Анатолий Рибаков
Прах и пепел (15)

15.

След като го наградиха с орден, положението на Вадим толкова се укрепи, че му връчиха еднодневен пропуск за Октябърската зала в Дома на съюзите за съдебния процес по делото на „Антисъветския дяснотроцкистки блок“. С подобна чест бяха удостоени само изтъкнати писатели, способни да създадат необходимото обществено мнение.

Вадим не се съмняваше, че ще съумее да оправдае доверието. Реакцията му няма да бъде обикновен вестникарски отзив, каквито днес публикуват със стотици събратята му по перо: „Сурово наказание за мръсната банда убийци и шпиони“… „Да се унищожат!“, „Да се изтребят!“ и тем подобни изтъркани щампи. Той ще напише ярко изследване на психологията на политическото престъпление, ще прокара нишка от доклада на Бухарин на Първия конгрес на писателите през 1934 година до сегашния процес. Доклада за поезията… за поезията е изнесъл шпионин и убиец. Но къде е границата, разделяща интелигента от престъпника? Плетньов, Левин, Казаков — лекари, призвани да изцеляват и спасяват, са станали помагачи, съучастници на Смъртта. Но къде е границата, разделяща хуманиста от престъпника? На тези въпроси той ще даде ясен, конкретен и достоен отговор: истинската интелигентност, истинската хуманност са възможни само при вярно служене на партията на Ленин-Сталин. Ето в такъв трябва да започне, а после вече ръката сама ще продължи.

Като всички в залата Вадим следеше със затаен дъх това, което ставаше на сцената. Господи! Бухарин и Риков — бившите ръководители на партията и държавата, Ягода — всесилният глава на НКВД, само името му вдъхваше ужас, народни комисари, секретари на ЦК на партията, властвували над съдбите на милиони хора, сега седят жалки, смазани на подсъдимата скамейка, послушно стават, послушно сядат, без колебание си признават най-страшни престъпления. Вадим не знаеше и не искаше да знае на каква цена са изтръгнати от тях признанията. Можеше само да се досеща за това, като си припомняше бръснаря Сергей Алексеевич с неговите избити зъби, със страшните синини по лицето. Но не изпитваше нито капка съжаление към тези хора. Не бяха ли те, които създадоха системата, при която всички са длъжни да бъдат „вацлавовци“?! И точка на глупавите угризения на съвестта!

Вадим седеше на един от задните редове, но Октябърската зала не е голяма, всичко се вижда. Той веднага позна Бухарин и Риков, всички ги познаваха от портретите им, позна и професор Плетньов, Дмитрий Дмитриевич — учителя на баща му, който често им бе гостувал и баща му го бе наричал огромен талант, дори гений, един от най-великите лекари на света. Миналата година в една юнска „Правда“ излезе статията „Професор — насилник и садист“. Докато преглеждал една пациентка, професор Плетньов я бил захапал по гръдта и в резултат на тази травма и на тежкия душевен потрес жената останала инвалид. Бе цитирано и нейното писмо, което вестникът наричаше „потресаващ човешки документ“. Още на другия ден започна вестникарската кампания. Професори, видни лекари, медицински колективи заклеймяваха шейсет и пет годишния „насилник и садист“. Но Вадим не видя името на баща си в този списък, Андрей Андреевич не се изказа и на извънредните заседания на Всерусийското и Московското терапевтични дружества. Положението на Вадим беше деликатно: баща му не иска да се изкаже, неговото мълчание може да струва скъпо и на Вадим. Но не посмя да каже това на баща си, страхуваше се от гнева му, от неговите упреци, дори разобличения — имаше чувството, че баща му се досеща за „Вацлав“, а може би дори знае. Нима от разсеяност е оставил някое донесение на бюрото в стаята си, а баща му го е прочел? Би било ужасно. Може би затова той не му честити ордена и изобщо престана да се интересува от неговите работи. Но тогава, през Юни трийсет и седма година, Вадим съвсем миролюбиво бе попитал баща си:

— Каква е тая история с Дмитрий Дмитриевич?

— Нали четеш вестници, сигурно знаеш.

— Да, разбира се, чета. Чета и отзивите на неговите колеги. Колегите му го осъждат.

— Не всички! — бе го прекъснал баща му. — Далеч не всички! Егоров, Соколников, Гуревич, Канабих, Фромхолц, Мясников отказаха да подкрепят тази гнусотия. И твоят баща, между другото, отказа.

— Всеки има право на лично мнение — примирително бе казал Вадим.

Тогава не можа да каже нищо друго. Дали тогава Плетньов бе признал, или не, никой не знаеше, получи две години условно и не след дълго отново бе арестуван, но вече по делото, което се гледа днес в Октябърската зала и по което Плетньов си признава престъпления, по-тежки от опита да изнасили някаква си истеричка.

Вадим слушаше разпита на Плетньов с особено внимание. Каквото и да приказваме, има нещо особено в съветската власт, тя прегазва най-велики авторитети и репутации. Страховита, непобедима сила, тежко на онзи, който застане на пътя й.

Какво ще каже баща му сега? Плетньов лично си призна престъпленията! И то какви престъпления! Сега го чака разстрел. Разстрел чака и всеки, който се опита да каже една дума в негова защита. Сега вече баща му няма да се измъкне! Ще трябва да изрази отношението си. Плетньов бил негов учител, негов приятел. Нищо! Хората се отричат от бащи и майки, от братя и сестри, от синове и дъщери, а пък от колеги, от учители и ученици сам Бог е наредил да се отричаш.

Бе забранено да се водят записки в залата. Но Вадим трябваше да запише мислите и впечатленията си още днес, под прясното впечатление от процеса. И го направи още щом се прибра. Работеше с упоение.

Скоро си дойде от работа баща му, свали сакото, облече домашния халат, но както винаги, остана с вратовръзката, погледът му беше мрачен, уморен. Вадим разбираше, че разговорът за Плетньов ще му бъде неприятен, но не можа да се въздържи. Пък и не биваше да отлага. Баща му няма да посмее да възрази, а и няма какво да възрази. И той ще го накара да уволни Феня и да прекрати всякакви контакти с Вика, защото той още ги поддържа чрез оная дамичка Нели Владимирова. Пък и му беше трудно да си откаже удоволствието да си върне на баща си за предишния разговор за Плетньов. Сега вече баща му няма да посмее да говори като миналия път: брътвежи, гнусотии, подлости, измишльотини, провокация. Ще трябва да търси други думи, други изрази.

Както оглозгваше пилешката кълка (той обичаше да вечеря със студено пиле и Феня, когато си тръгваше вечер, винаги оставяше вечеря), Вадим каза:

— Бях в Дома на съюзите, на процеса, ще ти кажа, че беше ужасна гледка.

Баща му мълчаливо се хранеше.

— Бухарин, Риков, Ягода — те са изпечени политикани, за тях всичко е ясно. Но лекарите — Левин, Казаков и най-важното, Дмитрий Дмитриевич Плетньов! Просто не вярвах на ушите си, всичко си призна.

Наведен над чинията си, баща му продължаваше да яде.

— Гледах само него, рекох си, че може да е подставено лице, актьор. Не, той беше, Дмитрий Дмитриевич, толкова пъти съм го виждал тук, у нас, в тази стая, той беше, неговият говор, неговите движения.

Баща му мълчаливо продължаваше да яде, не поглеждаше Вадим.

— Не разбирам какво го е накарало?! Да убие Куйбишев, Максим Горки…

Андрей Андреевич остави вилицата и ножа на чинията, избърса устните си със салфетка, облегна се назад и като гледаше някъде покрай Вадим, спокойно каза:

— Дмитрий Дмитриевич не е лекувал Куйбишев.

— Но…

— Повтарям. — Андрей Андреевич повиши тон, но продължаваше да гледа някъде покрай Вадим. — Дмитрий Дмитриевич не е лекувал Куйбишев. Куйбишев е починал скоропостижно от парализа на сърцето след напрегнат работен ден. Имало е аутопсия, причината за смъртта е била запушване на дясната коронарна сърдечна артерия от тромб. Но, каквото и да е било, Дмитрий Дмитриевич не е лекувал Куйбишев.

Той си пое дъх…

— Колкото до Горки, той дълги години е страдал от тежко белодробно заболяване — хроничен гноен бронхит с бронхоектази, пневмосклероза, емфизем на белите дробове и сърдечно-белодробна недостатъчност. Винаги е кашлял и непрекъснато е пушел, макар че лекарите са настоявали да откаже цигарите. Получавал е дори белодробни кръвотечения. На Капри, в Крим му е олеквало, но всяко връщане в Москва е предизвиквало пневмония. Същото се е случило през юни 36-а година. Лекуваха го Кончаловски, Ланг и Левин. В тяхно присъствие Дмитрий Дмитриевич на няколко пъти го е преглеждал. Лечението е било абсолютно правилно, но е било невъзможно да спасят Горки. Медицинското заключение за смъртта му е подписано от наркома по здравеопазването, от всички лекуващи лекари, а освен тях и от професор Сперански и професор Давидовски, които са извършили аутопсията. Нито един от тези лекари не е викан в съда дори като свидетел. Нито един! Не са им трябвали! Стовариха всичко на Плетньов и на горкия Левин. „Шайка безжалостни злодеи“! — Неочаквано Андрей Андреевич удари с юмрук по масата. — Не те са безжалостни злодеи, а онези, които ги съдят, именно те са „безжалостни злодеи“!

— Татко! — възкликна Вадим. — Опомни се! Какво говориш? Пред съда бе представено заключението от медицинската експертиза.

— Експертиза ли?! — Андрей Андреевич най-сетне погледна Вадим в лицето, но в погледа му имаше толкова презрение и омраза, че Вадим се почувства неловко. — Тези отрепки ли наричаш експерти?! Бурмин — ръководителят на експертизата — е бездарник, лакей и страхливец! От десет години се занимава с кисловодската минерална вода, отдавна е забравил и малкото, което е знаел по терапия. Кого е подбрал за комисията си? Шерешевски и Росийски… Те не са терапевти, те са ендокринолози, не могат да бъдат експерти по делото на Плетньов! — Той отново изгледа Вадим с омраза и презрение. — Какъв позор! Шерешевски беше приятел на Плетньов, ходеха си на гости и ето че го предаде. Предатели, предатели, навсякъде, на всяка крачка предатели.

Вадим потрепери. В думите на баща му, в неговия пълен с омраза поглед отново се съдържаше намек.

Андрей Андреевич си пое дъх, постара се да се овладее и се опита да говори по-спокойно:

— Единственият, който имаше професионално право да участва в експертизата, е Виноградов, той не че е гений, но е приличен практик, ученик е на Плетньов. И ето че ученикът предава учителя. Уплашил се е!

Той отново задиша тежко, тревожно погледна Вадим, вдигна пръст и с пресекващ глас каза:

— Бог няма да им го прости. И на неправедните съдии. И на лъжесвидетелите.

Това, което наговори баща му, беше предостатъчно, за да го разстрелят. Ако говори същото пред своите сътрудници и приятели, още утре ще го арестуват. Как ще изглежда тогава Вадим?! Баща му — осъден народен враг, сестра му — в Париж, омъжена за антисъветчик. Тогава вече никакви ордени и никакви „вацлавовци“ няма да му помогнат. Голяма работа, бил „Вацлав“! Половината подсъдими на тези процеси са „вацлавовци“!

— Татко, не се вълнувай! Нали знаеш, че за теб е вредно да се вълнуваш — подзе Вадим, — но сам помисли. Плетньов е един от най-големите ни терапевти, ти дори го нарече „гордост на нашата медицина“. Каква полза има правителството да го унищожава? Още повече, ако няма никаква вина, както казваш ти.

— Има, има вина! — закрещя Андрей Андреевич, разкопча яката на ризата си и замята глава. — Има вина, но не онази, която му приписват, а че прекалено много знае… Да, да! Когато убиха Орджоникидзе…

Вадим се надигна на стола си.

— Татко, съвземи се, какво говориш?!

— Седни! Знам какво говоря. Орджоникидзе е бил убит, или се е застрелял, там е имало огнестрелна рана. А в медицинското заключение са написали: „Парализа на сърцето“. Дмитрий Дмитриевич отказал да подпише това заключение. Лично ми го разказа. Той е нежелателен свидетел, затова е саморазправата с него. Отначало го наклеветиха, че е насилник, а сега му приписват убийства.

— Но нали той всичко си е признал.

— Измъчвали са го, затова е признал. Нали те всички си признават на вашите процеси.

Вадим протестиращо махна с ръка.

— Да, да! Не рипай! Именно на вашите процеси. Изтръгвате признания в подземията на Лубянка. Вашата престъпна власт…

— Татко, татко, престани! — завика Вадим.

Като размяташе глава и опипваше разхлабената си вратовръзка, сякаш го душеше, Андрей Андреевич повтори:

— Престъпна власт… Престъпна власт… Всички сте престъпници, разбойници… И ти… И ти си престъпник… Статиите ти са подли, долни, ти преследваш, унищожаваш почтени хора… Тази престъпна власт те е купила… Знам…

Боже мой, сега ще каже за „Вацлав“. Не, не, не бива да го допусне! Вадим закрещя:

— А тебе не са ли те купили?!

Старецът го погледна слисано.

— Кой… Какво говориш?!

— Нали ходиш при тях, лекуваш ги — викаше Вадим, — те те ласкаят, хората нямат какво да ядат, а тебе те затрупват с продукти. — Той отблъсна чинията. — Откъде са тези пилета?! От тях! Да, аз служа, но служа на идея, а вие служите заради пилета. — Той отново блъсна чинията. — Яхнали сте народа, а на всичко отгоре го заливате с кал. Горки правеше всичко за вас, спасяваше ви. Кои ти издейства този апартамент? Горки! А вие как му се отплатихте? Отровихте Горки…

Безсилен да продума, Андрей Андреевич трескаво поемаше въздух и размахваше двете си ръце срещу Вадим.

— Да, да, чух с ушите си. Тук, в тази стая, се смеехте: „Нарекоха на Горки театър, улица, град, сега и съветската власт трябва да се преименува на Горчива власт^[1]“. Чух ви, чух, с ушите си ви чух! Когато ме наградиха с орден, ти дори не ми честити, а когато на теб ти дадоха звание „Заслужил деец на науката“, вдигна банкет, празнува, прие наградата си с удоволствие, а сега излиза, че аз съм бил подлец и нищожество. Стига, край! Знам отношението ти към мен. Заради Вика продължаваш да другаруваш с тази дамичка, Нели Владимирова, а Вика е омъжена за чуждестранен шпионин и ти явно одобряваш това. Тази година смяташ да ходиш в чужбина, да се срещнеш с Вика, и тя ще ти пробута някоя шпионска задачка от мъжленцето си, а ти, нали си глупак, с удоволствие ще я изпълниш. И аз съм длъжен да живея под заплахата, че някоя нощ ще дойдат да ни приберат и двамата като чуждестранни шпиони. Н-не! Не желая да живея под такава заплаха! Не желая да слушам антисъветски приказки дори от баща си! Не желая! Омръзна ми! Ом-ръз-на ми! Отдавна ти предлагам да заменим апартамента, ти отказваш. Какво пък, ще го направя сам, имам право, законът е на моя страна. И не те съветвам да възразяваш срещу размяната! Да, да! Не те съветвам! Не ме принуждавай да кажа пред съда истината, поради която не можем да живеем заедно.

Докато траеше този монолог, Андрей Андреевич опипваше вратовръзката си, мяташе глава, опитваше се да произнесе някакви думи, но освен „ти…“, „ти…“ не можеше да изговори нищо и най-сетне замлъкна, затвори очи. Главата му увисна настрани… Вадим скочи, подхвана баща си. Старецът отново задиша трескаво, леко отвори едното си око, погледът му беше безсмислен, отново го затвори. Вадим с усилие го довлече до дивана, намести го, сложи възглавница под главата му, свали му обувките, покри го с одеяло.

Андрей Андреевич лежеше със затворени очи, ту трескаво гълташе въздух, ту утихваше напълно, сякаш не дишаше.

Трябваше да повика „бърза помощ“.

Но с баща му се бяха случвали такива неща, сърцето му беше слабо, но винаги минаваше без „бърза помощ“, не разрешаваше да я викат. Ще полежи, ще пийне валериан или нещо друго, той има някакви капки. Разбира се, и сега ще му мине… Ще дойде линейката, а баща му дотогава ще е станал. Не е удобно да безпокоиш хората напразно, да пращат кола за нищо.

Баща му лежеше със затворени очи. Вадим се наведе, ослуша се, май че дишаше! Взе ръката му, дълго търси пулса, най-сетне май го намери. Слава богу, ще оцелее. Горкият му баща. Какво ли го чака? Не е роден за съвременния живот, обречен е на арест, на затвор, на мъчения, страдания, позор. И Вадим не може да живее в очакване на катастрофата, която ще го сполети, ако арестуват баща му, той няма да понесе баща му да го нарече „Вацлав“. Отиде до телефона, вдигна слушалката, чу сигнала, затвори. Мислите се оплитаха в главата му.

О, Боже, какво да прави, какво да прави? Как да живее в ежечасно, ежедневно, еженощно очакване на катастрофата? Баща му сам си проси ареста, не разбира, че в днешните условия няма място за понятия като почтеност и съвест.

Ами ако този пристъп не мине, ако не е като предишните?

Вадим взе слушалката, набра 03, даваше заето.

Ама защо старците са толкова егоистични? Като са с единия крак в гроба и не ги е страх от смъртта, поне да не повличат към гроба и другите! Пожали сина си, татко! Та нали синът ти дори не е започнал да живее! Та възраст ли са 28 години?… Не, той няма да се остави да го погубят, ще прощаваш, татко, няма да се остави, няма да се остави! О, Боже, но какво да прави, какво?

Вадим погледна часовника си — осем и половина. Когато ходи вечер у Феоктистови, Феня обикновено се прибира в десет.

Вадим отиде в банята. В домашната аптечка, окачено на стената малко шкафче с инкрустирана на вратичката змия, намери валериановите капки, погледна датата на производството. Миналогодишни бяха. И без това трябва да се изхвърлят. Сложи шишенцето в джоба си, върна се в трапезарията, отиде до дивана, наведе се над баща си.

— Татко!

Баща му не отговори. Вадим се взираше в лицето му, дори клепачите му не трепкаха. Взе ръката му, беше студена, пусна я — ръката безжизнено увисна, докосна пода. Може би баща му спеше? Е, така е по-добре, ще се наспи и всичко ще мине. Вадим отвори прозорчето — да има повече въздух в стаята. Разбира се, всичко ще се оправи. А това, което се мярна в мислите му, няма значение, глупости, не бива да мисли за това, каквото ще стане, ще стане. А сега ще отиде в аптеката за лекарство. Старото лекарство не върши работа, затова отива за ново.

По пътя към аптеката Вадим напипа в джоба си шишенцето с валериановите капки, без да го вади от джоба си, отвинти капачето и като стисна шишенцето в юмрук, изля течността върху мръсния пролетен сняг. Валерианът беше стар, миналогодишен, и без това не вършеше работа, но не биваше да го видят как го излива, може да си помислят някоя глупост. От време на време срещаше хора, угрижени, уморени, те бързаха да се приберат вкъщи. Колко много непознати лица се появиха на Арбат. Всичко минава. И всички си отиват. Тук някога минаваше майка му, майка му отдавна я няма, минаваше Вика и слава богу, вече няма да се появи в Москва, минаваше бръснарят Сергей Алексеевич, и той изчезна завинаги, и Саша Панкратов свърши в Сибир, и Юрка Шарок не се вижда — преместили са го в друг град, а може и да са го разстреляли — и с такива като него много не се церемонят. Лена Будягина е изселена, изчезна и Нина Иванова, всички се пръснаха, никого няма. И баща му ще си отиде. И той, Вадим, ще си отиде, когато му дойде времето. Всичко е условно, всичко е бързотечно, година повече или по-малко — в историята човешкият живот е само миг. На ъгъла на Арбат той незабелязано пусна шишенцето в едно кошче.

В аптеката Вадим търпеливо изчака опашката. Познаваше и касиера, и аптекаря. „Нещо за сърце — помоли Вадим, — баща ми не е добре със сърцето.“ Дадоха му и валериан, и капки на Уотчъл, Вадим благодари и изведнъж си помисли: добре е, че намина насам, добре е, че го видяха, и той не знаеше защо си помисли това, но си го помисли. Сега ще се прибере вкъщи. Да се надяваме, че баща му е по-добре, той ще му покаже купените от аптеката лекарства. Погледнал в банята, не намерил, изтичал до аптеката, на, вземи и най-важното, не се вълнувай, нали виждаш какво става.

Андрей Андреевич лежеше в същата поза. Вадим го извика, баща му не отговори. Вадим се наведе, но не чу дишане, взе ръката му, пусна я, ръката пак така безжизнено увисна до пода.

Вадим набра 03, поиска незабавно да пратят „бърза помощ“ у професор Марасевич. Какво му е? Силен сърдечен пристъп. Адреса? Той каза адреса.

След двайсет минути, придружен от двама санитари с носилки, в апартамента влезе млад лекар с бяла престилка, наметната върху палтото. И престилките на санитарите бяха облечени върху палтата.

Почти веднага си дойде и Феня, замята се, занарежда, Вадим я скастри.

Лекарят приседна на дивана до Андрей Андреевич, напипа пулса, преслуша сърцето, отвори клепачите. После стана.

— Мъртви не вземаме.