. — Опитват се да направят шивачи от тези нехранимайковци, но само си губят времето.

Фон Игелфелд наблюдаваше сцената с внезапно събуден интерес. Видя как някакъв дебел мъж влезе през вратата в дъното на залата, съпровождан от един пазач. Затворниците незабавно спряха да шият и загледаха новодошлия с очакване.

— Това е един от шефовете на затвора — прошепна водачът. — Казва се господин Маджипонди и е много богат, защото продава костюмите, които тези нехранимайковци шият — продава ги на богатите търговци от града. Освен това е прочут убиец.

Фон Игелфелд зяпаше слисан, докато няколко затворници представяха работата си на дебелия шеф. Той кимна и пазачът взе костюмите. После двамата се обърнаха и отново излязоха.

— А кого е убил? — осведоми се Фон Игелфелд.

Шофьорът на рикшата се озърна и отговори:

— Убил е сина на втората жена на брата на жена си.

Говореше малко учудено, сякаш бе очаквал това да е известно на Фон Игелфелд. После допълни:

— Ако португалците бяха още тук, щяха да го застрелят. Сега, когато вече ги няма, никой не екзекутира никого.

Той помълча натъжено няколко минути, после внезапно се оживи и попита:

— А сега да ви покажа ли градската градина?

Фон Игелфелд реши, че това му е достатъчно за една вечер, и изрази желание да се прибере в хотела. Подходът на водача му беше доста нетрадиционен и не му се искаше да си представя какви ли странни аспекти на градската градина би му се наложило да види. Струваше му се, че е далеч по-сигурно да се върне в хотела и да се наслади на покоя в заобикалящите го градини. Смяташе да изпие още един сок от манго, да напише няколко реда на Принцел и Унтерхолцер, и след това да си легне. Градската градина можеше да почака до утре.

Водачът му посрещна с явно нежелание решението да прекратят обиколката, но в крайна сметка се съгласи да го върне в хотела.

— В градската градина стават много интересни неща — каза той начупено. — Не са за изпускане.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Фон Игелфелд. — Само че трябва да пиша писма. — И добави за по-ефектно: — Много писма.

Това като че ли впечатли водача, който кимна в знак на съгласие и подкара рикшата по-енергично отпреди. Фон Игелфелд се облегна назад върху облицованите с напукана червена кожа възглавници и се замисли върху това, което бе видял току-що. Питаше се дали някой изобщо ползва библиотеката и кой се грижи за нея. Замисли се и за затворниците, които бе видял — какви ли бяха престъпленията им, какво бе бремето на вината, което лежеше на плещите им? Ами този господин Маджипонди — как бе възможно извършеното от него убийство да е останало ненаказано, при положение че всички в града, включително и водачът на рикшата, знаеха за него? А и тези интересни неща, които се случвали в градската градина — какво ли имаше предвид водачът му? Незаконни сделки, любовни срещи, трагедии? Дали пък господин Маджипонди не бе убил именно там сина на втората жена на брата на жена си? Фон Игелфелд въздъхна. Това бяха все трудни въпроси и си останаха нерешени, обременявайки съзнанието му до завръщането му в хотела, а и по-късно, докато се измъчваше от безсъние в горещата нощ.

* * *

Фон Игелфелд се събуди рано на следващата сутрин и отиде да закуси на централната веранда. Светлото утринно небе сияеше; дърветата бяха пълни с чуруликащи птички, във вазата на масата бяха натопени две свежи клонки от хибискус. Всичко това успя да разпръсне спомена за мрачните размишления, които го занимаваха през нощта и му възвърна доброто настроение и желанието да прекара деня в разглеждане на забележителности. Реши твърдо да не се поддава на настояванията на водачите на рикши и да тръгне да обикаля пеш. Имаше достатъчно стари и интересни сгради близо до хотела, и те вероятно щяха да му бъдат достатъчни.

Фон Игелфелд беше забелязал, че хотелската градина има заден вход, ползван от доставчиците. Той реши да се измъкне оттам, а не през централния вход, за да избегне водачите на рикши. Той нагласи широкополата си бяла шапка, излезе бързо през задната врата и се озова на разнебитения път.

Повървя надолу по него и скоро стигна до някаква сграда, която събуди интереса му. Постройката наистина беше забележителна — триетажна, строена в онзи особен, тежък стил, който явно е особено предпочитан от португалците. Над всеки прозорец имаше пищни фризове, входът с колони от двете страни беше издържан в стил тежък неокласицизъм, а дворът приличаше на джунгла, излязла от всякакъв контрол. Фон Игелфелд отстъпи назад и огледа постройката. Много от прозорците бяха счупени, от цялата сграда лъхаше тъга и изоставеност. Сякаш стените бяха пропити от меланхолия, дори самите камъни тъгуваха по загубената някогашна гордост.

Фон Игелфелд се престраши и тръгна към входа. От дясната му страна имаше пейка, а до нея врата, закована с дъски. Друга врата беше леко открехната, а зад нея се виждаше помещение, потънало в мрак. Фон Игелфелд продължи да обикаля къщата и да оглежда двора.

Погледната отблизо, градината се оказа не чак толкова запусната, колкото изглеждаше отвън. Несъмнено растителността беше хаотично избуяла, но тук-там някои от храсталаците бяха подкастрени и разкриваха части от изпочупени статуи. Тук се виждаше каменна урна в римски стил, там — безръка фигура на момче, готово за скок или търкулната настрани каменна ваза, покрита с увивни растения.

И точно тогава Фон Игелфелд видя светеца. Той седеше на земята в градината. До него имаше малка торба, а тоягата си беше опрял на градинската стена. Наблюдаваше Фон Игелфелд и когато филологът трепна изненадано, светецът вдигна ръка за поздрав.

— Не се страхувай от мен — подвикна той. — Просто си седя тук.

Фон Игелфелд се почувства в небрано лозе.

Самият той беше влязъл тук без разрешение и се чувстваше гузен, но приятелският поздрав и успокоителните думи на непознатия му вдъхнаха кураж. Той отиде до мястото, където седеше непознатият, и се ръкува с него.

— Съжалявам, че ви смутих — каза той. — Просто разглеждах тази красива стара къща.

Светецът вдигна очи и се озърна.

— Това ли е красотата? — попита той, позамисли се за миг, после продължи: — Да, може би е това. Красота има навсякъде, дори в една стара постройка, превърнала се в дом за плъхове и мишки.

— Така е — съгласи се Фон Игелфелд и се замисли за Германия, където вече нямаше плъхове и мишки. — Понякога ми е трудно да намеря красотата в собствената си страна. Там дори самата земя боледува.

Светецът поклати тъжно глава.

— Много разрушителни сили се крият в човека — затова и той никога не може да се доближи до Бога.

— Така е — отвърна Фон Игелфелд. — Ако само Бог пожелаеше да ни покаже верния път!

Светецът притвори очи.

— Та той ни го показва, господине. О, да, показва ни го постоянно, стига само ние да сме готови да видим това, което ни показва.

Фон Игелфелд мълчеше. Предположенията му, че е срещнал светец, явно отговаряха на истината. Как тогава бе редно да се обръща към него? Може би трябваше да го нарече „гуру“, както бе чел, че се постъпва в подобни обстоятелства? Ами дали наистина непознатият беше гуру, или заемаше някаква по-нисша степен в йерархията на светостта? Положението беше доста притеснително.

— Прав си, о, гуру — поде той неуверено. — Стига само ние да сме готови да видим!

Светецът явно нямаше нищо против да го наричат „гуру“, и това поуспокои Фон Игелфелд. Ето, това беше Изтокът. Имаше чувството, че му е било дарено правото да зърне нещо, което е отказано на повечето случайни посетители, които могат да се похвалят, че са видели само затвора и библиотеката. Представи си с искрено удоволствие завистта на Принцел и Унтерхолцер, когато им съобщеше за разговора си със светеца. Такова нещо не се бе случвало на нито един от тях, и те щяха да бъдат принудени да мълчат и да слушат.

— Мога ли да седна, гуру? — попита той и посочи земята до светеца.

Светецът се усмихна и потупа добродушно пръстта.

— Това е земята, на която всеки от нас има право да седне — каза той. — Дори най-бедният, най-жалкият човек на този свят има право да седне на земята. Земята е твой приятел. Да, седни, седни като приятел при приятел.

Фон Игелфелд седна до торбата и зачака светецът да каже още нещо. В продължение на няколко минути цареше мълчание, но той не изпита неловкост. Светецът като че ли се взираше в нещо в далечината, но след малко отново се обърна към госта.

— Аз имам дарба да виждам различни неща в живота на хората — заяви той внезапно. — Бог ми е дали тази сила.

— Разбирам — отвърна Фон Игелфелд и добави колебливо: — Повечето от нас не могат да виждат в бъдещето.

Светецът кимна.

— Бог беше милостив с мен. Не притежавам на тази земя нищо повече от тази торба и тоягата си. Но имам власт над други, несметни съкровища.

Фон Игелфелд си каза, че не бива да забравя тази забележка — това бяха истински думи на светец. Смяташе да ги повтори пред Принцел и Унтерхолцер и се надяваше да предизвика у тях необходимото смирение.

— Да — продължи светецът. — Виждам много неща и за твоя живот. Искаш ли да ти ги кажа?

Фон Игелфелд почувства как сърцето му заби по-бързо. Наистина ли искаше да узнае това, което имаше да му каже този свят човек? Разбира се, посланието можеше да се окаже смущаващо и дори обезкуражаващо; но пък кога друг път щеше да има такава възможност? Трябваше да се възползва от случая.

— Много мило — каза той. — Искам да чуя какво имаш да ми кажеш.

Светецът притвори очи. Замърмори нещо напевно под нос, и след малко проговори.

— В живота ти има нещо, което е наблизо, и нещо, което е далеч — започна той. — Близкото нещо е един мъж, който идва да се срещне с теб тук, на това място. Виждам вода, много вода около този мъж. Той идва от север. Това е всичко, което мога да ти кажа за него. — Светецът млъкна. Какво ли означаваше това, чудеше се трескаво Фон Игелфелд. Звучеше му напълно безсмислено.

— А ето и далечното — продължи светецът. — Заговор. Някакви хора заговорничат срещу теб в една далечна земя. Кроят нещо ужасно. Трябва да отидеш там колкото е възможно по-бързо и да се справиш с тези злодеи и техния заговор. Това е всичко, което виждам по тази линия засега.

Фон Игелфелд си пое дъх. Това беше недвусмислено предупреждение, такова, каквото не би могъл да пренебрегне. Внезапно градът около него му се стори изпълнен със заплаха. Оптимизмът, който го бе обзел на масата за закуска, се изпари и на негово място нахлуха лоши предчувствия. Колко глупаво бе постъпил, когато помоли светеца да сподели с него виденията си! Бе повторил неблагоразумието на Фауст — на края на този път те очакваха само мъки.

Светецът стана и взе торбата си.

— Трябва да продължа да търся — каза той. — Пътища много, а вече е късно.

Фон Игелфелд също стана, порови в джоба си и извади една банкнота, която пъхна в ръката на светеца.

— Това е за теб — каза той, — да ти помогне по пътя.

Светецът не погледна банкнотата, а направо я пъхна в превръзката около бедрата си.

— Ти си добър, сърдечен човек — каза той на Фон Игелфелд. — Божията светлина ще озарява пътя ти. Ще видиш, че ще бъде така.

И си тръгна, а Фон Игелфелд остана сам в градината с изпочупените статуи, сред храсталаците, под които се шмугваха с шумолене плъхове.

* * *

Когато се върна в хотела, му връчиха голям плик от плътна кремава хартия, адресиран до него. Адресът бе изписан калиграфски, буквите бяха целите в завъртулки. Фон Игелфелд си каза, че писмото може да е от професор Рази Хендерсън Паливалар — може би го уведомяваше за програмата на заседанията, които почваха на следващия ден. Но не беше така. Писмото беше от председателя на Португалската търговска камара, който настояваше за удоволствието да посрещне Фон Игелфелд като почетен гост същата вечер на вечеря, организирана от камарата. Фон Игелфелд се учуди, че поканата идва толкова късно, но реши, че това е нещо обичайно за Гоа, където нещата явно се движеха по силата на правила, различни от тези в Германия — или където и да било другаде.

Посвети остатъка на деня на четене и на подготвяне на кратката реч, с която смяташе да се обърне към домакините. Беше решил да обясни на търговците що е филология, и да привлече вниманието им по-специално към най-новите развития в областта на португалската филология. Беше доволен от подготвената реч — не прекалено елементарна, за да не го обвинят, че се отнася със снизхождение към неподготвената си аудитория; от друга страна, словото му предполагаше само най-повърхностно познаване на лингвистичната и филологическа терминология. Стилът беше идеален за такава аудитория.

Оказа се, че Португалската търговска камара заема една от най-красивите сгради в Гоа. Къщата бе строена през седемнайсети век от някакъв търговец, после била превърната в банка, а когато банката фалирала, търговците я откупили за свой клуб. Поканиха Фон Игелфелд в залата за членове на клуба — великолепно помещение с кожени кресла и махагонови писалища, а после, когато всички се събраха в трапезарията, бе въведен в нея от президента и поканен да седне на почетното място начело на масата.

Вечерята беше чудесна, а президентът умееше да води приятен и интересен разговор. Оказа се, че се занимавал с износ на стафиди, както и баща му, и дядо му преди него. Фон Игелфелд научи от него, че светът на стафидите е изпълнен с интриги и коварство. Президентът успя да му разкрие някои особено любопитни и сочни подробности още преди да привършат със супата.

След вечерята, докато чакаха да им сервират кафето, преди да произнесе речта си, Фон Игелфелд се зае да огледа по-подробно помещението. Присъстваха около осемдесет души, само мъже, във вечерно облекло. Фон Игелфелд се опита да систематизира физическите типове, към които се числяха присъстващите — дебели, преуспяващи търговци; слаби, неспокойни счетоводители; банкери с лукави изражения… но изведнъж спря. Защото там, по средата на третата маса, седеше шефът на затвора, господин Маджипонди. Фон Игелфелд се удиви. Какво търсеше тук шефът на затвора, дори да предположим, че имаше някакви сделки с търговците? Редно ли беше да общува официално с тези, от които получаваше незаконно пари? Ами убийството? Възможно ли бе членовете на търговската камара да не подозират за него? Или и те си затваряха очите, което явно тук бе широко разпространена практика?

Докато тези въпроси още се въртяха в мислите му, избухнаха оглушителни аплодисменти. Фон Игелфелд прецени, че те са в отговор на неговото представяне и стана. Докато говореше, се стараеше да не гледа към масата, край която седеше господин Маджипонди, но имаше чувството, че шефът на затвора не откъсва поглед от него, че си представя как му нахлузва затворнически дрехи и му нарежда да бели картофи.

Когато Фон Игелфелд приключи с речта, отново избухнаха продължителни аплодисменти. Някои от членовете на камарата, очевидно развълнувани от думите му, тракаха с лъжици по чиниите си и спряха едва след като президентът ги прекъсна с повелителен жест. После президентът стана, благодари прочувствено на Фон Игелфелд и подкани членовете да задават въпроси.

Настана гробно мълчание. Пламъчетата на свещите трепкаха на лекия ветрец; един от келнерите, стоящи край стената, се покашля тихо. После един от седящите на масата на официалния гост стана и каза:

— Това беше много информативна реч, професор Фон Игелфелд. Винаги съм считал, че е много интересно да научиш подробности за работата на другите, а вие ни обяснихте много подробно тази ваша филология. А сега бихте ли задоволили моето любопитство — единствено с това ли се занимавате?

Мълчанието се възцари отново. Всички членове на търговската камара се взираха с очакване във Фон Игелфелд, който, слисан от неочаквания въпрос, само кимна.

— Гостът каза „да“ — поясни президентът. — А сега, ако няма повече въпроси, можем да се оттеглим в салона.

Докато влизаше след президента в обширния, старомодно обзаведен салон, Фон Игелфелд не преставаше да прехвърля наум събитията от изтеклия час. Липсата на въпроси беше учудваща, но той предположи, че търговците може да предпочетат да задават въпросите си в по-неформалната обстановка на салона. Беше убеден, че някои части от речта му са породили съмнения, които би трябвало да се изяснят. Дали например позицията му по въпроса за местоименията беше напълно избистрена?

Президентът поведе Фон Игелфелд към една кресло близо до голямата, почерняла от сажди камина, и постави в ръката му чаша с портвайн. После махна с ръка на група търговци, които стояха наблизо, те дойдоха при тях и президентът започна да ги представя един по един.

— А това — каза той след миг, — е господин Маджипонди.

Фон Игелфелд, който кимаше леко в отговор на всяко представяне, вдигна очи. Беше поел предложената ръка с още сведени очи, и сега видя пред себе си доволно усмихнатото лице на управителя на затвора.

— За мен е чест да се запознаем — заяви господин Маджипонди с тих, мазен глас. — Речта ви беше извънредно информативна. Бих казал дори — той се обърна към президента, сякаш очакваше от него потвърждение, — че това е най-ерудираното слово, на което съм присъствал в тази камара.

Президентът закима с готовност.

Фон Игелфелд се опита да не обръща внимание на комплимента. Чувстваше се крайно неуютно в присъствието на господин Маджипонди и единственото му желание беше да се измъкне колкото бе възможно по-бързо оттук. Но шефът на затвора застана още по-близо до него, посегна и хвана ревера на сакото му с тлъстите си, обсипани с пръстени пръсти. Потри ревера с пръстите си, сякаш оценяваше качеството на плата, после го пусна с видимо нежелание и отново загледа Фон Игелфелд в очите.

— Аз съм управител на нашия малък затвор — заяви той. — Ние тук вземаме много насериозно въпроса за социалната интеграция на бившите затворници. Така да се каже, правим пеперуди от гъсениците — това е моята работа.

Той се засмя, очаквайки Фон Игелфелд да последва примера му. Но Фон Игелфелд беше обзет от непреодолимо отвращение, и остана подчертано сериозен.

— Ами убийците? — въпросът се изплъзна неволно от устата му. — И тях ли превръщате в нови хора?

Господин Маджипонди трепна леко (а може би Фон Игелфелд си внушаваше?). Той отново впери поглед в госта — малките му очички проблясваха лукаво на месестото лице.

— Нямаме много убийци — заяви той. — Всъщност, ако слушате какво говорят хората, ще излезе, че аз съм единственият.

Фон Игелфелд отчаяно се бореше да прикрие удивлението си. Какво беше това — нима господин Маджипонди признаваше престъплението си, или намекваше, че има слухове, които са само слухове и нищо повече?

Никога не беше изпадал в подобно положение, Никой в Германия не би казал такова нещо — дори някой доказан убиец-рецидивист. Доколкото бе известно на Фон Игелфелд, хората винаги си търсеха извинения, опитваха се да прехвърлят вината за престъпленията си на друг човек или на нестабилното си психическо състояние. В наши дни никой не си признаваше откровено вината за каквото и да било. Но тук, в Гоа, нещата стояха може би по-различно — може би един убиец можеше спокойно да говори за престъплението си, без капка притеснение? Дали пък това нямаше нещо общо с пасивното приемане на живота такъв, какъвто е, нещо характерно за Изтока? Възможно ли бе хората тук да считат, че ако си убиец, значи такъв е предначертаният ти път в живота, и трябва да приемаш съдбата си безропотно? Нещо като карма? Той отново загледа господин Маджипонди, който посрещна невъзмутимо погледа му.

— Да не искате да кажете, че хората обвиняват вас, управителя на затвора, в убийство? — попита най-сетне Фон Игелфелд, опитвайки се да изглежда изненадан.

Господин Маджипонди се засмя.

— Това, което хората говорят за другите хора, е без значение — заяви той. — Важното е как се чувстваш самият ти.

Отговорът прозвуча съвсем в стила на светеца, с когото Фон Игелфелд бе разговарял, и професорът млъкна озадачено. Докато обмисляше какво може да се крие зад думите на господин Маджипонди, президентът направи знак на шефа на затвора и той се измъкна от групата. Сега дойде ред на господин Веренджай Бутерчайра, и докато този преуспял производител на прибори за хранене разговаряше с учения, Фон Игелфелд успяваше да зърне от време на време господин Маджипонди, който разговаряше оживено с други гости, а те посрещаха видимо радушно изказванията му.

* * *

На другият ден започнаха заседанията. Фон Игелфелд слушаше търпеливо всички доклади, прикривайки умело непоносимата досада, която предизвикваха приносите на всички участници към дебатите — били те банални или ексцентрични. Имаше обаче един наистина отличен материал, който според Фон Игелфелд оправдаваше пътуването му дотук. Ставаше дума за доклада на професор Ричимантри Гупта относно работата му върху подчинителното наклонение в урду — истински шедьовър, който Фон Игелфелд се надяваше да успее да помести в немското специализирано списание.

Най-сетне, в четири следобед, приключи и последното заседание. Фон Игелфелд се измъкна бързо от залата, с надеждата да успее да се наслади на следобедното слънце. Но не беше достатъчно бърз и председателстващият днешните заседания успя да го хване за лакътя и да поиска мнението му за днешните доклади.

Фон Игелфелд отвърна тактично:

— Жалко, че професор Дж.Г.К.Л.Сингх не присъства, вероятно щеше да се наслади особено на доклада на професор Гупта.

Председателят кимна.

— Тъжна работа — отбеляза той. — Надявам се да се възстанови бързо.

— Да се възстанови ли? — попита учудено Фон Игелфелд. — Но аз мислех, че просто ще закъснее. Не знаех, че е болен.

Председателят поклати глава.

— Драги ми професор Фон Игелфелд — поде той тихо. — Мислех, че някой вече ви е казал. Влакът, с който пътувал професор Дж.Г.К.Л.Сингх, паднал от един мост в реката отдолу. Скъпият ни колега се отървал от удавяне, но имал сериозен сблъсък с крокодил.

Председателят беше дълбоко впечатлен от силното вълнение, с което Фон Игелфелд прие новината.

— Виждам, че сте много привързан към него — каза той. — Съжалявам, че на мен се падна да бъда носител на такива лоши вести.

Фон Игелфелд кимна разсеяно. Пророчеството на светеца отекваше ясно в съзнанието му:

Близкото нещо е един мъж, който идва да се срещне с теб тук, на това място. Виждам вода, много вода около този мъж. Той идва от север.

Може би дори още в мига, когато Фон Игелфелд чу това предсказание, подпорните греди на моста бяха поддали и осъденият на зла участ влак бе полетял надолу в пропастта? Разбира се, случилото се с професор Дж.Г.К.Л. Сингх беше много неприятно, но какво да кажем тогава за втората част от пророчеството? Първата част се оказа вярна — значеше ли това, че някъде някакви хора заговорничат срещу Фон Игелфелд? Кои биха могли да бъдат те — и къде ли бяха? Възможно ли е да са в Германия? Ако това беше истина, сега в Германия бе нощ и те сигурно спяха в позорните си постели. Но когато съмнеше, заговорниците несъмнено щяха да подновят долните си занимания. При тази мисъл Фон Игелфелд почувства как се вледенява. Лошите предчувствия не го напуснаха през цялата нощ, но и утрото не можа да ги пропъди.

Вторият ден от конгреса беше още по-лош от първия. Фон Игелфелд прочете доклада си и бе незабавно засипан от порой безсмислени и несвързани с темата въпроси. На обяд беше в лошо настроение и не пожела да разговаря с когото и да било. През целия следобед го преследваха мисли за пророчеството и евентуалните му последици, така че изобщо не обърна внимание на обсъжданите теми. В края на деня, който бележеше и края на конгреса, той се измъкна от заключителния прием и отиде в хотела, за да приготви багажа си. После се разплати, сбогува се с управителя и потегли към летището в едно старо, светлобежово такси. Там си купи билет за първия възможен полет към Европа.

Индия с цялата си пъстрота, бъркотия и тегоби се плъзна бързо под него, разми се и се превърна в кафеникаво петно. Фон Игелфелд седеше на мястото до прозореца и погледът му се плъзгаше по сребристото стоманено крило на самолета. Той стигна до извода, че пътуването му до Гоа е било грешка. Възможно бе някои хора да са намерили душевен покой в Индия, но на него това му бе отказано. Единствената му среща със светец — която вероятно щеше да си остане и единствената през живота му — се превърна в кошмар. В дълбините на съзнанието му се беше загнездила и друга картина — професор Дж.Г.К.Л. Сингх, който се мята в калните води на реката, и зиналата паст на крокодила в опасна близост до безпомощния филолог. Ужасната картина го преследваше неотклонно и постоянно подчертаваше собственото му безсърдечно отношение към Дж.Г.К.Л. Сингх. Фон Игелфелд си обеща да поправи грешката си. Реши да прати писмо в Чандигар, в което да отправи покана към професора да го посети в института в Регенсбург веднага щом се възстанови напълно. Разбира се, щеше да намери начин да подчертае, че поканата важи само за една седмица — това беше много важно.

* * *

Милата, дружелюбна, спокойна, сигурна Германия! Фон Игелфелд би целунал земята при завръщането си, но бързаше прекалено много да се озове у дома. В къщи всичко беше наред, икономката му фрау Гюнтер го увери, че не се е случвало нищо необичайно. За момент Фон Игелфелд се запита дали и тя не е сред заговорниците, но бързо пропъди тази недостойна мисъл.

Изкъпа се, подбра подходящ костюм и веднага се упъти към Института. Там прегледа пощата си, но нито едно от писмата не съдържаше нещо заплашително. После седна зад бюрото си и се загледа през прозореца. Може би нямаше основание да се безпокои. В ясната светлина на разума тук, в Германия, заплахата започна да избледнява; тук пророчествата на разни светци не звучаха убедително.

Фон Игелфелд реши да мине и през библиотеката на института, за да прегледа новопристигналите списания. Прибра писмата, взе чантата си и тръгна по коридора към библиотеката.

— Професор доктор Фон Игелфелд! — възкликна шепнешком библиотекарят. — Очаквахме ви чак след три дни.

— Прибрах се по-рано — каза Фон Игелфелд. — Конгресът не беше много успешен.

Той се озърна и забеляза, че в библиотеката става нещо. Две от младшите служителки в библиотеката вадеха книги от рафтовете и ги трупаха на една количка.

— Какво става тук? — попита Фон Игелфелд. Известно му беше, че библиотекарите постоянно пререждат книгите и съставят нови каталози. Вероятно единствено това им помагаше да не умрат от скука.

Библиотекарят погледна помощничките си.

— О, нищо особено, малка реорганизация. Прехвърляме някои заглавия в склада.

Фон Игелфелд мълчеше. Погледът му бе паднал върху количката, и по-специално върху една от книгите, осъдена да потъне в прахта и забравата на склада. „Португалски неправилни глаголи“!

След миг той си възвърна дар слово.

— Кой нареди тази реорганизация? — попита той с равен глас, прикривайки бурята от чувства в душата си.

Библиотекарят се усмихна.

— Идеята не беше моя — каза той весело. — Предложението е на професор Унтерхолцер и на един от гостуващите професори. Аз просто изпълнявам нареждането.

Фон Игелфелд дишаше дълбоко и равномерно. Всичко беше ясно, болезнено ясно!

— А кой е гостуващият професор? — попита той с леден тон.

— Професор доктор доктор Принцел — отвърна библиотекарят и погледна с любопитство Фон Игелфелд. — Разбира се, ако възразявате…

Фон Игелфелд се обърна и взе „Португалски неправилни глаголи“ от количката. Библиотекарят ахна.

— Разбира се… — запелтечи той. — Не знаех, че и това заглавие е включено… — Грабна тома от ръцете на Фон Игелфелд и го постави обратно на рафта. — Можете да бъдете сигурен, че книгата ще остане на мястото си. Ако знаех, никога не бих се съгласил да бъде преместена в склада.

* * *

Фон Игелфелд се прибра пеш. Чувстваше се изтощен, едва сега почувства умората от пътуването. Но знаеше, че сега вече ще спи спокойно. Беше разкрил ужасния заговор, организиран срещу него. Не възнамеряваше да предприеме никакви мерки срещу Принцел и Унтерхолцер, които щяха да видят, че „Португалски неправилни глаголи“ е останала на обичайното си челно място в библиотеката. Нямаше дори да разговаря с тях за това — щеше да се издигне над дребните разпри и заяждания.

Това бе решение, което светецът несъмнено би одобрил.