Анатолий Рибаков
Прах и пепел (29)

30.

В уговорения ден и час Лена позвъни на вратата. В Уфа автобусите се движеха както им падне, беше трудно да се пресметне времето, но го бе пресметнала — тя открай време си беше точна.

— Лесно ли ме намери? — попита Саша, докато й помагаше да си свали палтото.

— Ти ми обясни толкова подробно, нямаше как да се загубя.

Саша запари чай, сложи на масата сандвичи със салам и кашкавал, бонбони, бутилка червено вино — беше се запасил с всичко това вчера, но Лена отказа да пие вино.

— Само от една капка ми се завива свят.

Държеше се по-свободно, отколкото в пощата.

— Аз пък ще пийна за нашата среща.

Саша си наля половин водна чаша, пи.

— Тъй, Леночка, първо аз ще ти разкажа всичко за себе си, а после ти ще ми разкажеш какво става с тебе. След заточението получих забрана да живея в големите градове, затова се скитам из малките. С моята биография на обикновена работа е голяма врътня, затова се занимавам с необикновена: преподавам западноевропейски танци. Глеб, с когото те запознах, ми е корепетитор и верен, проверен приятел, можеш да не се плашиш от него. С мама редовно си говорим по телефона, тя живее сама. Баща ми работи в друг град, има ново семейство. Вуйчо ми Марк го разстреляха. Това е за мен. Какво знам за теб? Иван Григориевич и Ашхен Степановна са били арестувани през трийсет и седма. Ти имаш син, чух, че баща му бил Юра Шарок, но с него ти си скъсала. За приятелите: Макс е в Далечния Изток, Герой на Съветския съюз. Нина Иванова му е съпруга. Вадим Марасевич е преуспяващ критик, доколкото разбирам, голямо леке. Ето всичко, което знам за себе си, за тебе и за общите ни познати. Сега ти ми разкажи, разбира се, което сметнеш за нужно.

Тя го гледаше изпод вежди.

— Мислиш, че не ти вярвам ли?

— Леночка, недоверието е знаме на епохата. И аз не настоявам да си откровена докрай. Но може би ти е нужна моята помощ. Готов съм.

— На тебе, Саша, винаги съм ти вярвала, вярвам ти и сега — каза тя сериозно. — В общи линии ти знаеш всичко. Ще добавя: татко е разстрелян, не ми приеха нито един колет. Казват, че това бил първият признак, че човекът е разстрелян, мама, вероятно, също. Брат ми Владлен, ти го помниш, е в детския разпределител при НКВД, добри хора отглеждат сина ми Ваня. Заповядаха ми да напусна Москва, предложиха ми да избера град, избрах Уфа, веднъж месечно ходя за отметка в НКВД. Работя в „Нефтегаз“, живея в общежитие.

— Какво по-точно работиш?

— На строителството и ремонта на железопътните коловози. Тежка работа, но плащат добре.

— Мъкнеш траверси?

— И това се налага. Доволна съм: имам възможност да изпращам пари на Маша, бившата бавачка на Владлен, тя няма да остави момчето да погине.

Саша се окашля, завъртя глава, наля си още половин чаша, изпи я, улови погледа на Лена.

— Страхуваш се, че съм станал алкохолик ли? Не бой се, не съм станал. Значи, такава ти е работата, мъкнеш траверси. Поне ръкавици дават ли ви?

— Дават ни. Всичко това, разбира се, е временно. Всички „членове на семейства на врагове на народа“, изселени като мен от Москва, вече са изпратени по лагери. И на мен няма да ми се размине. Наблизо има лагерен пункт, така че могат от едната барака да ме прехвърлят в друга, но вече отвъд телта. Колкото до нашите познати, да, Нина заминала при Макс, това е тайна, но щом знаеш, за теб не е тайна. Вадим? Сестра му Вика се омъжила за французин, живеела в Париж, та Вадим особено се старае, понеже „има роднини в чужбина“.

— Защо не ядеш? — подкани я Саша. — Пий чай, че ще изстине.

Тя си взе сандвич, отпи чай от чашата си.

— Кажи ми, ако не е тайна, каква фамилия носиш?

— Моята. Будягина.

— Опитвала ли си да търсиш друга работа?

— Каква?

— Нали знаеш езици.

— Сашенка, мили, кой ще ми даде работа с език? Кои ще ме пусне да преподавам в училище или в институт?

Хрумна му една неочаквана мисъл.

— Нали свириш добре на пиано.

— Свиря. Добре или зле, не знам.

— Довечера свободна ли си?

— Защо?

— Ще дойдеш с мен в Двореца на труда, там преподавам танци. Ще видиш как го правя.

— Довечера ли? — Тя погледна часовника. — Добре. Някак не мога да си представя как преподаваш танци.

— Аз пък не мога да си представя как ти мъкнеш траверси.

— Да — каза тя. — Понякога си мисля, че това е възмездие.

— Възмездие ли? За какво?

— За греховете на бащите ни.

— Какво имаш предвид?

— Всичко. Червения терор, Чека, ГПУ. За всичко извършено. Та нали те бяха ръководители на страната, носеха отговорност за съдбините на народа.

Саша си наля още половин чаша вино, погледна Лена, засмя се:

— Татенце, не пий! Спомняш ли си откъде са тези думи?

Тя сбърчи чело.

— Много ми са познати… Но не помня откъде…

— „Ана на шия“ от Чехов.

И тя се засмя:

— Ама разбира се, „Ана на шия“. Точно така беше: „Татенце, не пий!“

— Не бива всичко да се слага в един кюп, Леночка, червеният терор съпътстваше белия терор, злодейството беше двустранно. Революцията е катаклизъм, лавина, виновни са онези, които не съумяха да предотвратят тази лавина.

Саша си допи виното, помисли и продължи:

— През двайсет и първа година гражданската война свърши и се разбра: невъзможно е да се построи комунизъм по насилствен начин. И движението тръгна в обратната посока. НЕП-ът бе въведен, за да станат преобразованията постепенно и безболезнено. Но НЕП-ът бе отхвърлен и ето какво получихме и от кого го получихме. Именно за това са виновни бащите ни. Те не предотвратиха случилото се, имаха власт и безропотно я дадоха в престъпни ръце. За това са виновни. И аз съм виновен…

— Ти пък за какво си виновен?!

— Спомняш ли си Соня Шварц от нашия клас?

— Разбира се, виждах я след години. Завършила е университета, физичка е като баща си, академика.

— И аз я срещнах веднъж на Арбат, разбира се, спомнихме си за нашия клас, за съучениците, за преподавателите и тя ми каза през смях: „А знаеш ли, Саша, че в училище се страхувах от тебе.“ — „Страхуваше ли се? Защо?“ — „Не знам защо. Но много се страхувах.“ И аз си помислих: но защо се е страхувала от мен? Страшен ли бях, обиждал ли съм някого?

— Какво говориш, всички те обичахме.

— А тя се е страхувала. И аз разбрах защо. Като комсомолец аз съм олицетворявал за нея системата, основана върху страха. Такъв страх съм й внушавал, и това е моята вина. Така че сме виновни и баща ти, и майка ти, и аз. Но не и ти! Какво са виновни хилядите, десетките хиляди хора като теб, съпрузи, деца, бащи и майки — те какво са виновни?! Ти наричаш това възмездие, а аз — произвол.

— Но щом нашите бащи — замислено каза Лена — така безропотно са предали властта, значи техните идеали не са били толкова могъщи, техните идеи не са били толкова правилни поначало, нали именно тези идеи са ги водили към революцията.

— Някой беше казал: революциите се започват от идеалисти, а се завършват от подлеци, които изтребват тези идеалисти. Ние с теб виждаме това и нашата задача е да оцелеем. Може би ни очакват по-добри времена.

— Вярваш ли в това? Или го измисли за моя утеха?

— Вярвам. И затова ти казвам, че трябва да оцелеем макар и заради близките си: ти имаш син, аз — майка. Между другото, виждала ли си я наскоро?

Тя наведе глава.

— Саша, много съм виновна пред теб — нито веднъж не съм ходила у майка ти. И за това заслужавам възмездие.

Саша се разсмя:

— Попитах те за мама не за да разбера посещавала ли си я, а по съвсем друга причина. В пощата ми се стори, че срещата ни не беше неочаквана за тебе, и си помислих: научила си от мама, че съм в Уфа.

— Да — каза Лена, — знаех, че си тук. Но не от майка ти. Каза ми Варя, сестрата на Нина Иванова.

— Варя… Виждали сте се с нея, били сте приятелки?

— С нея се виждахме много пъти, напоследък тя често идваше у нас. Сигурно я помниш като малко момиче?

— Помня я като ученичка — кратко отговори Саша.

— Тя отдавна не е ученичка. Понякога имах чувството, че е и по-голяма, и по-мъдра от мен, да не говорим, че е по-силна. Тя ме измъкваше от нещастието, измъкваше ме във всякакъв смисъл. След арестуването на родителите ми веднага ме изхвърлиха от работа и не можех да си намеря препитание дори като чистачка. А на мен чакаха и брат ми, и синът ми…

Тя стана от масата, отиде до прозореца, не искаше Саша да забележи вълнението й.

— Всички приятели сякаш вятър ги отвя. И не щеш ли, срещам Варя. Случайно. На улицата. Ако вярвах в Бог, трябваше да се моля за нея всеки ден! Което, между другото, и правя: не знам молитви, моля се със свои думи. Да не говорим, че през всичките тези месеци почти ни хранеше, а колко ли печели и самата тя: обикновена чертожничка, всяка рубла е важна за нея. Тя спаси Ванечка.

Лена се обърна към Саша, погледна го изпитателно.

— Тя заведе сина ми при своите роднини.

— При Нина?

— Никой не знае за това, Саша.

— И няма да научи, не се тревожи.

— Не е лесна работа да заведеш дете в Далечния Изток. В акта за раждане на Ванечка пише: майка — Елена Ивановна Будягина, а пропускът беше издаден на Варвара Сергеевна Иванова. Представяш ли си какво е рискувала? Можеха да й отнемат детето, да я обвинят, че го е откраднала. Но тя е светица, затова успява във всичко. Честна дума, тя е светица! Толкова млада, толкова красива, а цял живот се занимава с чужди работи и грижи!

— Чакай, чакай! — Саша бе потресен от чутото. — Не разбирам, какъв пропуск?

— За Далечния Изток не може да се пътува без пропуск. Макс трябваше да изпрати на Варя пропуск за нея и за сина й. А докато пристигне пропускът, Ванечка е живял почти цял месец при нея и при майка ти. И Софя Александровна го е гледала, тя беше готова да направи всичко за Варя, нали Варя е помагала и на нея, Саша, носила ти е колети по затворите, чакала е по онези ужасни опашки. Знаеш ли за това?

— Естествено.

— Нина и Макс сигурно са смятали, че Ванечка е син на Варя.

— Чух, че е била омъжена за някакъв билярдист?

— Да. Глупава история. Била е на седемнайсет години. А мен украсява ли ме връзката ми с Шарок? Хем аз бях по-голяма. Всички правим грешки, именно чрез тях поумняваме.

Тя изведнъж се усмихна, погледна Саша изпод вежди.

— Между другото, ти, Саша, до известна степен си виновен за нейния брак, разбира се, косвено.

— Как така?

— Когато те пращали на заточение от Казанската гара, са те придружавали двама конвойни и командир.

— Така е.

— Бил си с брада, носел си куфар.

— Да.

— И виж сега, по същото време от друг коловоз за Далечния Изток са заминавали випускниците от военното училище, между които и Макс. Изпращали го Нина и Варя. Варя те видяла, видяла бледото ти лице и голямата ти черна брада. Каза ми, че това било най-голямото сътресение в живота й. Сторило й се, че ти, Саша, си вървял покорно между конвойните, покорно си мъкнел куфара, покорно си отивал на заточение. Тогава е била на седемнайсет години, Саша, не й се сърди. Сторило й се, че си се оставил да те унижат, че е трябвало да се съпротивляваш, трябвало е да те влачат вързан, за да не претичват покрай вас хора, равнодушни към чуждото нещастие, за да не бъдат толкова весели новоизпечените командири, които дори не обърнали внимание, че някакъв си човек го водят под конвой. Ето какво сътресение е преживяла. И решила, че няма да живее така, няма да се превърне в покорна робиня. И се намерил човек, който не работел никъде, изобретявал нещо, печелел много пари, бил независим от държавата. И Варя се омъжила за него, за да бъде и тя независима. Но бързо схванала, че това е блъф, че той е играч на билярд, а може би и мошеник. И го изгонила. При доста драматични обстоятелства.

— Той май е искал да я убие?

— А, ти знаеш? Тогава излишно ти го разказвам.

— Не, не, знам само последния епизод. Тя го изгонила и той заплашвал да я убие. Каза ми го мама на гарата, при една много кратка наша среща. Всичко останало го чувам за пръв път. Много ми е интересно, разкажи ми, моля те.

— От цялата тази история Варя разбрала: независимостта не се дава, човек сам става независим, ако въпреки всичко е способен да върши добро. И сега живее така. И ще ти кажа: ако не беше Варя, нямаше да понеса всичко, което ме сполетя. Тъкмо Варя ми каза: „Ако ти предложат да избереш град за заселване, поискай Уфа: там е Саша. Непременно го намери, остави му картичка до поискване и той веднага ще ти се обади.“

Боже мой, значи Варя не го е забравила…

— А ти защо не ми пусна картичка?

— Положението ти е толкова сложно, Саша, не исках да те обременявам.