Алегзандър Маккол Смит
Португалски неправилни глаголи (3)

3. Ирландска порнография

През последните години от подготовката на своя докторат Фон Игелфелд хранеше една мечта — да го поканят да работи като асистент на някой от световноизвестните специалисти по староирландски. Този език — толкова сложен и загадъчен, че съществуваха сериозни съмнения дали изобщо някой някога го е говорил — привличаше вниманието на филолозите в Германия още от края на деветнайсети век. Прочутият берлински професор Зигфрид Еренвалд, основател на периодичното издание „Научен преглед на келтската филология“, бе посветил живота си на реконструкцията на синтактичните правила на този език, и бе последван в това си занимание от дълга върволица филолози, последният от които беше професор доктор доктор Дитер Фогелзанг. Фон Игелфелд копнееше да работи именно с Фогелзанг, и когато най-сетне мечтаната покана пристигна, той изпадна във възторг.

— Не бих могъл да се надявам на по-добър старт на кариерата си — сподели той с Принцел. — Фогелзанг знае повече за формите на минало предварително в староирландския от който и да било друг специалист на света.

— Повече и от самите ирландци ли? — позволи си да се усъмни Принцел. — Но те несъмнено имат свои филологически институти в Дъблин?

Фон Игелфелд поклати глава.

— В Ирландия никой няма представа от староирландски. Това е установен факт.

Принцел не беше много убеден в това, но не позволи на съмненията си да помрачат радостта на приятеля му от първото назначение. Самият той все още чакаше. Беше писал до няколко института в Германия и Швейцария, но не беше получил особено окуражителни отговори. Разбира се, можеше да продължи да учи и да защити още един докторат, но рано или късно щеше да настъпи моментът, когато без асистентско място щеше да му се наложи сериозно да преразгледа идеята си за академична кариера.

Работата като асистент на професор д-р Фогелзанг налагаше Фон Игелфелд да се премести да живее в Мюнхен. Той се настани в дома на фрау Елвира Хугендубел, вдовица на Алоис Хугендубел, юрист, който след пенсионирането си бе развъждал дакели. Доктор Хугендубел беше автор на труд, озаглавен „Увод в основите на пчеларското право в Бавария“, поради което фрау Хугендубел се чувстваше като естествен участник в живота на висшите интелектуални кръгове. Присъствието на наемател с академична степен затвърждаваше това нейно усещане, а освен това й създаваше и някакви занимания.

Фон Игелфелд навлезе с лекота и удоволствие в новия си живот. Всяка сутрин изминаваше три мили пеш, за да стигне до института на Фогелзанг, пристигаше там точно в девет и петнайсет и оставаше на работа до шест. Времето в института прекарваше, като преглеждаше бележките на Фогелзанг или в търсене на различни статии из най-прашните кътчета на библиотеката, или пък в съставяне на таблици на прилагателните. Това бяха заниманията на най-нисшата работна степен в академичната йерархия, а и работата му се затрудняваше допълнително от факта, че професор Фогелзанг прояви склонността да публикува статии, основаващи се почти изцяло на работата на Фон Игелфелд — само че подписани с името на Фогелзанг, а и приносът на Фон Игелфелд не се споменаваше никъде. Един път дори — този случай принуди Фон Игелфелд да протестира, макар и в най-мека и непряка форма — Фогелзанг взе някакъв доклад, който Фон Игелфелд му бе дал да прочете и го публикува незабавно под свое име. Постъпката му беше толкова нагла, че Фон Игелфелд не устоя и намекна пред ръководителя си, че самият той се е надявал да публикува доклада в някое научно издание.

— Не виждам какви възражения можете да имате — отвърна надменно Фогелзанг. — Докладът ще достигне до много по-широка читателска публика, ако е подписан с моето име, отколкото ако отдолу стои името на напълно непознат в академичните среди човек. Несъмнено научните съображения би трябвало да стоят много над личната суета.

Както обикновено, Фогелзанг успя да измести фокуса на спора така, че да накара Фон Игелфелд да се чувства виновен без никакво реално основание. Тази техника бе прилагана нерядко от самия Фон Игелфелд, но през годината, прекарана като асистент на професор Фогелзанг, той успя да я усъвършенства неимоверно.

Разбира се, фрау Хугендубел беше неизчерпаем източник на съчувствие.

— Не им е лесно на младите учени — казваше тя замислено. — Господин доктор Хугендубел се държеше с младите си асистенти със съвършена любезност. Господин доктор Хугендубел винаги им даваше книги и ги окуражаваше по всевъзможни начини. Изключително добър човек беше той.

Разбира се, академичната работа предвиждаше и някои облаги, на които Фон Игелфелд имаше основания да се надява. Когато започна работа като асистент, Фогелзанг бе споменал пред него нещо за работно пътуване до Ирландия и бе намекнал, че не е изключено Фон Игелфелд да го придружава. В продължение на месеци не се чуваше нищо за такова пътуване, докато един ден Фогелзанг съобщи, че заминават след две седмици и възложи на Фон Игелфелд да се погрижи за билетите.

Госпожа Хугендубел настоя лично да подреди куфара на Фон Игелфелд. Тя колоса яките на ризите му с особено старание, изглади и сгъна нощниците му. В единия ъгъл на куфара имаше цял куп прани носни кърпички, а до тях госпожата беше поставила бурканче с баварски мед за закуската на своя наемател.

Пътуваха с влак до Сен Мало, откъдето взеха нощния кораб за Корк. Фогелзанг и Фон Игелфелд имаха обща каюта — нещо, което предизвика бурните протести на Фогелзанг, докато накрая Фон Игелфелд се видя принуден да прекара нощта на палубата. Когато бреговете на Ирландия изплуваха от утринните мъгли. Фон Игелфелд се прозяваше и едва държеше очите си отворени — затова пък Фогелзанг, свеж и отпочинал, станал току-що от удобното легло, го поздрави жизнерадостно, но го упрекна за липсата на ентусиазъм при вида на Ирландия.

— Погледнете само — заяви той, — ето ги пред нас благословените брегове на Ирландия, острова на светците. Нима единственото, което можете да направите, е да се прозявате?

Когато пристанаха, немските учени заслизаха по мостчето към пристана и попаднаха право в широко отворените обятия на доктор Патрик Фицкарън О’Лийри, доскорошен кадър на висшия технически колеж в Лимерик, а отскоро преподавател по ирландски в университета в Корк. Двамата с Фогелзанг се познаваха отдавна и се поздравиха като стари приятели. После Фогелзанг се обърна към Фон Игелфелд и го представи:

— Моят асистент — доктор Мориц Мария Фон Игелфелд.

— Боожичко! — възкликна Патрик Фицкарън О’Лийри по неразбираеми причини и стисна здраво ръката на Фон Игелфелд. — Как сте, Мария, старче?

Фон Игелфелд пребледня. Ама че странен начин да разговаряш с човек, с когото току-що си се запознал! А може би ирландците по принцип употребяваха второто кръщелно име при подобни обстоятелства? И ако обичаят тук бе наистина такъв, как трябваше самият той да се обръща към О’Лийри? Може би ако го наречеше „доктор О’Лийри“, което му се струваше най-подходящо, това би прозвучало обидно?

В продължение на няколко мига Фон Игелфелд остана напълно озадачен. Той толкова държеше на правилната употреба на словото при всякакви обстоятелства и навсякъде (дори в Ирландия), че мисълта да наруши общоприетите норми в мига, когато стъпва на ирландска земя, му се струваше ужасна. Погледна към Фогелзанг с надеждата да получи някаква помощ, но професорът само го изгледа недоумяващо и после насочи поглед към куфарите — явно очакваше да ги носи Фон Игелфелд.

— Много добре — измънка Фон Игелфелд и добави смутено: — Всъщност не много зле.

— Браво на момчето — заяви О’Лийри. — Чудесно. Браво.

После надигна двата куфара и поведе гостите към една поочукана кола, паркирана на кея. Когато се разположиха вътре — Фон Игелфелд на задната седалка, а Фогелзанг отпред, до ирландеца, колата потегли в доста ексцентрична траектория към пансиона, където гостите трябваше да прекарат първата нощ на ирландска земя. Фон Игелфелд, който бе пътувал само из Франция и Италия, се чувстваше доста странно. Всичко тук беше толкова разпиляно, овехтяло от дълга употреба, но поддържано с любов; това беше страна, удобна за живеене. По уличните ъгли се мотаеха мъже с каскети; жени изнасяха кани за мляко на праговете на къщите; оранжеви котки се промъкваха по градинските зидове; беше пълно с църкви, зидани от червеникави тухли, с бели мраморни рамки на вратите и много бели статуи на светци.

Следващите два дни прекараха почти изцяло в компанията на О’Лийри. Той показа на гостите университета; водеше ги на обяд в хотели, където собствениците го наричаха по име и щом го видеха, започваха да шетат трескаво около масата; освен това двамата с Фогелзанг прекарваха дълги часове, заключени в кабинета му. Фон Игелфелд не бе допускан на тези срещи, затова през тези часове се разхождаше из улиците на Корк, удивляваше се на меката светлина, която огряваше топлите тухлени стени, вдишваше сладостната леност на въздуха, наслаждаваше се на вкуса и аромата на Ирландия. От време на време го сподиряха малки групички улични хлапета, които подвикваха след високия немски професор нещо на език, който Фон Игелфелд не разбираше, но предполагаше, че трябва да е някакъв местен диалект на английския. Веднъж, когато минаваше по някакъв мост, една жена хвърли след него камък и се прекръсти яростно, но случаят никак не обезпокои Фон Игелфелд, още повече, че за негова радост камъкът не улучи целта, а цамбурна във водата.

Същата вечер О’Лийри се раздели с Фогелзанг, който искаше да си легне рано, и заведе Фон Игелфелд на бар — чудесно помещение с огледала по стените, в което много мъже в тъмни, безформени костюми се опираха на тезгяха и се наливаха с черна бира.

Барманът поздрави О’Лийри със същата сърдечност, с която явно го посрещаха навсякъде в Корк.

— Здрасти, Пади — подвикна препасаният с бяла престилка мъж. — Какво мога да предложа днес на теб и на твоя тевтонски приятел?

„Пади!“ съобрази веднага Фон Игелфелд. Явно това бе името, което трябваше да употреби, и незабавно отвърна на поканата на О’Лийри:

— Една бира, ако обичаш, Пади!

Когато получиха напитките си, О’Лийри поведе Фон Игелфелд към една част на бара, където стояха двама мъже в тъмни костюми.

— Фиц, приятелю! — възкликна единият и потупа О’Лийри по рамото. — Да не повярва човек, наистина си ти!

„Фиц!“, каза си Фон Игелфелд. Е, може би това бе друго умалително име, с което го наричаха близки приятели, както някои приятели от детинство се обръщаха към самия него с „Мори“, докато не се отказаха от тези детинщини. Ако случаят бе такъв, то той би трябвало да избягва да се обръща към него с „Фиц“, за да не излезе, че по този начин предявява неоснователни претенции за близост с професора — в такъв случай ирландецът сигурно щеше да го счете за невъзпитан. Но в мига, в който взе това решение, другият мъж на бара каза:

— Ами че Пат е, кой друг би могъл да бъде?

Фон Игелфелд се намръщи. Ето ти още едно име — очевидно съкращение от Патрик — това поне беше ясно, но подборът на имената, с които тук хората се обръщаха един към друг, продължаваше да го озадачава. Дали изборът беше съвсем свободен? Възможно ли бе Пат да се превръща по желание в Пади? Или Фицкарън да се превърне във Фиц, ако такава промяна се нрави някому? Ами О’Лийри — използваше ли някой изобщо фамилното име? Той се вторачи в бялата яка от пяна над тъмната бира и се зачуди дали да не приеме несигурността като естествена част от пътуването. Беше чел някъде, че когато човек пътува, е изложен на всевъзможни изненади, и това очевидно бе вярно.

— Е, хайде, Фон — заяви весело О’Лийри. — Разкажи нещо за себе си. Дългичък ми се виждаш, сигурно умееш и да разказваш надълго и нашироко.

Другарите им по чашка закимаха в знак на съгласие и огледаха Фон Игелфелд с нещо като шеговито страхопочитание.

— Несъмнено е дългичък — отбеляза единият. — Напълно си прав, О.

Фон Игелфелд остави чашата си на бара. Сега пък „О“? Още едно съкращение. Не, несъмнено в Ирландия имаше нещо много странно — и обезпокояващо.

* * *

Двата дни, прекарани в Корк, завършиха с пътуване в разнебитената кола на О’Лийри до гарата и безкрайно, прочувствено сбогуване на перона. О’Лийри постоянно тупаше по гърба Фон Игелфелд за негово безкрайно смущение, а Фогелзанг, с когото ирландецът само се беше ръкувал, наблюдаваше сцената с неприкрито веселие. После влакът потегли, те напуснаха уютно скупчените червени тухлени къщи и потънаха в пищната зеленина на ирландската провинция. Ниви, оградени с живи плетища; безкрайни редици ниски хълмове; каменни къщи — белосани, с червени врати; междуселски пътища, които водеха към тесни долинки между хълмовете; синята завеса на небето, която от време на време побеляваше изненадващо и от нея рукваше порой, дъждът валеше така силно, че приличаше на непроницаема пелена; тук-там мярваха деца, насядали на някой крайпътен зид — рошави и босоноги, те махаха на минаващия влак; така навлизаха все по-навътре в Ирландия.

После в далечината се появиха възвишения. Меките, заоблени хълбоци на хълмовете преливаха в синкави висини, небесата разкриваха безкрайни облачни пространства. Къщичките се смалиха още повече, струпани в миниатюрни каменни поселища; а после идеше морето — сребристосиньо, простиращо се до обления в бледа светлина хоризонт и още по-нататък, до Америка.

— Ето къде се говори ирландски — заяви Фогелзанг тържествено, сякаш извършваше свещенодействие. — В тези ферми все още съществуват и глаголите, и съществителните, и всички възможни прилагателни — всичко това се намира тук.

Фон Игелфелд се загледа през прозореца. Капчици дъждовна вода се стичаха по стъклото. Беше се замислил върху начина, по който пейзажът влияе върху езика. Невъзможно бе тези хълмове да родят друго освен мекият, напевен говор на ирландците; по същия начин някои форми на немския биха могли да възникнат единствено сред високите, сурови скали в онези части на Европа; или пък гърленият нидерландски, който носеше флегматичния дух на ниски, потънали в кал земи. Колко тъжно бе, че езикът, с който се занимаваха, бе почти изчезнал и можеше да бъде открит единствено в тези потайни кътчета на дълбоката провинция. Но този процес се наблюдаваше навсякъде. Грубите модерни времена опростяваха езика и дори унищожаваха по-фините му отсенки. Неправилните глаголи ставаха правилни; миналото несвършено подчинително наклонение се превръщаше в сегашно подчинително наклонение или най-често напълно изчезваше. От четири различни прилагателни, определящи хълм, предпочитан сред останалите хълмове, мириса на прясно окосено сено, или движението на совалката през основата на стана, оставаше едно или и четирите изчезваха.

Тъкмо в този момент, когато влакът навлизаше в малката, на пръв поглед запустяла гара, Фон Игелфелд осъзна кое ще е делото, на което ще посвети живота си. Щеше да стори всичко по силите си, за да възпре процеса на лингвистично опростенчество, а за основна цел на своята мисия щеше да вземе неправилните глаголи. В този миг се зароди идеята, която по-късно щеше да намери своята реализация във великото произведение, озаглавено „Португалски неправилни глаголи“.

На перона нямаше жива душа. От една зелена дъсчена къщурка се появи престарелият началник-гара, видимо изненадан от появата на пътници, и прие да ги отведе до малкия хотел, който се намирал край близкото езеро. Там пътниците се настаниха и седнаха да хапнат нещо, а докато се хранеха, край прозореца на ресторанта се точеха най-различни хора, които първоначално симулираха безразличие, а сетне започваха откровено да зяпат двамата германци.

Следващият ден бе и първи работен ден от командировката. Фогелзанг бе научил, че наблизо, сред хълмовете, живеел много стар човек, който говорел някаква напълно архаична форма на ирландския. Ако в говоримия език въобще можеха да се открият някакви следи от староирландския, то те вероятно присъстваха в говора на въпросния старец.

— Разбира се, можете да посетите стария Шон — каза собственикът на хотела. — Само че не мога да гарантирам, че ще ви посрещне добре. Езикът му може и да представлява интерес за вас, но ви предупреждавам, че той е извънредно неприятен и миризлив дъртак. Дори свещеникът не смее да го посети, а това означава много по тези земи.

Неустрашимият Фогелзанг тръгна първи по тясната, почти заличена пътечка, която водеше към къщурката на Шон. Най-сетне я видяха и, промушвайки се внимателно покрай разпилените около къщичката свинарници, се упътиха към входната врата.

Фогелзанг почука силно и извика (на староирландски):

— Имаш гости, Шон. Аз съм професор Фогелзанг от Германия, а този млад човек е моят асистент.

В къщичката цареше пълно мълчание. Фогелзанг почука още по-силно, и този път получи отговор. На прозорчето се появи намръщеното и обветрено лице на много мръсен човек, който жестикулираше гневно. Фогелзанг се приведе така, че лицето му бе само на сантиметри от лицето на Шон — разделяше ги само запотеното стъкло.

— Здравей, Шон — каза Фогелзанг. — Дойдохме да си поговорим.

Шон явно се вбеси. Размахвайки юмруци пред носа на Фогелзанг, той обсипа гостите-филолози с порой от думи.

— Бързо — обърна се Фогелзанг към Фон Игелфелд. — Записвайте! Транскрибирайте фонетично всяка негова дума!

Шон продължаваше да обсипва Фогелзанг с ругатни, а моливът на Фон Игелфелд се плъзгаше светкавично по хартията, регистрирайки всяка дума на злонравния и вмирисан фермер. Фогелзанг кимаше непрекъснато с надеждата да предизвика ирландеца да отвори вратата, но успяваше само да го вбеси още повече. Най-сетне, след повече от половин час, Фогелзанг се предаде и обяви, че може и да приключат посещението. Потеглиха обратно към хотела, съпровождани от прощалните крясъци на Шон, които отекваха в околните хълмове.

Направиха опит да посетят Шон и на следващия ден, и на по-следващия, но той така и не ги пусна да влязат. Независимо от това успяха да се сдобият с обширни записки, съдържащи транскрипцията на всичко, което бяха чули иззад вратата, и всяка вечер Фогелзанг анализираше щастливо реколтата.

— Това е много рядък материал — твърдеше той, проследявайки транскрипциите на Фон Игелфелд. — Виж този глагол например — той се употребява само когато се обръщаш към прасе. Досега се считаше, че е излязъл от употреба преди векове.

— А той го употреби, когато се обръщаше към нас — отбеляза сухо Фон Игелфелд.

— Разбира се — сопна се Фогелзанг. — Всяка негова дума е нецензурна. Всичко, което си записал, са ругатни с извънредно вулгарен характер. Но много стари — наистина архаични!

* * *

Прекараха още един, последен ден в хотела, през който обаче не отидоха при Шон, а всеки се отдаде на предпочитани от него занимания. Фон Игелфелд реши да проучи пътечките около езерото. В хотела му приготвиха суха храна, и той прекара деня в пълно задоволство, разглеждайки хълмовете и наблюдавайки полета на водните птици, които излитаха от тръстиките, подплашени от стъпките му. Не срещна никого. Едва в края на деня пътят му се пресече с този на Фогелзанг, който се появи насреща му с малко гузен вид, като че ли бе вършил нещо нередно. Поздрави Фон Игелфелд любезно, но сухо, както човек поздравява случаен познат, когато се разминава с него по оживена градска улица. Фон Игелфелд поиска да му разкаже за дивите лебеди, които бе видял:

— Двайсет и четири птици бяха… — започна той, но Фогелзанг подчертано не му обръщаше внимание и Фон Игелфелд млъкна.

На следващия ден отидоха отново на гарата и се качиха на влака обратно за Корк. Планините останаха зад тях, потънали в синкава омара. Фон Игелфелд гледаше назад с копнеж. Беше му ясно, че никога повече няма да се върне тук. В Корк трябваше да прекарат само няколко часа до потеглянето на кораба. Тези часове бяха посветени изцяло на Патрик Фицкарън О’Лийри, който изплува от бара на гарата и двамата с Фогелзанг незабавно потънаха в сериозно обсъждане на записките, с които се бяха сдобили гостите.

Когато се качиха на кораба, вече се беше смрачило. След като им показаха каютите (Фон Игелфелд установи с облекчение, че този път му се полага койка), двамата отидоха на палубата и загледаха към пристана. Беше започнало да вали, но това беше онзи лек, топъл дъждец, който сякаш постоянно държи Ирландия в прегръдките си и не пречи да стоиш гологлав във влагата. О’Лийри стоеше на завет под един кран и им махаше, докато корабът бавно се отделяше от пристана. Той продължи да маха, докато излязоха от пристанището, а после измъкна от джоба си фенерче, запали го и продължи да маха с него. Това беше последното, което видяха от Ирландия — малка светулчица, която играеше в мрака и примигваше към тях.

Когато се върна в Мюнхен, Фон Игелфелд бе посрещнат сърдечно от фрау Хугендубел и въведен отново в безукорно чистата си стая. Когато хазяйката се оттегли, той разопакова багажа си. Едва тогава забеляза недокоснатия буркан с мед и го постави на една лавица, за да го опита по-късно. После седна пред бюрото и подреди върху него списъците с думите, които бе транскрибирал по време на срещите им с Шон. Фогелзанг държеше те да бъдат подредени в таблици по азбучен ред, а срещу всяка дума да се запише приблизителния превод на немски.

След като поработи около час, Фон Игелфелд бе обзет от желание да се поразходи и да изпие чаша кафе в любимото си кафене наблизо. Искаше да си купи и вестник, да прочете мюнхенските новини, а после възнамеряваше да се заеме отново с работата си. Надяваше се това да му помогне да се върне и духом в Германия; опасяваше се, че съзнанието му все още е погълнато от Ирландия. Излезе тихичко от стаята и тръгна бързо към кафенето.

Скоро след това, с недочетения вестник под мишница, той влезе отново в къщата и тръгна нагоре по стълбите към стаята си. Вратата на стаята беше отворена, а вътре се бе изправила фрау Хугендубел, стиснала здраво четката за бърсане на прах.

— Господин доктор Фон Игелфелд — започна тя веднага, щом го видя, с разтреперан от възмущение глас. — Налага се да ви помоля да напуснете незабавно този дом.

Фон Игелфелд я загледа слисано.

— Да напусна? — заекна той. — Искате да кажете, да се изнеса оттук?

Фрау Хугендубел кимна.

— Никога не бих предположила, че… — гласът й секна. — Че се занимавате с порнография.

Фон Игелфелд видя как погледът й се насочи плахо към бюрото и веднага разбра каква е работата.

— О, това ли! — засмя се той. — Тези думи…

Фрау Хугендубел го прекъсна неумолимо.

— Нямам намерение да разменя с вас и дума повече — заяви тя с вече укрепнал глас. — Няма дори да ви искам наема, който дължите, но ще съм ви задължена, ако освободите стаята до два часа.

Тя огледа още веднъж с отвращение стаята, погледът й падна и върху неотворения буркан с мед, потръпна от погнуса, когато мина покрай наскърбения си наемател, и изчезна надолу по стълбите.

На другия ден, когато бе уведомен за недоразумението и за тежкото положение, в което бе изпаднал асистентът му, Фогелзанг отказа да се намеси.

— Наистина неприятно — каза той, — но не мога да направя нищо за вас. Не е трябвало да оставяте списъци с нецензурни думи на бюрото си.

Фон Игелфелд се втренчи във Фогелзанг. В този момент му стана ясно, че изборът на ирландска филология е бил грешка, и че е време тя да бъде поправена. Щеше да намери друг професор, комуто да бъде асистент, щеше да постави ново начало на кариерата си.

Бяха предприети съответни проучвания, разпратени бяха и писма, и най-сетне Фон Игелфелд получи покана от професор Валтер Шьофер-Хеншел от университета във Висбаден да стане негов втори асистент. Поканата отговаряше на желанията на Фон Игелфелд и той я прие с готовност. Във въздуха витаеше уханието на новите възможности.