Анатолий Рибаков
Прах и пепел (26)

27.

Не след дълго дойде поканата. В милицията издадоха пропуска на Варя без бавене: действаше званието на Макс — Герой на Съветския съюз.

Леки усложнения възникнаха в Хабаровск. Младичкият лейтенант, които преглеждаше пропуските, попита:

— Защо детето не е вписано в паспорта ви?

— Вписано е в паспорта на баща си.

— Не е отбелязано, че имате регистриран брак.

— Не сме регистрирани.

— А къде е актът за раждане на детето?

— Трябва ли човек да носи акта за раждане на детето си, когато отива на гости?! Другарю лейтенант! Когато ми издаваха пропуска, най-подробно прегледаха документите, вие и на Москва ли не вярвате?

— Редът е еднакъв за всички граждани, не го нарушавайте следващия път! — Огледа Варя от глава до пети и удари печат на пропуска.

Въпреки че сега Макс беше известен в цялата страна като Герой на Съветския съюз, бе повишен в звание и длъжност, в дома им не се чувстваше нито празничност, нито спокойствие. Едно бяло кичурче се бе появило в косата на Нина, доста рано.

— И татко побеля рано, сигурно ми е наследствено.

— Нищо — каза Варя, — дори ти отива.

При разговор Макс и Нина бяха сдържани, но все пак Варя схвана, че в Далечния Изток, въпреки победните доклади за хода на военните действия, става същото като в Москва. Във вестниците се вихреше същата злобна истерия, почти целият команден състав бе изпозатворен през трийсет и седма година, а тази година затваряли и новоназначени.

Нина не искаше да обсъждат тази тема и Варя си премълчаваше — защо да си изострят отношенията, трябваше да уреди Ваня. Но тъкмо Нина първа не издържа. Предишната вечер Макс се върна късно от партийно събрание, дошъл си, когато Варя вече спяла, и тръгнал още преди да стане. На закуска Нина й се оплака:

— От тези събрания Максим си идва смазан. Вербуват червеноармейци за осведомители, принуждават ги да правят доноси срещу командирите си. Направиш забележка на някой редник, а той тича в специалния отдел и дрънка някакви глупости, а за тези глупости пращат на трибунал.

Стана от масата и повече не заговори за това. Разбира се, на Варя й домъчня за нея, живее в страх. А кой ли сега не живее в страх.

Макс и Нина изслушаха мълчаливо разказа й за Лена Будягина.

Но когато останаха насаме с Варя, Нина каза:

— Когато получихме телеграмата ти, аз помислих, че детето е твое и на Саша, двамата или само тебе те грози опасност и трябва да те спасяваме. Двамата с Максим не изключвахме възможността Саша отново да е арестуван и може да арестуват и теб, дори си помислихме дали няма да трябва тук да те омъжим. Не се колебахме нито за миг: ти си ми сестра и знаеш какво означава Саша за Максим. Между другото, какво става със Саша!

— Скита от град на град, шофьорства там, където може — сдържано отговори Варя. Нина е била убедена, че при тях със Саша всичко е наред. Нека продължава да си мисли така, макар че сърцето я заболяваше всеки път, когато тя започваше да говори за живота им със Саша.

— Горкият Саша — въздъхна Нина, — много изстрада, но от друга страна може би имаше късмет. Ако го бяха прибрали сега, а сега него непременно щяха да го приберат, защото е прекалено самостоятелен и принципен, очакваше го разстрел.

— Изглежда е така.

— С една дума, ние предположихме, че със Саша сте решили да оставите детето си у нас. И повтарям, изобщо нямаше да се колебаем, но синът на Лена и Шарок, внука на Будягин…

— Мисля, че Шарок тук няма нищо общо — каза Варя.

— Аз така, между другото — поправи се Нина, — но внукът на Будягин! Ако се разбере, ще припишат на Максим помощ за врагове на народа, ще му струпат кой знае какво още, ще се докопат до мен, изобщо, катастрофа.

— Страх ли те е?

— Страх ме е. Да. Много внезапно дойдохте. Трябва да свикна с тази мисъл, всичко да обмисля. Има ли гаранция, че истината за това момче няма да стигне дотук?

— Изключено е! Лена и под инквизиция няма да признае къде е то, разбира, че ако загинете вие, ще загине и Ваня. Нейната версия ще бъде, че е оставила детето на гарата, сега това се прави масово.

— А Софя Александровна знае ли?

— Казах й, че е син на моя приятелка, арестували са мъжа й и тя се страхувала от арест, избягала от Москва и ме помолила да отведа детето при родителите й в Далечния Изток.

Именно така бе казала на Софя Александровна, макар да бе разбрала по очите й, че тя не й вярва, преди това с всички подробности й бе разказвала за Лена Будягина, дори се бе съветвала с нея как да постъпи с Ваня. И въпреки това Софя Александровна се бе престорила, че приема тази версия. Сигурен човек.

— Добре — не съвсем уверено се съгласи Нина. — Сега по другия въпрос. Момчето няма никакви документи.

— Съседите ти знаят, че ти е гостувала сестра ти със сина си. Всички ме видяха — всеки ден се разхождаме с Ваня. Тук и да кихнеш, всички научават.

— Вярно е, а и всички наши мъже се зазяпват по тебе.

— А един прекрасен ден ще изчезна. Вие с Макс…

— Варенка, наричай го Максим. „Макс“ тръгна от училище. Не звучи по руски. А тук и най-нищожният чуждестранен звук се приема с подозрение.

— Добре. Вие с Максим ще разперите ръце: ама че сестричка, заряза си детето и се запиля нанякъде. Можеш да ме плюеш колкото си щеш: безпътна, развратница, шляе се някъде.

— Това е прекалено, такива думи! — намръщи се Нина.

— Нищо, вашите полкови дами ще потриват ръце от удоволствие, че и от себе си ще добавят: мотаеше се тук тая госпожичка, въртиопашка такава, правеше мили очички, веднага си личеше каква твар е. Горката Нина Сергеевна, сега тя ще се мъчи с това подхвърлено дете.

— Голяма фантазьорка си — усмихна се Нина. Но усмивката излезе измъчена.

— Това не са фантазии, а реалност. Ще си чешат езиците с мен, а за „горкото подхвърлено дете“ ще забравят. Ще го запишете Костин, защото нали, дори не знаем името и фамилията на баща му, май и нашата мила сестричка не знаеше от кого е родила.

— Стига си се упражнявала на тази тема!

— Подхвърлям ти аргументи. А колкото до възпитаването на съветски човек, бъдещ защитник на родината, мисля, че сама ще намериш думите.

— Не иронизирай — навъси се Нина, — вече не си в онази възраст. И аз, между другото, пораснах.

— Ако все пак сметнете, че Ваня ще усложни положението на Макс, извинявай, на Максим, ще го отведа обратно.

— И какво ще правиш с него?

— Ще го отглеждам като самотна майка.

— Стига, не ме плаши. Да почакаме. Да обмислим. Всичко ще реши Максим.

На другата сутрин Нина стана преди зазоряване, изчака да се събуди Варя. Веднага започна разговора, без заобикалки:

— Не ми харесва твоята версия: „Заряза си детето… Запиля се… Сега не знаем къде да я търсим…“ Звучи несериозно.

Значи, през нощта са обсъдили с Максим аргументите на Варя. А Варя си мислеше, че Макс все още е под чехъла на Нина. Ситуацията се бе променила. Уж за всичко се разпореждаше Нина, но се съобразяваше с Максим и макар че той не говореше много, изразяваше мненията си деликатно, Нинка веднага се съгласяваше с решенията му.

— Защо не кажем друго: искаше да заживее тук, но нищо не излезе, и на, каза, че ще замине на север, там ще си търси щастието. И тогава ние сами настояхме да остави Ваня при нас. Детето няма две годинки, защо да се мъчи по бараки и общежития. А като си уреди живота, като се омъжи за приличен човек, тогава ще си го вземе. Как мислиш?…

— Ама моля ви се, защо не — засмя се Варя, — на север ли, на юг ли, все едно! Правилно! Това наистина ще звучи по-убедително. — И не се сдържа, подкачи Нинка: — Кажи на Максим, че одобрявам тази идея.

След като при пристигането на Варя изслуша историята на момчето, Максим повече не отвори дума нито за него, нито за Лена Будягина. Прибираше се късно, новоизпечен командир на полк, усърден, педантичен и взискателен. В свободните минути разговаряше с Варя за дреболии, играеше с Ваня, момчето му харесваше, и то го посрещаше с радост.

А веднъж, към края на август, каза, че е намерил начин да уговори от 1 септември да вземат Ваня в яслите.

— Ще отслужи в яслите една година, а като му чукнат трите, ще го повишим в звание, ще го прехвърлим в детската градина — добави добродушно Максим.

На другия ден Варя замина за Москва.

Да приютиш внук на враг на народа — Максим добре съзнаваше колко е рискована тази стъпка. Но не можеше да отпрати детето. Лена беше най-близката приятелка на жена му, и той беше играл с нея като малък, не веднъж и дваж бе седял у тях на „Грановский“, обичаше този дом, обичаше и Иван Григориевич Будягин и не вярваше, че той е „враг на народа“, не вярваше, както не вярваше, че неговите верни бойни другари са „врагове на народа“. Вярваше и на Варя: бе постъпила правилно, едва ли някой ще научи. А и да подразберат нещо, той няма вина: пробутали му детето, той отде да знае…

Максим не обичаше да лъже, но ако се наложеше, правеше го с онова хитро селско простодушие, което убеждаваше всекиго. Като се съветваше с комисаря на полка и със секретаря на партийната организация, разпери ръце:

— Дайте, братлета, да помислим. Родило момичето без съпруг, довтаса при нас — тук ще се омъжа. Разбира се, щеше да успее, красиво е, образовано, момите тук са дефицитни, и с дете щеше да я вземе някой. Но си познавам балдъзката: ако беше останала тук, всички булки щяха да се изпотрепят с мъжете си. И заради коя? Заради роднината на командира на полка. Наложи се да й откажа. Потърси си, рекох, миличка, мъж някъде другаде. А тя: ах, не искате да ми помогнете да отгледам детето си, тогава ще замина на Север! Тогава вече жена ми не се стърпя: върви където щеш, й рече, но защо ще мъкнеш и детето в полярната нощ?! И без това си го направила кожа и кокали! Няма да го пуснем! Ще го оставим при нас! Тя вика: защо не. И се запиля. Кога ще се върне и ще се върне ли изобщо — не се знае. Е, като е тъй, викам си, и без тебе ще възпитаме един син на полка. И необходимата морална обстановка в полка ще се запази. Та такова решение ми се върти в главата… Вашето мнение, другари?

Другарите се съгласиха с него. Високата морална обстановка в полка е най-важната задача на този етап, защото моралната обстановка е неотделима част от политическата такава.