Алегзандър Маккол Смит
Португалски неправилни глаголи (2)

2. Дуели, или как да се дуелираме

Хайделберг и младите години! Ach, die Jugendzeit!^[1] Като студент в Хайделберг Фон Игелфелд живееше на квартира при фрау Илзе Кранценхауф, хазяйка от старата школа. Точната й възраст беше обект на предположения за много поколения студенти, но по нищо не личеше, че тя има намерение да се оттегли, затова и при дипломирането си немалко от нейните наематели обещаваха да пратят синовете си при нея, когато дойдеше време и те да следват. От своя страна фрау Кранценхауф тържествено обещаваше да осигури свободна стая след двайсетина години. Нерядко й се случваше да изпълни това свое обещание, и някой розово-бузест абитуриент, току-що напуснал гимназията в Хановер, Хамбург или Регенсбург, биваше посрещнат от някогашната хазяйка на баща си и въведен в стаята, заемана някога от баща му, учеше на същото бюро и се наслаждаваше на същия изглед от прозореца си.

По времето, когато Фон Игелфелд живееше и учеше в Хайделберг, фрау Кранценхауф имаше още трима наематели. Двама от тях не будеха никакъв интерес у Фон Игелфелд — всъщност той едва ги търпеше. Дорфлингер беше висок, кокалест младеж, чиито родители имаха ферма близо до Мюнхен, а тромавият му приятел Гизбах беше точно толкова тумбест, колкото Дорфлингер беше кльощав. Двамата следваха инженерни науки, почти не знаеха латински и прекарваха всяка свободна вечер в някоя бирария. Фон Игелфелд разменяше по няколко думи с тях и бързо се оттегляше в мълчание. Нямаше за какво да говори с такива хора — наистина нямаше.

Според Фон Игелфелд далеч по-симпатичен от тях беше един млад студент по филология от Фрайбург, Флорианус Принцел. Принцел беше висок, с тъмна, вълниста коса, и имаше обичая да гледа открито и честно събеседника си в очите. Фон Игелфелд, чиито представи за приятелството се основаваха на романтизма от деветнайсети век и прочетените произведения, в които млади мъже завързват благородни дружби, реши, че най-сетне е открил човек с достойни за уважение качества. Той, Фон Игелфелд, естетът-учен, можеше да се сприятели с атлета-герой Принцел. Той вече си представяше множество картини от бъдещата им дружба — Принцел профучава край безнадеждно изоставащите си съперници, преодолява препятствия с високо вдигнато чело и брулено от вятъра лице; Принцел скъсва лентата на финиша с мъжествената си гръд; Принцел получава купата по фехтовка и връчва трофея на Фон Игелфелд, за да го подържи, докато той сваля ръкавиците си. Това приятелство трябваше да спазва образеца, установен преди петдесетина години във военните академии и други подобни места, непоправимо осквернен от съвременното опростенчество на отношенията.

За съжаление представите на Фон Игелфелд за бъдещата им мъжка дружба имаха един фатален дефект. Макар че Принцел беше висок и силен, и може би наистина трябваше да стане спортист, той не проявяваше никакъв интерес към спорта. Всъщност той бе книжен плъх, със същите интелектуални наклонности като Фон Игелфелд, и нямаше никакви заложби за герой — нито в областта на спорта, нито в каквато и да било друга област. Не можеше дори да тича бързо; не проявяваше интерес към гребането; всякакви игри с топка му се струваха абсурдни.

Несмутен от тази пречка, Фон Игелфелд реши, че дори Принцел засега да не може да осъзнае природните си дадености, той може да бъде накаран да разбере каква съдбоносна грешка прави в избора на житейския си път. И тъй, Фон Игелфелд се зае да разказва на останалите студенти за спортните умения и таланти на Принцел.

— На моя приятел Принцел — разправяше той наляво и надясно, — му се удават всякакви игри. Аз самият не се справям толкова блестящо с тези неща, но трябва да видите какво прави той. Принцел е съвършеният атлет!

Слушателите му вярваха, и много скоро Принцел се сдоби с репутацията на велик спортист. Ако на останалите студенти им се струваше странно, че никога не са виждали Принцел на стадиона, те си го обясняваха с нежеланието му да се изправя срещу такива второкласни спортисти, каквито се срещаха в Хайделберг.

— Вярно ли е, че Принцел е защитавал честта на Германия на някакво международно състезание? — питаха понякога Фон Игелфелд.

— Така е — отвръщаше Фон Игелфелд. Не му се искаше да лъже, но съумяваше да се убеди, че не е възможно Принцел да не е постигнал някакъв рекорд, за който скромно мълчи. А и дори да не бе постигнал рекорд, нямаше съмнение, че би го сторил, ако си направеше труда да се състезава.

Всичко това можеше да си остане една безобидна фантазия, макар и малко дразнеща за Принцел, ако Фон Игелфелд не беше внезапно обзет от убеждението, че Принцел би станал великолепен фехтувач, стига да пожелаеше да се заеме с този спорт. Макар дуелите да са били някога любимо занимание на хайделбергските студенти, по това време те бяха вече силно критикувани и преследвани. Но въпреки тази типична за двайсети век придирчивост, една малка група студенти упорито се придържаха към възгледа, че белегът от дуел на лицето демонстрира ценностната система на човека, а освен това би подпомогнал и успешната му кариера в бъдеще. Ширеше се убеждението, че човек с такъв белег би дал по-лесно работа на друг носител на белег, дори в ущърб на по-талантлив, но лишен от героичен белег кандидат. Разбира се, тези симулирани дуели се провеждаха по-скоро като забавление, и не се очакваше никой от участниците да пострада сериозно, но тъй или иначе бляскащите саби и елегантните напади, изпълнявани без грозните защитни жилетки, бяха високо ценени от по-консервативните студенти. Същите студенти въобще не се вълнуваха от зашеметяващите новини, пристигащи от Париж, същите тези вести, които по-късно, през шейсетте и седемдесетте години на двайсети век превърнаха немските университети в развъдник на радикални и бунтарски идеи.

Студентите, убедени в достойнствата на свободните дуели, се чувстваха естествено привлечени от Фон Игелфелд. Не ги привличаше само името му, в което отекваха спомени за стари времена и загубени територии, но и фактът, че семейството му притежава имения в Австрия и тесните връзки на Фон Игелфелд с някои благороднически родове в Бавария. По тези причини студентите от дуелистката фракция поканиха в крайна сметка Фон Игелфелд на чаша вино.

Те осъзнаха много бързо, че въпреки произхода си Фон Игелфелд е непоправим интелектуалец и като такъв напълно непригоден за участник в техните малко неясни занимания. Но същият този произход налагаше да се отнасят с него с уважение, затова и те го слушаха търпеливо, докато той споделяше с тях интереса си към безплодната пустош на средновековните поетични текстове на латински.

— Ами онзи тип, Принцел — поде един от слушателите му след известно време. — Постоянно сте заедно. Разкажи ни нещо повече за него.

— Принцел е забележителен спортист — отвърна Фон Игелфелд. — Той има вроден талант за всякакви спортни занимания.

Това изказване бе посрещнато в пълно мълчание, но слушателите му размениха многозначителни погледи.

— Фехтува ли се? — попита уж небрежно един нашарен с белези студент.

— Той е отличен фехтувач — заяви възторжено Фон Игелфелд. — Всъщност аз съм убеден, че той би счел за чест да се дуелира с всеки от вас, господа — когато пожелаете!

Последва нова размяна на погледи, която остана незабелязана от Фон Игелфелд — той току-що бе пресушил третата чаша вино и започваше да се напива.

— Това е много интересна новина — заяви белязаният. — Бихте ли му предали, че ще се радвам да си премерим силите идущия петък на място, което ще уточним допълнително? Просто ще се позабавляваме.

— Разбира се — заяви сърдечно Фон Игелфелд. — Всъщност бих могъл да приема от негово име още сега. Ще бъдем там!

Всички вдигнаха чаши в чест на предстоящия дуел, и разговорът се пренесе към две момичета, наскоро пристигнали от Берлин, които будеха интерес у цялата група. Решиха да си осигурят тяхната компания в петък след дуела.

* * *

Принцел беше ужасен.

— Нямаш право да постъпваш така! — възрази той, повишавайки гневно тон — нещо необичайно за него. — Нямаш никакво право!

Фон Игелфелд гледаше възторжено приятеля си. Той таеше такова дълбоко уважение към Принцел, до такава степен беше убеден в благородството на характера му, че нито за миг не можеше да си представи той да отхвърли предложения дуел. Всъщност той все едно не чуваше думите на приятеля си.

— Но всичко вече е уговорено — настоя Фон Игелфелд. — Аз ще ти бъда секундант. И добави: — Секундант е човекът, който стои до теб, разбираш ли. И носи кърпа.

— За да бърше с нея кръвта ли? — сопна се Принцел.

Фон Игелфелд се засмя пренебрежително.

— Каква ти кръв — каза той. — За кръв не може да става и дума. Няма да се убивате един друг — това е просто спорт!

Принцел размаха отчаяно ръце.

— Просто не мога да те разбера — развика се той отново. — Имаш абсолютно погрешна представа за мен. Аз се занимавам с наука, не разбираш ли какво ти говоря. Не съм спортист и не съм герой! Изобщо не се интересувам от фехтовка! През живота си не съм хващал рапира!

За момент Фон Игелфелд като че ли се стъписа.

— Никога ли? — попита той.

— Никога! — извика Принцел. — Повтарям, интересът ми е насочен към науката!

Но Фон Игелфелд запази присъствие на духа.

— Немалко учени се занимават с бойни спортове — заяви той категорично. — В това отношение има много прецеденти. А традицията гласи, че участието в дуели е въпрос на чест в много университети. Това е всеизвестно. Защо искаш да загърбиш нашето културно наследство?

Принцел поклати глава и замълча — очевидно не намираше думи. Когато проговори отново, в гласа му се прокрадваха капитулантски нотки.

— Какви са тези типове? — попита той. — Къде се запозна с тях?

Забелязал, че приятелят му се примирява с положението, Фон Игелфелд веднага влезе в ролята на секундант и постави успокояващо ръка на рамото му.

— Те са много приятни момчета — отвърна той. — Основали са някаква студентска корпорация, събират се, пият вино и си говорят за разни неща. Поискаха да се запознаят с мен, защото решили, че съм старомоден.

Фон Игелфелд се засмя на тази абсурдна представа. Идущия петък щяха да видят какви приятели има той. Старомоден ли?!

Принцел въздъхна.

— Доколкото разбирам, нямам избор — каза той. — Добре си ме натопил.

Фон Игелфелд отново потупа приятеля си по рамото.

— Не се притеснявай — каза той. — Ще видиш, ще бъде много вълнуваща вечер.

* * *

Мястото, избрано за дуела, беше полето зад един хан в покрайнините на града. Полето беше оградено от дървета, което осигуряваше спокойствието на хората, които бяха избирали това място за едни или други занимания, изискващи потайност. Когато Фон Игелфелд и Принцел пристигнаха, първоначално решиха, че на мястото няма никой, и за един кратък, щастлив миг Принцел си въобрази, че студентите са скроили някакъв номер на Фон Игелфелд. На лицето му се появи усмивка на облекчение, която Фон Игелфелд изтълкува погрешно като признак на увереност.

— Разбира се, че ти ще победиш — заяви той развълнувано. — А после всички ще отпразнуваме победата ти в кръчмата.

Тогава от сенките се появиха четирима представители на корпорацията. Имаха доста зловещ вид, защото носеха дълги наметала и дълги калъфи, в които държаха шпагите.

— Ето ги! — възкликна възбудено Фон Игелфелд. — Здравейте! Ето ни, вече сме тук!

Принцел се вцепени. Ако Фон Игелфелд беше в състояние да оценява действителното положение, той щеше да види пред себе си човек, изправен на разстрел. Принцел беше бял като платно, с разширени от ужас очи, по челото му бяха избили капчици пот.

Нашареният с белези студент излезе напред и стисна ръката на Фон Игелфелд. После се обърна към Принцел, поклони се и се представи.

— Чудесна вечер за спор — отбеляза той. После посочи оръжията и подкани с жест Принцел да направи избора си.

— Ще се дуелирате в шест рунда от по три минути — съобщи друг от членовете на корпорацията. — Състезанието се прекратява при първо проливане на кръв.

Фон Игелфелд закима енергично.

— Правилно — съгласи се той. — Нека бъде така.

Принцел изгледа приятеля си и изсъска:

— Откъде знаеш дали е правилно? И като разбираш толкова много от тези неща, защо ти не се дуелираш вместо мен?

— Аз да се дуелирам? — повтори удивено Фон Игелфелд. — Изключено! Опасявам се, че никога не бих успял да победя!

Принцел измърмори под нос нещо, което Фон Игелфелд не успя да чуе. Така или иначе беше късно да размислят, противникът на Принцел беше заел позиция и всички ги гледаха с очакване.

Остриетата на шпагите блеснаха. Принцел нападна и успя да парира удара на противника си. После замахна отново и когато стоманата удари стомана, отекна звън на метал.

Фон Игелфелд трепна.

Противниците отново се разделиха. Принцел следеше предпазливо противника си, който кръжеше около него, вдигнал шпага към устните си, като за поздрав. После, с бързо и елегантно, почти невидимо движение, шпагата разсече въздуха със свистене и с хирургическо съвършенство отряза връхчето на носа на Принцел.

Принцел остана съвършено неподвижен. После простена едва чуто, отпусна шпагата и падна на колене, като че ли искаше до потърси отсеченото късче от носа си. В продължение на няколко мига Фон Игелфелд беше като парализиран, неспособен да повярва на очите си. Но после, припомняйки си своите задължения на секундант, той се стрелна напред, вдигна от земята отсеченото връхче и го притисна към лицето на приятеля си, сякаш искаше да го залепи обратно на мястото му.

Принцел се изправи бавно на крака. Нямаше много кръв — поне не толкова, колкото би могло да се очаква — и той съумя да запази някакво подобие на хладно достойнство.

— Откарай ме в болницата — изсъска той през стиснати устни. — И дръж ръката си там, където е!

Противникът на Принцел наблюдаваше безучастно сцената.

— Добра схватка беше! — каза той. — Добре ме бяхте притиснали в началото. — После добави, като че ли едва сега му бе дошло на ум: — Не се тревожете за раната. Тези неща първоначално винаги изглеждат по-опасни, отколкото са всъщност. Представете си само какъв внушителен белег ще остане! Точно в средата на лицето — не може да не се забележи!

Съдържателят на хана повика линейка, като през цялото време не преставаше да се оплаква от неприятностите, които му създавали студентите.

— Вечно измислят някакви бели — мърмореше той, докато гледаше Принцел. — Очевидно сте се дуелирали. Да не повярва човек! Това е Федерална република Германия, ясно ли ви е, не някаква си Ваймарска република! И се предполага, че живеем във втората половина на двайсети век!

Фон Игелфелд го изгледа презрително.

— Вие нямате и най-смътна представа от тези неща — заяви той. — Това не е ваша работа, засяга само студентите. Нищо не разбирате.

Принцел беше преследван от лош късмет — в болницата бе предаден на грижите на пиян лекар. Фон Игелфелд си каза, че сякаш долавя лъх на уиски, който долиташе изпод маската на хирурга, но си замълча — предположи, че упойката може да мирише по същия начин, или дори да е уиски, то да е било използвано с медицинска цел. Междувременно Принцел беше затворил очи, твърдо решен да не вижда, чува или пък помирисва каквото и да било. Почувства как Фон Игелфелд отдръпва ръка от лицето му и неуверените пръсти на лекаря. Почувства нещо мокро на оголената си ръка, после убождане — и след това нищо.

Пияният лекар огледа отрязания връх на носа и прецени, че в случая ще трябват само няколко добре положени шева — така и направи, а после отстъпи назад, за да се възхити на делото си. После помоли сестрата да направи превръзка. Процедурата беше съвсем проста, нямаше никакво съмнение, че носът ще заздравее напълно след няколко седмици. Разбира се, нямаше да се размине без белег, но тези младежи точно това искаха.

* * *

— Добре се възстановяваш — отбеляза Фон Игелфелд пред Принцел след две седмици. — Белегът почти не се забелязва.

Принцел се взря в отражението си в огледалото. Лесно му беше на Фон Игелфелд да говори за бързо възстановяване — но според него все пак нещо не беше наред. Носът му изглеждаше някак по-различен, макар и сам той да не можеше да разбере на какво се дължи това.

Фон Игелфелд, който също оглеждаше носа на Принцел, стигна до ужасяващо заключение. Пияният хирург беше зашил връхчето наопаки. Той, разбира се, нямаше да каже това на Принцел — такова разкритие би се отразило тежко на всекиго.

„Ще си мълча, реши Фон Игелфелд. С време той ще привикне към новия си вид, и с това всичко ще приключи“.

За Принцел имаше само една утеха. От този момент нататък Фон Игелфелд престана да говори за бляскавите му спортни постижения, а заговореше ли някой за фехтовка — или за носове — той незабавно сменяше темата.