Алегзандър Маккол Смит
Португалски неправилни глаголи (5)

5. Португалски неправилни глаголи

Един след друг тримата колеги се заселиха в Регенсбург — първо Фон Игелфелд, после Унтерхолцер и накрая Принцел. Офелия, младата съпруга на Принцел, никак не искаше да напуска Висбаден, където работеше като секретарка на баща си — той оглавяваше висбаденския проект „Пучини“. Този проект съществуваше от четиринайсет години и поглъщаше цялата енергия на Офелия и баща й. Изключено беше тя да напусне Висбаден.

По времето, когато Унтерхолцер се пренесе да живее в Регенсбург, Фон Игелфелд бе напълно погълнат от проблеми с издатели. От издателство „Студия Литерария“, което публикува неговия монументален труд „Португалски неправилни глаголи“, го бяха уведомили с писмо, че са успели да продадат само двеста екземпляра от книгата. Не можеше да има никакво съмнение относно стойността на неговото произведение — то присъстваше във всички специализирани библиотеки в Европа и Северна Америка, и се беше утвърдило като класика в съответната област; проблемът бе по-скоро там, че границите на съответната област бяха извънредно тесни. Така погледнато, кажи-речи всички представители на тази научна общност се срещаха на ежегодните конференции и се побираха без проблеми в една малка зала. Оставаха и свободни места, но двайсет-трийсет, не повече.

Издателите си позволяваха да изтъкнат, че макар продадените двеста бройки да бяха факт, в склада им във Франкфурт оставаха още седемстотин трийсет и седем броя от тиража. През изминалите две години от книгата бяха продадени едва шест екземпляра и при такива темпове на продажби можеха да очакват, че ще им се наложи да осигуряват складово пространство някъде до началото на двайсет и втори век. Лично Фон Игелфелд не виждаше нищо неприемливо в тази възможност, и бе крайно възмутен, когато прочете предложението на директора на „Студия Литерария“.

„Току-що получихме интересно предложение от една фирма, която се занимава с вътрешно обзавеждане — четеше той. — Те обзавеждат жилищата на заможни хора в стил, който говори за добрия вкус и високата начетеност на собствениците. Биха искали да закупят от нас целия останал тираж на «Португалски неправилни глаголи», защото, както знаете, изданието се отличава с много елегантна корица. Впоследствие възнамеряват на свои разноски, без да изискват каквото и да било допълнително заплащане, да променят заглавието на гръбчето, така че да гласи «Португалски напоителни канали» и да използват книгите като подходяща декорация в библиотеките, които монтират в домовете на клиентите си.“

Фон Игелфелд беше наясно, че няма смисъл да си служи с аргументи от рода на научна стойност, когато преговаря с търгаши, каквито очевидно бяха собствениците на „Студия Литерария“. Те разбираха само от едно — пазарната стойност на продукта. Следователно по-добре би било да настоява да изчакат, за да се види дали продажбите на „Португалски неправилни глаголи“ няма да нараснат. От чисто търговска гледна точка несъмнено би било по-изгодно книгата да се продава като книга, а не като — какъв беше обидният израз, който бяха употребили? — подходяща декорация.

Разбира се, трудно бе да си представи човек как точно ще се увеличат продажбите. Не предстояха никакви забележителни събития, никакъв юбилей например, който би могъл да измести фокуса на вниманието към „Португалски неправилни глаголи“. Не можеше и да се очаква славата на Фон Игелфелд, макар и безспорна в съответните научни сфери, внезапно да придобие по-широк обхват. Не, евентуалното рязко повишение на продажбите би могло да бъде единствено резултат на личните усилия на Фон Игелфелд. Налагаше се той да убеди хората, които не притежаваха екземпляр от неговата книга, да си я купят.

Като начало Фон Игелфелд писа на един братовчед на майка си, фрайхер (Нисша благородническа титла в Германия) Вили-Максимилиан Гунтел, който живееше в Клагенфурт, за да се осведоми дали в библиотеката на провинциалното му имение присъства произведението на племенника му.

Отговорът пристигна незабавно.

„Скъпи ми Мориц Мария — така започваше писмото, — поради разклатеното си здраве напоследък съм се превърнал в отшелник, затова и винаги много се радвам, когато получавам писма, особено от роднини. Беше много мило от твоя страна да ми предложиш екземпляр от твоята книга «Португалски неправилни глаголи». Признавам, че в библиотеката ми има много малко произведения, които имат някаква връзка с Португалия. Честно казано, в нея няма нито една книга за Португалия. Така че приемам с благодарност твоя дар.

Сега да се обърнем към други въпроси. Помниш ли братовчед си Арман, онзи, кльощавия, който все мърмореше под носа си? Знаеш ли, случи се нещо извънредно забавно…“

Разбира се, нямаше изход от създалото се положение, така че много скоро в издателство „Студия Литерария“ за голямо тяхно учудване се получи поръчка за една бройка от „Португалски неправилни глаголи“, съпроводена с чек за съответната сума, която трябваше да бъде изтеглена от сметката на автора, професор доктор Мориц Мария Фон Игелфелд. За Фон Игелфелд беше ясно, че занапред трябва да действа по-внимателно, в противен случай поощряването на интереса към книгата можеше да излезе скъпо удоволствие.

Той отново се отдаде на размисъл. Може би трябваше да намери по-дискретни начини да разбере кой притежава екземпляр от книгата и кой — не. Да вземем например Унтерхолцер — дали имаше собствен екземпляр или ползваше библиотечни копия?

— Унтерхолцер — поде Фон Игелфелд веднъж, когато двамата филолози седяха в кафе „Шуберт“. — Напоследък ме занимава мисълта за второ преработено издание на „Португалски неправилни глаголи“. Вие какво ще кажете?

Унтерхолцер изглеждаше изненадан.

— Налага ли се второ издание? — попита той. — Да не би да са настъпили някакви изменения на глаголите? Да не са започнали да стават правилни?

Фон Игелфелд реагира остро на забележката му, която оцени като проява на безпричинна несериозност.

— Разбира се, че не — сопна се той. — Но сам знаете, че науката върви постоянно напред. От последното издание насам бяха регистрирани немалко значителни развития.

— Разбира се, разбира се — побърза да се съгласи Унтерхолцер.

Фон Игелфелд хвърли крадешком поглед към приятеля си. Като че ли сега бе моментът да нанесе удара.

— Питам се обаче дали хората ще искат да си купят второто издание… — той помълча и поднесе чашата с кафе към устните си. — Особено ако вече разполагат с екземпляр от първото.

— Може и да си купят — предположи Унтерхолцер. — Кой знае?

Фон Игелфелд остави чаша обратно на масата.

— Да вземем човек като вас например — поде той. — Вие бихте ли си купили второто издание?

Сърцето му се блъскаше в гърдите. Сам се чудеше, че успя да намери смелост да зададе въпроса. Беше успял да притисне Унтерхолцер към стената.

Но Унтерхолцер само се усмихна.

— Ще разчитам, че ще ми пратят екземпляр от списанието, което публикува рецензиите — отвърна той.

Фон Игелфелд замълча. Думите на Унтерхолцер не издаваха нищо. Можеше ли забележката му да се тълкува в смисъл, че по същия начин е получил и екземпляр от първото издание? А ако беше така, къде тогава бе предполагаемата рецензия? Фон Игелфелд не беше попадал на нищо подобно. А може би Унтерхолцер си беше купил екземпляр от първото издание и сега се надяваше да си спести разноските за второ? И това бе възможно, но как би могъл да разбере истината?

С течение на времето Фон Игелфелд се измъчваше все повече и повече от спомена за двусмисления разговор, който бе провел с Унтерхолцер. Започваше да осъзнава, че след като не може да разбере дали дори толкова близък приятел и колега като Унтерхолцер разполага с екземпляр от книгата, шансовете продажбите й да се увеличат са минимални. Не би могъл да започне да предлага произведението си безразборно; единственият начин бе добре обмисленият, индивидуален подход.

Разбира се, би било по-лесно, ако Унтерхолцер държеше книгите си в института. Ако той имаше този обичай, Фон Игелфелд просто щеше при случай да огледа небрежно лавиците в кабинета на колегата си. За съжаление Унтерхолцер беше единственият човек в института, чийто кабинет се отличаваше с пълно отсъствие на печатни произведение. Работеше почти изключително в библиотеката, а на колегите си обясняваше, че собствената си колекция от книги съхранява в домашния си кабинет.

Фон Игелфелд продължаваше да размишлява. Знаеше къде живее Унтерхолцер, но никога досега не му беше гостувал. Веднъж бяха минали покрай жилището му, и Унтерхолцер му показа прозорците и балкона си, но не го покани да се качи горе на кафе. За сметка на това Фон Игелфелд бе канил Унтерхолцер у дома си поне пет-шест пъти; Унтерхолцер бе един от гостите на празненството, което Фон Игелфелд бе организирал в чест на Флорианус и Офелия Принцел, а бе поканен и на изискания прием, който Фон Игелфелд даде в чест на професор доктор доктор honoris causa Райнхард Цимерман. Нямаше съмнение, че в съгласие със законите на гостоприемството Унтерхолцер трябваше отдавна да е отправил ответна покана към Фон Игелфелд.

Фон Игелфелд реши да премине към действие. Ако Унтерхолцер не възнамеряваше да го покани, се налагаше да пренебрегне добрите нрави и да се появи някой ден неканен на прага му. Унтерхолцер не би могъл да го отпрати, особено ако избереше дъждовен ден, и по този начин Фон Игелфелд щеше да си изясни веднъж завинаги дали колегата му притежава екземпляр от „Португалски неправилни глаголи“. Трябваше само да изчака някой дъждовен съботен следобед. Унтерхолцер щеше да си е у дома; Фон Игелфелд знаеше, че той не ходи никъде, освен на редките си самотни разходки по брега на реката — и нищо чудно, казваше си той кисело, като се има предвид, че самият Унтерхолцер не кани никого, не би могъл да очаква, че и него ще канят. Колкото повече обмисляше поведението на Унтерхолцер, толкова по-неприемливо му се струваше то.

Най-сетне дойде и подходящият облачен съботен следобед. Фон Игелфелд се упъти към сградата, в която се намираше жилището на Унтерхолцер. Когато стигна пред нея, вдигна очи към балкона, който колегата му бе посочил навремето, и установи със задоволство, че лампите в жилището са запалени. Чудесно, каза си той. Знаеше добре, че Унтерхолцер е прекалено стиснат, за да остави лампите запалени, когато не си е у дома.

Фон Игелфелд се взря в табелката над звънеца и си пое рязко дъх. Професор доктор доктор Д. А. фон Унтерхолцер. Каква изключителна, безогледна наглост! Тази табелка беше истински скандал, и то най-малко по три причини. Първо, Унтерхолцер не бе защитил ДВА доктората — това беше повече от сигурно. Второ, какво беше това тире между Детлев и Амадеус? Всеизвестно бе, че Амадеус е второто му име, а не част от първото. И накрая най-сериозното от всички прегрешения — частицата фон. Фон Игелфелд почувства прилив на справедлив гняв. Ако всеки можеше безнаказано да лепне пред името си частицата фон, доказателство за благороден произход, това сериозно подкопаваше стойността на истинските фон. Ето защо значи Унтерхолцер не го канеше в дома си — просто защото се боеше, че неоснователните му претенции ще бъдат разобличени. От друга страна, ако не канеше никого, кого се надяваше да впечатли с фалшивите титли? Пощаджията ли? А може би ставаше дума за някаква скрита, извратена слабост на Унтерхолцер, нещо, което му доставяше някакво загадъчно, самотно удовлетворение?

Фон Игелфелд натисна звънеца силно и повелително — така натиска звънеца полицаят, когато е убеден, че дълго изплъзвалата му се плячка е най-сетне в капана. Чу как звънът отекна в жилището и след миг вратата се отвори. На прага застана Унтерхолцер.

— Добър ден, господин Унтерхолцер — каза Фон Игелфелд, хвърляйки поглед към табелката. — Минавах наблизо, а ми се стори, че всеки миг може да завали. Питах се дали можете да ме подслоните за малко.

Унтерхолцер се намръщи.

— Когато за последен път погледнах към небето, ми се стори, че беше ясно.

— Следователно времето е променливо — реагира незабавно Фон Игелфелд. — Няма съмнение, че скоро ще вали.

Унтерхолцер продължаваше да не проявява склонност да покани колегата си.

— Освен това ожаднях — продължаваше Фон Игелфелд. — Чаша плодов сок би ме освежила неимоверно.

По лицето на Унтерхолцер се изписа съжаление.

— Опасявам се, че у дома няма и помен от плодов сок. Но сигурно ще намерите сок в кафенето на ъгъла.

— Е, и вода ще свърши работа — парира Фон Игелфелд. — Надявам се да разполагате поне с това.

Стана очевидно, че Унтерхолцер няма как да се измъкне.

— Заповядайте, влезте — каза той накрая, превърнал се внезапно в любезен домакин, въведе госта в антрето и затвори вратата зад него. — Имате ли нещо против да отидем в кабинета ми?

Фон Игелфелд последва Унтерхолцер по един къс коридор и двамата влязоха в просторна, добре осветена стая. Две от стените бяха покрити отгоре до долу с полици, претъпкани с книги. Имаше и бюро, отрупано с хартии, диван и няколко кресла. Помещението беше приятно, макар и малко спартански обзаведено. Тук като че ли рядко влизаха хора. Креслата изглеждаха съвсем неупотребявани, а и дребните украшения по полиците бяха подредени безукорно по големина.

Унтерхолцер посочи на госта си дивана, а самият той седна в едно от креслата.

— Не помня кога сте идвали тук за последен път — каза той и впери предизвикателен поглед в лицето на Фон Игелфелд.

Фон Игелфелд отвърна на предизвикателството.

— И аз не помня, значи трябва да е било наистина много отдавна — отвърна той, след като се престори, че се замисля.

Огледа се и забеляза евтините и грозни изгледи от поречието на Рейн, окачени по стените. Самият той никога не би сложил такива неща по стените на дома си — бяха си направо кич.

— Имам много добра домашна помощница — заяви Унтерхолцер. — Госпожа Капишинска идва всяка сутрин. Поддържа безукорна чистота в жилището.

— Това е чудесно — каза Фон Игелфелд. — Полякиня ли е?

Унтерхолцер кимна.

— Да, полякиня.

— Аха — каза Фон Игелфелд. — Разбирам.

Настана мълчание. Унтерхолцер зяпаше тавана, а Фон Игелфелд отново загледа изгледите по стените. Наистина бяха отвратителни — цветни гравюри, всъщност допълнително оцветени отпечатъци. А пък на другата стена, точно срещу грозните изгледи, висеше портрет на куче, което удивително напомняше на салам с крака. Това беше вече прекалено. Възможно ли бе Унтерхолцер да е от хората, които имат слабост към тези недодялани кучета? Фон Игелфелд съзнаваше, че дакелите са много популярни, но не можеше да не се дразни от смехотворната им външност — тези абсурдно къси крачета и дълго, подобно на салам тяло. Родът Фон Игелфелд винаги бе поддържал кучкарници, пълни с едри, добре гледани кучета, подходящи за лов из някогашните големи, сега вече конфискувани имения. Те никога не биха държали такова саламовидно животно. Наистина, това съчетание на отвратителните евтини гравюри и саламовидното куче беше извънредно дразнещо.

— Имате ли куче, господин Унтерхолцер? — попита Фон Игелфелд и се огледа из стаята, търсейки признаци на кучешко присъствие.

Унтерхолцер се усмихна.

— Да — заяви той гордо. — Имам чудесен дакел, казва се Валтер.

Фон Игелфелд повдигна едната си вежда. Валтер значи.

— И тук ли живее кучето, в този апартамент? — продължи да разпитва той.

— Да, тук — потвърди Унтерхолцер. — Но сега спи и не искам да го будя. Някой ден ще ви запозная.

— Би било много любезно от ваша страна — заяви Фон Игелфелд, но едва не се разсмя, като си представи как Унтерхолцер казва на саламовидното куче: „А това е професор Фон Игелфелд!“, а той самият поема протегнатата лапа и казва „Приятно ми е, господин Унтерхолцер!“ (защото как иначе би трябвало да се обърне към кучето?)? Не би могъл да започне да го нарича „Валтер“ още от първия миг на запознанството им, значи оставаше „господин Унтерхолцер“. По този начин нямаше да може да се разбере кога говори на самия Унтерхолцер и кога — на кучето му, а това би довело до редица недоразумения.

— Мога ли да ви предложа кафе? — попита внезапно Унтерхолцер. — Ще отида до кухнята да направя.

Фон Игелфелд прие незабавно. Искаше Унтерхолцер да напусне кабинета за няколко минути, за да може да огледа спокойно библиотеката. Нямаше да му отнеме много време, но нямаше как да се заеме с това в присъствието на домакина си. В момента, в който Унтерхолцер излезе, Фон Игелфелд скочи на крака и се зае да оглежда бързо книгите една по една. Тук няма, тук също, и тук не — и така нататък, докато стигна до последната лавица и до ужасното, заклеймяващо заключение: Унтерхолцер нямаше в библиотеката си „Португалски неправилни глаголи“.

Когато Унтерхолцер се върна, забеляза, че Фон Игелфелд седи на друго място, но не обърна особено внимание. Така или иначе предполагаше, че гостът му ще порови из материалите по бюрото в негово отсъствие, но нямаше да намери нищо интересно — само си бе изгубил времето.

Фон Игелфелд отпиваше от кафето, което му сервира Унтерхолцер — дори кафето му не беше хубаво — и се питаше дали изобщо има нещо, което може да се изтъкне в защита на домакина му. Можеше ли да се твърди, че той е пострадал по някакъв начин и затова заслужава съчувствие и разбиране? Не. Унтерхолцер не беше беглец от Източния лагер или нещо подобно, нито пък беше жертва на грубо родителско отношение. Доколкото Фон Игелфелд знаеше, баща му беше кротък и благовъзпитан пенсиониран банков чиновник. Следователно нямаше никакво съмнение, че Унтерхолцер трябва да отговаря за многото прегрешения, които толкова бързо се бяха натрупали на сметката му.

Докато обмисляше този въпрос, погледът му падна на още нещо, което висеше на стената. Беше родов герб в рамка — отдолу, с готически шрифт, се четеше: „Гербът на Фон Унтерхолцер“. Е, това вече беше прекалено! Беше по-лошо и от изгледите от Рейн — в сравнение с герба на стената те бяха кажи-речи проява на изисканост.

Фон Игелфелд прехапа устни, но установи, че не може повече да мълчи.

— Признавам си, не мога да разбера какво намирате в тези изгледи от Рейн — изтърси той. — Да не би да са ви подарени от някой студент?

Унтерхолцер погледна първо гравюрите, после Фон Игелфелд.

— Искате да кажете, че не ви харесват, така ли? — попита той.

— Именно — потвърди с леден тон Фон Игелфелд. — Тъкмо това имам предвид. Струват ми се ужасно, крайно долнопробни.

Долната челюст на Унтерхолцер увисна.

— Долнопробни? — повтори той с угаснал глас, но Фон Игелфелд продължаваше безмилостно.

— Та това е обикновен кич, господин Унтерхолцер — настоя той. — Кич и нищо повече. Разбирам, че тези неща отново излизат на мода, но вие сте последният човек, от когото съм очаквал да живее в… в този музей на кича!

Унтерхолцер не отговаряше, а само се озърташе. После предложи някак разсеяно на Фон Игелфелд кафе от порцелановата каничка с китайски шарки, питайки се дали и тя не е кич.

— Внимавайте — предупреди го Фон Игелфелд. — Поляхте с кафе ризата ми.

Унтерхолцер остави каничката на масата с треперещи ръце.

— Съжалявам — каза той. — Ей сега ще донеса кърпа.

— Не, благодаря — каза хладно Фон Игелфелд. — Ако бъдете така добър да ми покажете къде е банята, ще се справя сам.

Фон Игелфелд остави Унтерхолцер в кабинета и се упъти ядосан по коридора към банята. Там изтърка с гъба двете малки петънца от кафе и оправи възела на вратовръзката си. Затвори вратата на банята зад себе си и тръгна обратно по коридора. От дясната му страна имаше голям шкаф, пълен с книги, и той се приведе по навик към витрините, за да огледа книгите. И там, на най-долната лавица, с пищната позлата на кориците си се открояваха не един, а цели два екземпляра на „Португалски неправилни глаголи“.

Фон Игелфелд се закова на място. После измъкна полека единия екземпляр и го запрелиства. Беше очевидно, че книгата е била четена многократно, дори в полетата имаше забележки с добре познатия му почерк на Унтерхолцер. „Точно така!“ гласеше една от тях, а друга: „Потвърдено и при Цимерман“.

Той остави книгата на място и взе втория екземпляр. Той беше почти недокоснат, очевидно не бе четен. Фон Игелфелд погледна първата страница, за да провери дали Унтерхолцер не е поставил там свой екслибрис, но нямаше нищо подобно. Вместо това, отново с почерка на Унтерхолцер, бе написано следното:

На моя скъп приятел и колега, с благодарност:

Авторът Мориц-Мария Фон Игелфелд

За миг Фон Игелфелд не знаеше какво да мисли. Разбира се, той никога не беше подарявал екземпляр от книгата на Унтерхолцер — и през ум не му бе минавало такова нещо. Но защо тогава той бе решил да сложи този надпис със собствения си почерк, като че ли книгата наистина му бе подарена?

Фон Игелфелд върна и тази книга на мястото й, оправи отново вратовръзката си и се върна в кабинета. Когато влезе, спря и отново загледа изгледите от Рейн, поглаждайки замислено брадичката си.

— Знаете ли, колега, аз, разбира се, се пошегувах преди малко — заяви той. — Това всъщност са много привлекателни изображения.

Унтерхолцер вдигна рязко глава. Очите му блеснаха радостно.

— Значи не ги считате за кич?

— Божичко! — възкликна Фон Игелфелд. — Не разбирате ли от шега, Унтерхолцер? Какъв ти кич! Ако това е кич, то аз нямам представа що е проява на добър вкус!

Унтерхолцер се усмихна сияйно на госта си.

— В кухнята има кейк — каза той оживено. — Правила го е госпожа Капишинска. Да го донеса ли?

Фон Игелфелд кимна.

— Ще бъде чудесно — каза той благосклонно. — Парче кейк е точно това, което ми трябва.

Докато Унтерхолцер беше в кухнята, Фон Игелфелд остави чашата си с кафе и отиде да проучи предполагаемия герб на фамилията Фон Унтерхолцер — още седеше пред него, когато домакинът му се върна.

— Странно наистина, господин Унтерхолцер — поде той, когато го видя. — Винаги съм предполагал, че всъщност сте Фон Унтерхолцер.

Унтерхолцер се засмя.

— Не е доказано със сигурност — отвърна той. — Затова и не поставям фон пред името си.

— Разбирам, разбирам — съгласи се Фон Игелфелд. — Но е добре да се знае, че всъщност имате право да го сторите, нали?

Унтерхолцер не отговори. Беше зает да реже дебело парче от кейка. Госпожа Капишинска го беше пекла преди пет седмици и той искрено се надяваше още да е пресен. Нямаше представа какъв е приблизителният срок на годност на кейковете.

Фон Игелфелд заби зъби в кейка. Беше клисав и престоял, но той реши да изяде всичко до троха, и дори да благодари на Унтерхолцер за него. Всъщност можеше дори да помоли за второ парче.