Анатолий Рибаков
Прах и пепел (45)

11.

Колите префучаха през нощната Москва. От задната седалка Сталин следеше гърбовете на шофьора и телохранителя, стискаше пистолета в джоба на китела си. Леко отдръпна края на перденцето, но навън не се виждаше нищо, Москва бе затъмнена. По кръстовищата се мяркаха някакви фигури, сигурно бяха милиционерите регулировчици.

Портата се отвори, колата спря пред къщата, телохранителят му отвори вратата. На вилата, в караулката, на двора — никаква светлинка. Тъмно, мрачно. Сталин бързо влезе в стаята си, запали лампата, на прозорците бяха окачени щори за затъмнение, но стаята бе проветрена, имаше какво да се диша. Все пак той отвори прозорчето, трябваше му повече въздух.

Влезе Валечка, попита за вечерята: какво да му сервира? Видя полуотвореното прозорче, разтревожи се:

— Ще влязат комарите, светлината ги привлича, Йосиф Висарионович, няма да ви оставят да спите, ще ви изпохапят. Тая година има ужасно много комари.

Той нетърпеливо помръдна рамо: много бъбри това момиче.

— Вечерята после, кажи на Власик да дойде.

И се отпусна в креслото, затвори очи.

Нима всичко е загубено? Великите хора са завършвали живота си на гребена на успеха, на върха на славата, затова са безсмъртни. Наполеон е претърпял поражение, след като е покорил Европа, затова е останал в паметта на човечеството като велик пълководец. Робеспиер, този дребен адвокат, якобинецът, несполучилият терорист, е загинал на гилотината. Нима и НЕГО го чака такъв безславен край?! „Съратниците“ ще стоварят върху НЕГО неуспехите във войната, ще го оклеветят, ще го опозорят, ще инсценират народен гняв, ще провокират тълпата да се саморазправи с НЕГО.

Зад гърба му се чу шумолене.

Той уплашено се озърна. На вратата стоеше Власик.

— Ти какво… твойта мамка, се прокрадваш като мишка — прошепна Сталин.

— Викали сте ме, другарю Сталин? — смутено измънка Власик.

— Не приемам никого, не ме свързвайте по телефона! — нареди Сталин.

— Слушам!

— Върви!

Сталин отново затвори очи, струваше му се, че задрямва и пак се събужда. Как, защо се случи това? ТОЙ създаде непоклатима държава, държава за векове, бе унищожено всичко, което можеше да заплашва нейното съществуване, нейното бъдеще, бе изгорена из основи, бе изтребена дори способността за инакомислие. Израснаха нови поколения, които не знаеха и не искаха да знаят никаква друга идея освен внушената им от детинство, поколения, за които съветската държава е най-добрата, най-справедливата, идеалната, а всички останали са несправедливи и враждебни, те не искат да знаят никакъв друг начин на живот освен съветския. Нима пет милиона германски войници ще успеят да покорят двеста милиона такива хора?! Нима може да рухне могъщата империя, основана върху ентусиазъм и безпрекословно подчинение, върху страх пред вожда и любов към него? И все пак Хитлер прорязва страната като нож масло, за шест дена стигна до Минск и продължава нататък, войниците се предават в плен, командирите бездействат.

Внезапно ТОЙ чу в коридора грохот на ботуши… Идват ли?! Идват заговорниците! Ще ГО арестуват или ще ГО удушат, както е бил удушен Павел Първи.

Сталин скочи от креслото.

Вратата се отвори. На вратата стоеше Власик, изхвърли длан към козирката си.

— Разрешете да доложа?

Сталин го гледаше уплашено. Кой е там, зад гърба му?! Зад гърба на Власик нямаше никого.

— Ти какво… твойта мамка, тропаш като слон?!

— Разрешете да доложа, другарю Сталин. Обажда се армейският генерал, другарят Жуков.

— Нали ти казах с никого да не ме свързваш!

— Слушам, другарю Сталин!

Власик направи „кръгом“ и излезе.

Жуков се обаждал… Какво иска Жуков? Да му съобщи, че германците са завзели Смоленск, че германците са край Москва?! Бездарен началник на Генералния щаб! ТОЙ и НЕГОВАТА охрана ще се бият докрай, а последният куршум ще запази за себе си. По-добре, отколкото да го разкъса тълпата. Или още по-лошо, да се озове при Берия, в неговите подземия на Лубянка. „Съратниците“ са способни да се договорят с Хитлер, да му дадат Украина, Белорусия, Прибалтика, Кавказ с бакинския нефт, само да си спасят кожата, а НЕГО да представят като виновник за поражението, трошачите на кости ще ГО измъчват в подземията на Лубянка, за да изтръгнат от НЕГО показания, че е предал Съветския съюз. Берия ще го предаде мигновено, старият провокатор!…

Представи си, че е гол, изранен, на каменния под. Само при мисълта за мъченията и инквизициите едва не повърна. Никой няма да гледа, че всъщност е стар човек, минава шейсетте. Кой ли му се беше оплакал, че са го били, него, стария човек… Много хора са му се оплаквали, писали са му, но е запомнил точно тези думи… „Мен, стария човек, ме биха…“ Мейерхолд му писа, режисьорът, народният артист, когото разстреляха миналата година.

Сталин стана, отиде до шкафа, дръпна едно чекмедже, извади папката, където държеше писмата, които не даваше в архива и понякога препрочиташе. Петнайсет-двайсет от онзи милион писма, които му бяха писали осъдените на смърт.

Тук беше и „молбата за прошка“ на Бухарин, която той бе написал няколко часа преди разстрела:

„В душата ми няма нито дума на протест. За моите престъпления трябваше десет пъти да бъда разстрелян. Стоя на колени. Разрешете на новия Бухарин да живее. Този жест на пролетарско великодушие ще бъде оправдан.“ Виж го ти какво е писал.

Ежов:

„Съдбата ми е очевидна, естествено, няма да запазят живота ми… Моля за едно — да ме разстрелят спокойно, без мъчения… Предайте на Сталин, че ще умра с неговото име на уста…“

Тук имаше писма и от други разстреляни членове на Политбюро. ТОЙ ги пазеше за историята — нека се знае: екзекутираните са били виновни, писали са това преди смъртта си, а преди смъртта си човек не лъже.

Писмото на Мейерхолд не беше адресирано до него, а до Молотов. Берия му бе докладвал, че такова писмо е предадено на Молотов, и ТОЙ попита Молотов:

— Писал ли ти е Мейерхолд?

— Писа ми.

— Какво ти писа?

Вместо отговор Молотов му даде писмото. То попадна в тази папка. Взел го е с другите книжа и значи е останало тук? Или само е запомнил думите „мен, стария човек, ме биха…“?

Сталин извади от папката писмото на Мейерхолд, препрочете го:

„Тук ме биха, мен, болния шейсетгодишен стар човек, караха ме да лягам с лицето надолу, биеха ме с гумени палки по стъпалата, по гърба, по краката… И когато тези места на краката бяха залети от обилен вътрешен кръвоизлив, по тези същите червено-синьо-жълти места отново ме биеха с тези палки, и болката беше такава, сякаш върху болните, чувствителни места на краката изливаха вряла вода… Със същата гума ме биха по лицето, със замах, отвисоко… Крещях и плачех от болка… Докато лежах по очи, намирах сили да се извивам, да се гърча и да квича като куче, което господарят му пребива с камшик…“

Сталин отново едва не повърна. Не, той няма да им позволи да направят това с него, няма да го допусне. Нека тук го убият германците. Впрочем, защо германците ще го убиват? За какво им е на германците да го убиват? Кого от ръководителите на покорените страни са пипнали, макар и с пръст? Никого. Нито кралете, нито президентите, нито премиер-министрите. Във Франция маршал Петен глава на правителството. Е, и какво? Запази поне част от Франция. А после, ако стане така, че германците си отидат, Петен ще се окаже спасител на страната.

Най-важното е да запази живота си, да оцелее. Няма да го оставят тия изменници, тия предатели! Ще спасяват своя подъл живот.

Той позвъни. В коридора се чуха стъпки. Най-сетне стъпва нормално тоя глупак. На вратата застана Власик, замря там.

— Германците прехвърлят тук парашутисти — мрачно изрече Сталин.

Власик блещеше очи, напрегнато слушаше.

— Парашутистите — продължи Сталин — са преоблечени в наши униформи, представят се за служители на НКВД, добре говорят руски.

Той помълча, погледна Власик, той продължаваше да се блещи.

Сталин заговори отново:

— Възможно е да прехвърлят диверсионна група тук, за да обезглавят партията и правителството. Трябва да се усили охраната.

— Слушам, другарю Сталин, сега ще извикам още войски.

— Не! Не се обаждай никъде, не викай никого! Имаш достатъчно охрана. Трябва да се повиши бдителността. Никой да не може да проникне тук. Ясно?

— Ясно, другарю Сталин, ще бъде изпълнено.

— Върви!

Отново седна в креслото, отново задряма, отново го събуди шумолене. Но това беше познато шумолене — Валечка му беше донесла вечерята. Хапна малко, не му се ядеше.

Валечка погледна почти недокоснатата храна, укорително поклати глава, отнесе всичко. Преди да тръгне, понечи да затвори прозорчето, знаеше: другарят Сталин не обича да спи на отворено прозорче. Но Сталин й каза да не го затваря.

Отново задряма в креслото, трябваше да си легне, но го беше страх да се съблече. Само си свали ботушите.

Така седя през цялата нощ, ту задрямваше, ту се събуждаше. Мислите му все така се оплитаха, изскачаха, губеха се. Само една беше ясна: двеста милиона. Двеста милиона. Двеста милиона. Нима такова нещо може да се надвие? Ако се възправят всички до един, кой може да си пробие път през тях? Мъже, жени, деца, милиони, милиони, милиони. Море от хора, готови по НЕГОВА заповед да идат на смърт, — кой може да ги покори?

Сутринта го събуди птиче чуруликане на верандата. По-рано спеше на затворено прозорче, не чуваше нищо. Стана, отиде до верандата, дръпна завесите. Зад дърветата изгряваше слънцето, беше забравил какво е разсъмване, сега си спомни.

Всичко беше спокойно. И изведнъж му се доспа. Пак дръпна завесите, легна на дивана, зави се с китела, мигновено заспа.

Събуди се, погледна часовника. Дванайсет и половина. В къщата зад прозореца цареше същата потискаща тишина. Валечка беше донесла закуската. Пак почти нищо не яде, каза й да раздига, седна в креслото. И отново го завладяха страховете. Не знаеше какво става в страната, не пускаше радиото — защо, няма да чуе нищо утешително, а и цялата истина няма да чуе. И не искаше да чува нищо. И за нищо не можеше да мисли, всяка мисъл му причиняваше болка и страдание. Само едно пронизваше мозъка му — двеста милиона, двеста милиона! През такава грамада Хитлер не може да се промъкне. Но НЕГО го предадоха, предадоха, предадоха…

Настъпи вечерта. По ъглите на трапезарията се настани мракът, той отново задряма.

Съвзе се, когато внезапно чу шум в коридора.

Идват!

Искаше да скочи, да грабне пистолета. Но нямаше сили да стане. Затвори очи. И когато ги отвори, видя пред себе си Молотов, Ворошилов, Маленков, Берия, Микоян и Вознесенски… Сякаш бяха изпълнили цялата стая, бяха го заобиколили от всички страни.

— Защо?… Защо дойдохте?… — успя да издума Сталин.

— Коба — каза Молотов, — трябва да действаме. Страната трябва да се вдигне на крак, да се създаде могъщ център — Държавен комитет по отбраната, да му се предаде цялата власт, да му се предадат функциите на правителството, на Върховния съвет, на Централния комитет на партията. Начело на Държавния комитет по отбраната трябва да застанеш ти, Коба, твоето име ще вдъхне на народа вяра, сила, ще осигури ръководството на военните действия.

Сталин слушаше мълчаливо. Съзнанието му постепенно се завръщаше. Тези хора нищо не могат без НЕГО, страх ги е да поемат властта, не са способни дори да го предадат като хората. Те продължават да се покоряват на НЕГО и само на НЕГО, и народът се покорява само на НЕГО. НЕГО гледат, очакват НЕГОВИТЕ думи. Но той успя да издума само една:

— Добре.

Сега ТОЙ ги гледаше. Да, те се покоряват на НЕГО, и народът се покорява на НЕГО. Двеста милиона души, покорни НЕМУ. Целият път от Минск до Москва ще се задръсти с телата на тези милиони, германските танкове не ще си пробият път през планините от трупове, германците ще се задавят от тази смрад, ще се задушат в пламъците и пушеците от пожарищата. Париж беше обявен за открит град, в Русия Хитлер няма да намери открити градове, всичко ще бъде изгорено, разрушено и унищожено — градове, села, паланки, реколтата от нивите, заводите и фабриките, германците няма да получат украинското жито и донецките въглища, само кръв, кръв, кръв. Хитлер ще се удави в тази кръв. Това ще бъде кръвта на милиони, на десетки милиони хора. Нищо, историята ще прости това на другаря Сталин. А ако ТОЙ загуби войната, ако даде Русия под властта на Хитлер, историята никога няма да МУ го прости.

Берия прекъсна мълчанието:

— Мисля, че съставът на Държавния комитет по отбраната трябва да бъде малък. Начело другарят Сталин, членове: Молотов, Ворошилов, Маленков, Берия.

— Добре — отново продума Сталин и неуверено добави: — Защо не включим Микоян и Вознесенски? — Беше срещнал погледите им.

Берия възрази:

— Но кой ще работи в Совнаркома, в Комитета за държавно планиране? Нека другарите Микоян и Вознесенски се занимават с работата на правителството.

Вознесенски каза твърдо:

— Аз мисля, че ДКО трябва да наброява седем човека. Мисля, че споменатите от другаря Сталин лица трябва да влязат в състава на ДКО.

Какво ли се крие зад тези разногласия? Какво не могат да разделят? Хитрият Микоян с досада произнесе:

— Струва ми се, че си губим времето. Намирам спора неуместен. Нека ДКО да се състои от пет човека. И аз, и Вознесенски и без това си имаме много задължения.

Не са единни, разединени са, както преди. Това е добре.

Сталин си обу ботушите, стана, разходи се из стаята, крачеше бавно, леко се олюляваше — през това цяло денонощие, прекарано в креслото, краката му бяха изтръпнали. Отиде до верандата, постоя, погледа разцъфтялата лятна градина. Без да се обръща, каза:

— Ами добре, това ще бъде разумно, а после ще видим. Подгответе указа за създаването на Държавен комитет по отбраната. Коя дата сме утре? Първи юли. Утре го публикувайте.

Той все така гледаше градината, своята градина, цветята, за които се грижеше, гората, която се провиждаше зад оградата. Много градини сега ще бъдат изпотъпкани, много гори ще бъдат изгорени. Изгорена земя, изгорени градове и села, кръв и планини от трупове — това ще получи Хитлер. Сега ТОЙ знаеше какво трябва да каже на народа.

— След образуването на Държавния комитет по отбраната народът ще очаква обръщението на неговия председател — чу зад гърба си гласа на Молотов.

— Ще говоря по радиото на трети юли — отговори Сталин.

 

 

И все пак Сталин се вълнуваше, гласът му падаше, той пиеше вода и от всички високоговорители и радиоточки в страната се чуваше звънтящото почукване на чашата по стъклото на гарафата. За пръв път в живота си той произнесе думите: „… Братя и сестри… Към вас се обръщам, приятели мои…“

Разбира се, той лъжеше, че причината за неуспехите е внезапността на нападението, че най-добрите дивизии на врага са разгромени. Но не това беше най-важното. Най-важното беше, че той определи войната като изтребителна, унищожителна война…

„Нашата страна влезе в смъртоносна схватка… Ние трябва безпощадно да се борим с всякакви дезорганизатори на тила, дезертьори, паникьори, разпространители на слухове, да унищожаваме шпионите, диверсантите, вражеските парашутисти… Да не оставим на противника нито един килограм жито… Нито един литър гориво… Да отведем всичкия добитък… Всичко, което не може да бъде откарано, естествено, трябва да се унищожава… Да се създават партизански отряди, диверсионни групи за взривяване на мостове, пътища, за повреждане на телефонни и телеграфни кабели, за подпалване на гори, складове, обози… Да се създават непоносими условия за врага, да го преследваме и унищожаваме на всяка крачка… Напред, за нашата победа…“

Ако МУ е съдено да загине, ТОЙ няма да загине сам. С НЕГО ще загине целият народ. До последния човек.