Анатолий Рибаков
Прах и пепел (61)

27.

Веднъж през март Сталин попита Василевски:

— Доведохте ли семейството си от евакуация?

— Да, другарю Сталин.

— Къде живеят?

— Дадоха ми чудесен апартамент на улица „Грановский“.

Сталин вдигна очи към него:

— На улица „Грановский“? В Пети дом на Съветите?

— Да, другарю Сталин, така се казваше по-рано.

— Знам го този блок — замислено продума Сталин, — ходил съм навремето. А къде са родителите ви?

— Мама почина, а татко живее в Кинешма, при по-голямата ми сестра. Нейният мъж и синът й са на фронта.

— Значи е напуснал енорията си?

— Напусна я, другарю Сталин, аз и братята ми помагаме на него и на сестра ни.

— Значи живеете на улица „Грановский“ — все така замислено повтори Сталин, — добре. А къде почивате, когато имате възможност?

— В Генералния щаб. До моя кабинет има една стая, там спя.

— Нямате ли вила?

— Не, другарю Сталин.

След няколко дена Василевски получи вила в село Волинское на брега на река Сетун, недалеч от Близката вила на Сталин, но ходеше там рядко, а когато нощуваше, ставаше призори и заминаваше на работа.

Веднъж се позабави: помагаше на жена си в градината и тъкмо щеше да тръгва, по телефона се обади Поскрьобишев:

— Търси ви другарят Сталин.

После чу в слушалката гласа на Сталин:

— Другарю Василевски, още не сте свикнали с вилата, а вече се заседявате там. Страхувам се, че съвсем ще се пренесете на нея. Елате незабавно.

 

 

Василевски се яви, когато заседанието на Ставката беше започнало. Разглеждаха плана на военните действия за лятото на 1942 година.

— Германците са деморализирани от поражението край Москва — каза Сталин, — сега се нуждаят от малко почивка, да посъберат сили. Можем ли ние да им дадем време за почивка? Не можем. Имаме ли право да ги оставим да съберат сили? Нямаме право.

Шапошников с добре премерени изрази напомни, че нашите сили са измъчени от зимната кампания, още не са готови за настъпление.

— Трябва по-бързо да прегазваме германците — недоволно изрече Сталин, — да ги гоним безспир, да ги гоним, да ги гоним, да ги гоним. И по този начин да осигурим пълния разгром на германците през 1942 година. Кой иска да се изкаже?

Всички разбираха, че да се говори за пълен разгром на германците през тази година е нелепост. Но никой не пожела да се изкаже. Освен Жуков.

— Без подготовка и без подсилване на войските с техника и жива сила е невъзможно да се настъпва — каза Жуков.

— Нали не можем да седим в отбрана със скръстени ръце и да чакаме германците да нападнат първи! — раздразнено възрази Сталин. — Трябва да нанесем поне серия предварителни удари и да проучим готовността на противника.

Тимошенко тутакси предложи да се нанесе такъв удар по Харковското направление. Ворошилов го подкрепи. Жуков се опита да възрази, но Сталин го пресече:

— Един момент, един момент… Къде очакваме настъпление на германците? — Той обиколи всички с питащ поглед. — Къде ще настъпват германците това лято? Отговорът е един: те безспорно ще настъпват отново към Москва. Защо? Москва е близо. Ние прехванахме заповедта на фелдмаршал Клюге за настъпление към Москва. Операцията носи кодовото название „Кремъл“. За нея трябва да се готвим. Но изключва ли това нанасянето на мощни флангови удари, тъй че да сковем силите на германците и така да отслабим атаката им срещу Москва? Не, не изключва, напротив, задължава ни. Къде на първо място трябва да се нанесе такъв удар? Мисля, че другарите Тимошенко и Ворошилов са прави. Предложението за настъпление към Харков трябва да се подкрепи.

Василевски би могъл да каже, че според данни от разузнаването главно направление на германския удар ще бъде южното. Но Василевски винаги се бе страхувал да възразява на Сталин, а сега, след мъмренето за закъснението му, през цялото заседание мълча.

Вместо него отговори Жуков:

— Другарю Сталин, има разузнавателни данни, че германците ще разгърнат главното си настъпление на юг. Заповедта на Клюге може да се приеме за дезинформация. Не бива войските да се вкарват в операции със съмнителен изход…

— Съмнителен ли?! — прекъсна го Сталин. — Защо съмнителен? Другарю Тимошенко, вие сигурен ли сте в успеха на операцията?

— Безусловно.

— Това ваше лично мнение ли е?

— Не. Така смята цялото ръководство на фронта.

— Виждате ли какво се получава — позасмя се Сталин, — командването на фронта е сигурно в успеха, а другарят Жуков се съмнява. Аз мисля, че в дадения случай мнението на командването е по-обосновано.

На излизане от кабинета Шапошников каза на Жуков:

— Не биваше да спорите. Този въпрос е решен от Върховния.

— Тогава защо искаха нашето мнение?

— Не знам, не знам, драги.

 

 

Настъплението към Харков започна на 12 май. Една седмица по-късно стана ясна неговата безперспективност. Василевски, който сега изпълняваше длъжността началник на Генералния щаб, предложи на Сталин настъплението да се прекрати. Но Сталин не беше свикнал да променя решенията си. На 29 май настъплението завърши с катастрофа. В обкръжените четири съветски армии бяха унищожени и пленени 230 хиляди души. В бой загинаха генералите Костенко, Подлас и Бобкин.

Миналата година Сталин се бе излъгал, като очакваше настъпление на германците на юг, тази година се излъга, като ги очакваше да настъпят срещу Москва. След като завзеха Крим, Севастопол и отблъснаха съветските войски оттатък Дон, германците стремително поеха към Кавказ и Сталинград.

На 28 юли Сталин издаде заповед номер 227:

„Ние загубихме над 70 милиона население… Да отстъпваме още означава да погубим себе си и същевременно своята родина. Нито крачка назад! Да се сформират наказателни батальони, в които да се изпращат средни и старши командири. Да се поставят на трудни участъци от фронта, за да им се даде възможност да изкупят с кръв престъпленията си пред родината… Да се сформират добре въоръжени заградителни отряди, да се поставят в тила на неустойчивите дивизии и да се задължат в случай на паника и безредно отстъпление на частите да разстрелват на място паникьорите и страхливците.“

Тази заповед скова инициативата на командирите, парализира възможността за маневриране, увеличи безсмислените загуби. Да се изпълнява тя означаваше да се обрече армията на поражение. Въпреки всичко германците напредваха, завзеха Майкоп, Краснодар, Моздок, излязоха на Терек, завладяха почти всички планински проходи, откриващи пътя към Закавказието. Но вече не получаваха пленници и трофеи. Въпреки заповедта на Сталин съветските войски водеха маневрена война, командирите не допускаха обкръжение, умело отвеждаха частите. Само на тесен участък от фронта войските от армията на Паулус съумяха на 23 август да излязат край западните предградия на Сталинград.

 

 

Сталин прекрасно разбираше всичко: страната е разсечена надве. Хитлер завладява юга, Украина, Кавказ, Закавказието. Но най-важен е Сталинград! Германците уловиха града в клещи, притиснаха нашите войски към Волга. Ако Сталинград падне, в ръцете на германците ще се озове главната водна артерия в европейската част на Съюза. От Сталинград те ще завият на север, ще минат в тил на Москва и тогава основните сили на Червената армия ще се окажат в чувал.

Сега край Сталинград са най-добрите пълководци. И въпреки това там е нужен Жуков. Жуков е единственият човек, който продължава да му вдъхва чувство на сигурност. Василевски си разбира от работата, но за извънредни ситуации е мек. В извънредни ситуации е нужен Жуков. Безспорно самомнението на Жуков нарасна, той излезе прав: Хитлер се насочи на юг, както предрече Жуков, а не към Москва, както очакваше другарят Сталин. Значи у него се е затвърдила мисълта, че стратегът е той, Жуков, а не другарят Сталин. Греши другарят Жуков! Когато ставаше дума за Харков, може би не биваше да слуша тоя мухльо Ворошилов, дето провали финландската война. Не биваше да слуша и Тимошенко. Това ще бъде и краят на неговата кариера, но и Жуков не бива да тържествува. ТОЙ ще покаже на Жуков къде му е мястото. Неговото място е във войската, на фронта, там може да си търси успеха. Затова да върви в Сталинград. Но трябва и да го приласкае.

 

 

На 26 август от щаба на Западния фронт извикаха Жуков в Москва.

Както обикновено, той завари в кабинета на Сталин Молотов, Ворошилов и Берия.

Сталин покани Жуков на масата. Донесоха чай, сандвичи.

— Хитлер е решил да поправи грешката си — неочаквано каза Сталин.

Жуков го погледна с недоумение.

Сталин посочи сандвичите:

— Яжте, яжте, сигурно сте огладнели.

Той стана и като се разхождаше из стаята, заговори:

— Каква беше основната стратегическа грешка на Хитлер миналата година? Тя бе, че хвърли основните си сили към Москва, а трябваше да настъпва на юг, да получи жито, метал, въглища, нефт, да привлече на своя страна националистите от Украина, Кавказ и Закавказието. И едва тази година да настъпи към Москва от запад, север и юг. Именно такава стратегия очаквахме ние. Но когато играеш със слаб играч, никога не знаеш с каква карта ще тръгне той. Смятахме, че поучен от горчивия си опит, Хитлер тази година ще направи правилен ход, ще нападне Москва, Москва му е наблизо. Не, той реши да настъпва на юг. Но онова, което беше правилно за миналата година, е неправилно за тази. Той отново ни измами, като всеки хазартен, но слаб играч. Постигна известен успех и стигна до Сталинград. Но този успех е временен, лошият стратег не може да постигне краен успех. Трябва да лишим Хитлер от този временен успех. Ние трябва да го спрем край Сталинград, също както го спряхме край Москва.

Сталин отиде при Жуков, внушително, дори тържествено произнесе:

— Другарю Жуков! Държавният комитет по отбраната ви назначава за заместник на Върховния главнокомандващ!

Жуков стана, изопна се в стойка „мирно“.

— Благодаря, другарю Сталин.

— Трябва незабавно да заминете за района на Сталинград. Германците трябва да бъдат разбити и подгонени също тъй, както бяха подгонени миналата година от Москва.

Сталин му подаде ръка.

— На добър път! Успех, другарю Жуков!