Алегзандър Маккол Смит
Португалски неправилни глаголи (1)

1. Правилата на тениса

Професор доктор Мориц Мария фон Игелфелд ценеше високо късмета да бъде тъкмо този, който беше, и никой друг. Ако се позамислеше кой би могъл да бъде, само ако не се беше родил при тези обстоятелства, при които се бе родил, честно казано, направо го обземаше ужас. Да вземем например неговия колега професор доктор Детлев Амадеус Унтерхолцер. Като помислиш дори само за името — да те нарекат Детлев си е злополука, но да се прибавят към това и някакви смехотворни моцартиански претенции, и всичко да кулминира във фамилията Унтерхолцер — то си е все едно да позлатиш ряпа. Ако пък към всичко това се добавеха и някои лични характеристики на Унтерхолцер, то несъмнено злополучията нарастваха неудържимо. Унтерхолцер имаше лошия късмет да произхожда от някаква незнайна област, известна с това, че там се отглеждаха картофи, място без каквото и да било значение, че на всичкото отгоре бе обременен да влачи през живота огромен и крайно неелегантен нос. За това, разбира се, той не можеше да бъде обвиняван, но все пак Игелфелд считаше, че Унтерхолцер търпи критика за начина, по който разнасяше носа си насам-натам. Проблемният нос е нещо, което може да сполети всекиго, но пък би могъл да бъде прикриван с по-скромно държане на главата; вместо това Унтерхолцер виреше безсрамно носа си, също като мравояд, така че той беше първото, което човек виждаше при появата му. Това бе най-неподходящото поведение за човек с такъв нос.

За разлика от него Игелфелд бе надарен с напълно подходящ за личността си нос. Не беше малък — малкият нос понякога е също толкова неприятно явление като прекалено големия, защото придава на притежателя си израз на дребнавост или дори известна незначителност. Носът на Игелфелд клонеше леко към орлова линия, което бе напълно подходящо за издънка на една толкова именита фамилия. Името Игелфелд е почтено и достойно: „игел“ означава на немски „таралеж“, следователно „Игелфелд“ се превежда като „полето на таралежите“ — неоспорима териториална референция, отразена и на фамилния герб, на който се виждаше таралеж на зелен фон. Разбира се, Унтерхолцер се кискаше скритом при вида на таралежа, но какво ли му оставаше, освен да се киска, като се има предвид, че не би могъл да се надява на фамилен герб, независимо от претенциите, които би могъл да има в това отношение.

Но докато Фон Игелфелд изпитваше огромно облекчение при мисълта, че не е Унтерхолцер, беше длъжен да признае пред себе си, че не би имал нищо против да бъде професор доктор доктор (honoris causa) Флорианус Принцел, друг негов колега от института по романска филология. Принцел беше достоен мъж и забележителен учен. Двамата с Игелфелд се бяха запознали още като студенти, и открай време Игелфелд му се възхищаваше безусловно. Принцел беше образ на атлета-поет, докато Игелфелд бе по-скоро кабинетна личност, така да се каже, учен учен. Ако някой предложеше на Игелфелд да създаде платоничния родов идеал за всички Фон Игелфелд, той без колебание би се спрял на образа на Принцел.

Фон Игелфелд несъмнено беше най-именитият от тримата професори. Той беше автор на един извънредно съдържателен труд от областта на романската филология, „Португалски неправилни глаголи“ — в сравнение с величието на това произведение всички други трудове в тази област изглеждаха незначителни. Тази въздлъжка книга, резултат на дългогодишни проучвания, в продължение на около хиляда и двеста страници изследваше развитието и капризите на португалските глаголи. Книгата бе добре посрещната в научните среди — не че някой би могъл дори за миг да се усъмни в това. Дори един от рецензентите беше писал само: „На тази тема няма какво повече да се напише. Просто няма какво“. Фон Игелфелд прие този комплимент така, както го бе замислил авторът му, макар всъщност по темата да можеше да се пише още много — особено ако човек се заемеше да коментира някои по-неясни и противоречиви пунктове в книгата. В продължение на години той правеше именно това — предимно на научни конференции, където трудовете на Фон Игелфелд върху португалските неправилни глаголи бяха кулминация на дневния ред. Но знаменитостта не винаги даваше очакваните плодове; за нещастие не Фон Игелфелд, а Принцел стана почетен доктор на университета в Палермо, и немалко бяха хората (сред тях и самият Фон Игелфелд), които подозираха, че става дума за объркана самоличност. В края на краищата, дребничките сицилиански професори, които присъждаха степента, вероятно трудно можеха да разграничат един от друг тримата високи немски професори. Разбира се, той никога не огласи тези свои подозрения, защото това би било проява на неучтивост и би застрашило приятелството им. Но също както никой никога не спомена за тези съмнения, така и никой не говореше за почетната докторска степен.

На тазгодишния конгрес на специалистите по романска филология в Цюрих тримата професори решиха да отседнат в едно селце на брега на езерото. Имаше един много подходящ влак, с който отиваха всяка сутрин на заседанията в града, а вечер се връщаха с редовен курс на корабчето, което акостираше на не повече от пет минути път от хотела. Този вариант ги устройваше много повече, отколкото ако живееха в самия град, сред банките и магазините за скъпи часовници. Самият Фон Игелфелд бе казал веднъж на колегите си:

— Забелязвали ли сте как тиктака Цюрих? Тик-так-зън. Не бих могъл да спя в такъв град.

Хотел „Карл Густав“, в който бяха отседнали тримата професори, беше голям, старомоден, предпочитан от семейства, които искат да прекарат известно време извън града, без да се отдалечават много от него. Швейцарската професионална етика се бе просмукала до мозъка на костите на тези банкери, намиращи се в състояние на постоянно безпокойство. Този хотел бе извънредно подходящ за техните ваканции, защото винаги можеха да кажат на жените си, че излизат на разходка в парка, да отидат до близката гара и след двайсет минути да се озоват в градския си офис. Връщаха се два часа по-късно и лъжеха, че са ходили из гората или по брега на езерото, а всъщност бяха приемали депозити и подписвали полици. Така цюрихските финансисти се бяха сдобили с репутацията, че никога не излизат в отпуск, което изпълваше конкурентите им с ужас и чувство на вина.

Принцел бе пристигнал първи и бе взел най-хубавата стая с ненарушаван от нищо изглед към езерото. Той беше малко притеснен, защото по принцип стаята се полагаше на Фон Игелфелд — като автор на „Португалски неправилни глаголи“ той винаги получаваше най-доброто. Затова и Принцел внимаваше да не спомене нещо за изгледа и да не допуска Фон Игелфелд в стаята си. Унтерхолцер, който пък винаги получаваше най-лошото от съществуващия избор, спеше в мрачна странична стая, която се падаше точно над трапезарията, а прозорецът му гледаше към хотелския тенискорт.

— От стаята си виждам тенискорта — обяви той една вечер, когато тримата се събраха на терасата, за да пият по чаша минерална вода.

— Така ли? — отвърна Фон Игелфелд. — А виждал ли си някой да играе тенис там?

— Аз видях веднъж четирима от гостите на хотела — намеси се Принцел — Бяха италианци. Играеха много енергично, докато единият като че ли получи сърдечен пристъп — тогава прекъснаха играта.

Известно време тримата професори обмисляха този забележителен случай. Очевидно дори тук, при тези условия, близки до съвършенството, където всичко беше толкова спокойно и сигурно, фактът, че човек е смъртен, не можеше да бъде пренебрегнат. Швейцарците можеха да гарантират и координират всичко, което им падне — но в крайна сметка смъртта не спазваше ничие разписание.

Тогава на Принцел му хрумна нещо. На пръв поглед тенисът не изглеждаше кой знае колко трудна игра; очакваше ги дълга лятна вечер, а след прибързаното отпътуване на италианците кортът беше празен.

— Бихме могли да поиграем ние — предложи той.

Другите го изгледаха.

— Никога не съм играл тенис — каза Фон Игелфелд.

— Нито пък аз — каза Унтерхолцер. — Шах — да, но тенис не.

— Но това не е повод да не играем — добави бързо Фон Игелфелд. — Тенисът, както и всяка друга дейност, може да бъде овладян само ако човек познава принципите, на които се основава. В това отношение би трябвало да бъде подобен на езика. Разбирането на някои прости правила води до разбирането на даден език. Какво по-лесно от това?

Унтерхолцер и Принцел се съгласиха, и Принцел бе пратен да преговаря с управителя на хотела, за да разбере може ли да наемат екипировка за тенис, както и някаква книга с правилата на играта.

Управителят се поучуди на молбата им, но в стар хотел човек може да намери какво ли не, затова и той в крайна сметка се появи с някаква древна книга, протрита по краищата от прелистване, измъкната от шкафа за спортни принадлежности. Това беше „Правилата на тениса“ от капитан Джефри Пембълтън, възпитаник на Кеймбридж, някогашен шампион на графство Кеймбриджшър, издадена през 1923 г., преди да бъде въведен тай-брека.

Въоръжени с трактата на Пембълтън (окачествен от Фон Игелфелд като „велико творение на Кеймбриджката научна школа“, което предизвика бурно веселие у колегите му), тримата професори потеглиха уверено към кортовете. Капитан Пембълтън бе включил съобразително в произведението си няколко глави, посветени на техниката на играта, а всички основни удари бяха илюстрирани с миниатюрни диаграми и пунктирни линии, обясняващи движението на ръцете и позициите на тялото.

Десетина минути бяха достатъчни на Принцел и Фон Игелфелд, за да се почувстват достатъчно уверени и да започнат да играят. Унтерхолцер се разположи на столче в единия край на мрежата и се провъзгласи за съдия. Естествено, първият сервис се падна на Фон Игелфелд, който вдигна ракетата си в съответствие с инструкциите на капитан Пембълтън и удари топката в посока към Принцел.

Сервисът не е проста работа, и за нещастие Фон Игелфелд не успя нито веднъж да прехвърли топката над мрежата. Всеки сервис беше двоен фал.

— Нула-петнайсет; нула-трийсет; нула-четиридесет — професор доктор Принцел печели гейма — извика Унтерхолцер. — Професор доктор Принцел сервира!

Принцел, който бе чакал досега търпеливо да отговори на сервиса на Фон Игелфелд, поставил крака в точната позиция, препоръчвана от капитан Пембълтън, попрелисти справочника, за да опресни познанията си. После хвърли топката високо във въздуха, стовари ракетата с все сила върху нея и я запрати право в мрежата. Без да се смути от неуспеха, той повтори и потрети, но резултатът упорито се развиваше еднопосочно.

— Нула-петнайсет, нула-трийсет; нула-четиридесет, професор доктор Фон Игелфелд печели гейма! — пропя отстрани Унтерхолцер. — Професор доктор Фон Игелфелд сервира!

Продължиха в този дух. Броят на геймовете нарастваше, но нито един от играчите не успяваше да спечели по друг начин, освен поради пълен неуспех на противниковите сервиси. Един-два пъти топката успя да премине мрежата, че дори и да бъде върната обратно; но това не бе достатъчно, за да може сервиращият да спечели — Унтерхолцер продължаваше да съобщава резултата на висок глас, спечелвайки си по някой укорителен поглед от Фон Игелфелд, който накрая предложи да проверят в „Правилата на тениса“, за да си изяснят кой печели при такива обстоятелства.

За съжаление отговор на този въпрос нямаше. Единственият постулат на капитан Пембълтън гласеше, че победата принадлежи на играча, спечелил шест гейма — но при условие, че въпросният играч води с поне два гейма пред противника. Ако това условие не било изпълнено, играта трябвало да продължи, докато единият от двамата поведе с два гейма. Възникваше обаче непреодолим проблем — тъй като нито Фон Игелфелд, нито Принцел можеха да спечелят сервис, по никакъв начин не можеха да поведат с два гейма.

Това очевидно неразрешимо затруднение явно се дължеше на груба грешка в теоретичната структура на играта.

— Но това е смехотворно! — фучеше фон Игелфелд. — Във всяка игра трябва да има победител — това е всеизвестно! А тази… тази глупава книга въобще не предвижда условия за умерено добри играчи като нас!

— Съгласен съм — заяви Принцел и захвърли ракетата си. — Какво ще кажете, Унтерхолцер?

— Не проявявам интерес към несъвършени игри — отвърна Унтерхолцер и махна презрително с ръка към „Правилата на тениса“. — И това ми било Кеймбридж!

И тримата напуснаха корта, без да забележат множеството лица, които набързо се оттеглиха от прозорците. Хотел „Карл-Густав“ рядко предлагаше подобни забавления на гостите си.

— Е — поде Принцел, — това усилено спортуване ме разгорещи. Бих поплувал с удоволствие.

— Чудесна идея — заяви Фон Игелфелд. — Може би ще е добре да постъпим точно така.

— Плувате ли? — попита Унтерхолцер, малко изненадан от този внезапен пристъп на физическа активност.

— Нямам практически опит — отвърна Фон Игелфелд. — Но никога не ми е изглеждало особено трудно. Човек просто трябва да простре ръце по подходящ начин, а после да ги прибере обратно, изтласквайки по този начин напред тялото във водата.

— Правилно — отбеляза Принцел. — Виждал съм как се прави — много пъти. Всъщност дори тази сутрин някои от гостите на хотела скачаха във водата от хотелския кей. Може да вземем плувни костюми назаем от управителя.

— Тогава да идем да поплуваме — каза ентусиазирано Фон Игелфелд. — До вечеря има повече от час, хубаво ще е да се освежим всички — и добави, хвърляйки кос поглед към Унтерхолцер, — и играчи, и всички останали.

От водата повяваше приятен хлад. Елегантните бели яхти се плъзгаха по езерото, понесени от планинския бриз, издул платната им. От мястото на вълнолома, където стояха, тримата професори биха могли, извивайки вратове, да видят прозорците на кабинета, в който Юнг е обмислял нашето колективно несъзнателно. Както Фон Игелфелд бе отбелязал, плуването изглеждаше проста работа — на теория.

В хотел „Карл-Густав“ насъбралата се по прозорците публика очакваше с трескаво нетърпение развоя на събитията.