Анатолий Рибаков
Прах и пепел (55)

21.

Березовски лежеше по гръб шинелът му беше разкопчан, гимнастьорката — плувнала в кръв. С едната ръка закриваше окървавеното си лице, другата, също окървавена, бе отметната настрани. Настаниха Овсяников на стъпалото на кабината, той се облегна на вратата, Тоня му бинтоваше главата и надничаше в очите му.

— Спокойно, миличък, спокойно, аз внимателничко…

Погледна Саша, който стоеше до Березовски, врътна глава.

— Свършено е…

Саша и Гурянов повдигнаха Березовски, Саша свали от рамото му планшета, колана с пистолета, извади от джоба на гимнастьорката документите, спря поглед върху една снимка. Миловидна жена по сукман бе допряла рамо до Березовски, той прегръщаше две момиченца по бански костюми. Летен ден, пясъчен плаж.

Пренесоха Овсяников в работилницата, Березовски — в гората.

Дълбаеха земята с лостове, изгребваха с лопати, като се сменяха, бързаха да изкопаят гроба преди да се е мръкнало съвсем. Юрий Иванович освети ямата с джобното си фенерче, махна с ръка — достатъчно! В работилницата намериха две дъски, отрязаха ги, заковаха ги, сложиха върху тях командира, внимателно, с въжета го спуснаха на дъното, покриха тялото с брезент, нахвърляха пръст, сложиха върху гроба стара гума от ЗИС, по средата й забиха колче с парче шперплат. На него бяха написали: „Старши лейтенант М. С. Березовски“.

Василий Акимович и Гурянов в подходящ момент извикаха Саша настрана.

— Ти си помощник по техническата част, значи си най-старши, съобщи последната заповед на командира.

Шофьорите дадоха залп с винтовки, постояха мълком край могилката. Вятърът плющеше с полите на шинелите, снегът се набиваше под яките.

Саша изведнъж си помисли, че Березовски е предчувствал гибелта си, искал е да се изприкаже преди смъртта, затова е бил толкова откровен вчера.

— Съобщавам ви последната заповед на командира на ротата — каза Саша. — Трябва да се движим на изток, към град Пронск, в никоя друга посока няма да пробием. Преди войната от Пронск до село Грязное е прокаран гредер, пътят е твърд. По пътя има села, ще можем да се постопляме. Командирът ни даде разпорежданията си за похода. В челната кола ще тръгна аз, защото знам пътя.

— Капитанът тръгна на юг — каза Байков, — неговите бойци ми казаха.

— Да, на юг, вярно е, но те са пешаци, тръгнаха през горите, а на нас ни трябва път — отговори Саша.

— Но над пътищата летят месери — настоя Байков, — трябва и ние да се измъкваме през горите, пеша.

— А колите на германците ли да ги оставим? — възрази Халшин.

— Можем да ги подпалим, за да не ги използват — не отстъпваше Байков. — Излезе Стрелцов — обстреляха го, излезе командирът на ротата — убиха го. Възможно ли е да се пробие с цяла колона?

— Стрелцов излезе по светло — каза Саша. — А как загина командирът, вие видяхте. Нещастен случай. Капитанът и неговите бойци имаха ушанки, полушубки и валенки, а ние сме с кепета, шинели и ботуши. Ще измръзнем. Днес е трийсети ноември, минус двайсет и два градуса, а утре е вече декември. Смятам, че е неправилно да изоставим четирийсет камиона, когато има шанс да се измъкнем. И затова тръгвам.

— Водиш ни към гибел, Панкратов — каза Чураков.

Но заедно с останалите шофьори тръгна към колоната.

Оказа се, че радиаторът на колата на Проценко е пробит. Нямаха нов, време за запояване — също. Проценко прехвърли багажа си в колата на Саша, щеше да пътува с него.

С доста усилия, но без лопати изминаха около седем километра, излязоха от гората на открито. Пътят беше белязан с телеграфни стълбове и въпреки виелицата им поолекна. Вдясно се показа изгорено селце, май безлюдно, но хората може би се криеха в мазетата или някъде другаде.

Проценко порови във вещевата си торба, измъкна една ушанка, нахлупи я, пъхна кепето в торбата.

— Откъде я имаш? — попита Саша.

— Купих я в града до болницата, имам още една, искаш ли?

Разбира се, лъжеше. Изкрънкал я е от склада.

— На мен не ми трябва — отказа Саша, — дай я на Овсяников, а като стигнем в селото, поговори с хората, може да съберат стари шапки.

Задното стъкло бе засипано със сняг, нищо не се виждаше. Саша отстъпи волана на Проценко, а той отвори вратата на кабината, стъпи на стъпалото и така погледна назад. През пелената на виелицата едва различаваше светлинките на фаровете, пет коли май ги следваха, а по-надалече нищо не се различаваше, но не можеха да спират, трябваше да прокарват пътя.

— Затваряй вратата — каза Проценко, — ще изстудиш кабината.

Прав беше. И въпреки това Саша отново отваряше вратата, гледаше. Снегът се сипеше все по-гъсто, виелицата се засилваше, но стълбовете, макар и с разкъсани жици, си стояха по местата, бележеха пътя.

Към два и половина през нощта стигнаха до един кантон. Бариерата беше вдигната, будката беше читава, но празна. Колите минаха през прелеза. Никаква светлинка, никакво жилище, нито жива душа. От тази страна нямаше и телеграфни стълбове.

Накъде да карат? Саша знаеше, че село Грязное е съвсем близо до железния път, на около два километра, не повече, и ако се застане с гръб към прелеза, селото се пада вдясно. Но къде е завоят, откъде се влиза в селото, нощем, и то в тази виелица — как да го намериш?

— Ще потърсим наоколо — каза Саша, — нали все трябва да има някой около бариерата.

Халшин откри землянка, повика Саша. Землянката беше затрупана със сняг, но се виждаха стъпалцата надолу и щръкналият комин.

Почукаха веднъж-дваж. Излезе висок кокалест селянин с кожух и валенки, с калпак с наушници, бил кантонерът. От 24 ноември не били минавали влакове нито откъм Михайлов, нито откъм Павелец. А той и жена му нямали право да напуснат. Служба.

— Идваха ли германци тук?

— Не, не са идвали, ама аеропланите им летят, това да.

Саша пристъпваше от крак на крак, краката му в ботушите бяха замръзнали, мръзнеха и ушите, колкото и да нахлупваше кепето.

— Тук преди войната се строеше шосе, мина гредер, знаете ли го?

— Как да не го знам. На него сте спрели.

Саша се огледа.

— Нито канавки, нито материали.

— Канавки тук не са копали, не са докарвали материали, ама гредерът мина, вярно е.

— Ами жалончетата?

— Може да са паднали, я каква е вихрушка. Яков Трофимович Блинов живее в Грязное, той е пътен надзирател, та трябва да наглежда тия жалончета.

— Къде е завоят за Грязное?

— Ще изминете още два километра и надясно.

— До Пронск пътуват ли по гредера?

— Не, от Грязное си имат свой път до Пронск, за шейни, през горичката. Гредерът е открито място, а през горичката по̀ бива, хем и народът си е свикнал, щото…

— Добре, дядо, качвай се в челната кола, показвай пътя.

— Че що да ви го показвам, ще минете два километра и надясно.

— Е, ще ни покажеш, качвай се, качвай се!

— Почакай, като е тъй, щото съм си метнал кожуха на голо, и бос нахлузих валенките, да се облека и да предупредя жената.

Кантонерът се приведе и хлътна в землянката.

На прелеза се замяркаха светлинки, бе приближила петорката на Стрелцов. Саша прати всички с водача към селото, нареди да оставят на завоя една кола, за да покаже пътя на следващите петорки. Каза на Проценко да осигури пренощуването, а той с камиончето на Халшин остана да чака останалите коли.

— Потърпи, Николай, щом пристигнат първите коли, ще те пратя в селото, ще се прекача на друга.

Халшин седеше мълчаливо. Яката на шинела му беше вдигната, беше се омотал с шала почти до очите, и кепето му бе нахлупено върху челото, мърдаше крака, за да не замръзнат съвсем. И на Саша му измръзваха краката, ръцете, студът го пронизваше до кокал, макар че под гимнастьорката бе облякъл пуловер и бе омотал врата си с шал.

Най-сетне пристигна Байков с три коли, неговата беше четвъртата… Къде е петата?

— Абе знам ли — чудеше се Байков. — Последен беше Журавльов. Сигурно е изостанал, ще ни настигне.

Байков беше с ушанка и валенки, сигурно си ги носеше от къщи, предвидлив човек.

— Ама ти не погледна ли колко коли те следват? — навъси се Саша.

— Интересно, как можех да видя? Ти пътуваш с шофьор, а аз съм на волана, нямам очи на тила. Няма да се загуби Журавльов, не е дете!

— Никой не е длъжен да събира колите подире ти! Ти отговаряш за твоята петорка. Може би Журавльов е изгубил пътя! Върни се и го намери.

— Сигурно бе — ухили се Байков, — сигурно ще тръгна във виелицата. Голям началник се извъди, ама си временен.

— Ще съжаляваш.

— Не ме плаши, не ме плаши, и по-големи от тебе съм виждал!

Саша сложи ръка на кобура си.

— Тръгваш ли?

Байков погледна кобура, Саша, мълчаливо тръгна към колата, потегли, но не обърна назад, а пое напред. Какво животно!

— Защо ли не го застреляхте, тоя гад — каза Халшин.

— Ами кой после ще му кара колата? — възрази Саша. Но усети безсилието си. Той не е командир, не са длъжни да му се подчиняват. Добре де, само да закара колоната до Пронск.

Вече се разсъмваше, когато пристигна Чураков със своята петорка.

— Да си видял случайно Журавльов? — попита Саша.

— На пътя е, запалването му отказало, Байков го е изоставил, гнида с гнида! Погледнах, почовърках, не става без инструменти, като го настигне работилницата, ще го оправят. Тъкмо Журавльов ни забави, тръгнахме да го заобиколим и една кола се хлъзна в канавката, едвам я измъкнахме.

— Не е работата в запалването — каза Саша. — Не си искал да помогнеш на Журавльов — той е от петорката на Байков, а с него сте скарани. И двамата сте едни лайнари…

— Недей да ме ругаеш! — кресна Чураков и пристъпи към Саша.

— Е де, е де, по-кротко! — Халшин застана пред Саша. — Като те цапна, кокалите няма да си събереш!

— Брой! — истерично се развика Чураков. — Брой колите! Пет са, нали! За тях отговарям. Не ми трупай и чуждите.

— Заминавайте! — махна с ръка Саша.

Беше вече съвсем светло, когато пристигнаха колите на Гурянов и Юрий Иванович Мешков с работилницата и колата на Журавльов.

— Докато Журавльов ни чакал, радиаторът му замръзнал, та се наложи да го затопляме с поялника — обясни Гурянов, — затова се забавихме.

Саша попита Тоня как е Овсяников.

— Спи, слава богу, мисля, че ще го закараме жив.

— Щом стигнете в селото, попитайте няма ли там болница.

Саша тръгна за село Грязное последен. Вече беше ден, мрачен, студен, непрекъснато валеше сняг. Проценко се качи при него в кабината, докладва: хората са нахранени и почиват, селото е голямо, колите са се пръснали по улици и улички, прилепени са до къщи и огради, та няма да се видят отведнъж от въздуха, пък са и позатрупани със сняг.

Проценко заведе Саша в неговата квартира. Хубава, топла къща, хазаите — стари хора, със снаха и внуци. Посрещнаха го учтиво, но не твърде приветливо. Саша се учуди — в други села към тях се отнасяха по-сърдечно.

Събу се, подържа краката си до печката, постопли се, смени си чорапите, хапна от топлата зелева супа на хазаите и тръгна да търси пътния надзирател Блинов. Спеше му се, главата му току клюмваше, но нямаше как, тръгна.

Блинов беше мрачен селянин, каза, че строителните материали били закарани само до село Дурное, останали от двете страни на пътя, а жалончетата може и да са изпадали, трети ден вие вихрушката. Пътят можел да се следи по канавките, оттук до тях имало десетина километра.

— Ще дойдете с нас да ни покажете канавките — каза Саша.

— Защо пък ще идвам?!

— Нали сте надзирател, майстор по пътищата…

— Работех по обслужването, вярно, ама сега на кого е потрябвала моята длъжност? И не мога заникъде да тръгвам — гърбът ми се е схванал. Радикулит.

— Ще дойдете, ще ви увием в кожух, ще ви качим в кабината и ще дойдете!

Блинов сурово изгледа Саша.

— Кога смятате да тръгнете?

— Привечер. Щом се стъмни, тръгваме.

— Че защо ще чакате?

— Хората не са спали две нощи, не могат да се държат на краката си.

— Пътят дотам трябва да се прочисти през деня, посред нощ ще се изгубим из полето. Иди при председателката на колхоза Галина Илинична, поискай хора с лопати, да почистят колкото могат, аз ще им покажа.