Анатолий Рибаков
Прах и пепел (12)

12.

Варя срещна Лена Будягина случайно. Гледаха с Игор Владимирович „Депутатът от Балтика“, излязоха от киното, улицата беше пълна с народ, топло, оживено, широките витрини на гастронома бяха осветени, тълпата зрители се оттичаше към „Полянка“ — на Каменния мост блъскаше чук, подскачаха светлинки — разширяваха моста, строителните работи не спираха и нощем. Игор Владимирович предложи да се разходят по крайбрежната улица. Завиха наляво и тук, още пред първия вход на огромния блок Варя видя Лена Будягина.

Лена отваряше вратата на входа, кой знае защо се обърна и по напрежението, което веднага се изписа на лицето й, Варя разбра, че я е познала. Сигурно не беше трудно, Варя си бе свалила кърпата още в киното, правата й черна коса, както и по-рано, се спускаше върху яката, върху челото й падаше някогашното бретонче… Но и Варя веднага позна Лена, макар че с вехтото прекалено широко палто и износените обувки не беше лесно да я познае човек, пък и доста време беше минало… Колко ли време мина? Заедно посрещаха Нова година още преди да арестуват Саша, значи, преди повече от четири години. Тогава Лена ходеше с Юрка Шарок, Шарок открито, пред всички ухажваше Вика Марасевич, Нинка вдигна скандал и въпреки това Лена послушно си тръгна с Шарок, а Саша извика подире й: „Не можа ли да си намериш по-голямо леке?!“

Лена стоеше пред отворената врата на входа и не знаеше да влезе ли или да пристъпи към Варя. Такава нерешителност Варя забелязваше сега по много лица, тези хора не бяха сигурни дали довчерашните им приятели ще ги поздравят.

Варя се усмихна, протегна ръка.

— Здравей, Лена!

По лицето на Лена се появи мека стеснителна усмивка, тя гледаше леко изпод вежди и като видя тази усмивка и този поглед, Варя си спомни, че за последен път бе видяла Лена не на Нова година, а в Клуба на творческите работници на „Старопименовский“. Варя беше там с Костя, а Лена с Шарок и Вадим Марасевич, меко и стеснително се усмихна на Варя и я погледна пак така изпод вежди, сигурно защото високият ръст я принуждаваше леко да навежда глава. Тогава тя беше красавица, всички я зяпаха.

— Здравейте, Варя. — Лена пристъпи към Варя, стисна й ръката. — Радвам се, че ви виждам. Как сте, как е Нина?

— С мен всичко е наред, работя, между другото, запознайте се, ето го моето началство… Игор Владимирович, Лена…

Варя не добави „Будягина“ не защото се страхуваше да произнесе тази фамилия, а защото не знаеше дали сега Лена се казва така.

— А Нина сега е далече — продължи Варя, — омъжи се почти преди година.

— Аз пък си мислех: къде ли е Нина? Не се обажда, не идва.

— Вие тук ли живеете? — прекъсна я Варя, за да избегне разговора за Нина. Никой не биваше да знае, че Нина е при Макс.

— Да, тук, със сина ми и брат ми…

За майка си не каза нищо, значи са затворили не само баща й, но и нея.

После подаде ръка.

— Бавя ви. Когато пишете на Нина, поздравете я от мен.

— Може ли някой път да намина у вас?

Лена я погледна учудено, изпод вежди.

— Заповядайте…

— Дайте ми телефона си. Ще ви се обадя, преди да дойда.

Лена поклати глава.

— Отдавна нямаме телефон.

— В този вход ли живеете?

— Да, първи етаж, десният апартамент, звънете три пъти. От сутринта до четири обикновено съм вкъщи.

— Не работите ли?

— Засега не, по-точно, вече не.

— Ще пиша на Нина, че съм ви видяла, а у вас ще се отбия в най-скоро време. Имате ли нещо против?

— Сега положението ми е такова, че може би не бива да идвате.

— Знам в какво положение сте. Какво от това?! — Варя тръсна коси. — Стари познати сме, учихме в едно училище, нямам ли право да ви дойда на гости?

— Ами добре, ще се радвам, ако дойдете.

Варя и Игор Владимирович тръгнаха по крайбрежната улица.

Варя го погледна изкосо.

— Дръжте се, Игор Владимирович!

— Държа се!

— Сега ще чуете с какъв човек се запознахте току-що.

— Вече се досетих. Семейство на арестуван.

— Но какъв арестуван! Бу-дя-гин. Иван Григориевич. Познато ли ви е това име?

— Да. Бившият заместник на Орджоникидзе. Преди това посланик.

— Арестуваха го миналата година. Разстреляха го. Лена каза: „Живея със сина си и брат си.“ Значи са разстреляли и майка й, и тя беше стара болшевичка.

— Стори ми се — предпазливо каза Игор Владимирович, — че тя не ви канеше настойчиво.

— Естествено. Според нея не е хубаво хората да я посещават.

За Игор Владимирович бе естествено да я попита: „А според вас?“ Но в самия въпрос щеше да се чувства съветът: „Не е добре да ходите у нея.“ И той предпочете да премълчи.

На събрания, осъждащи „шпиони, диверсанти и убийци“, Варя не ходеше. Отиваше в института, учеше вечерно, ако събранието се провеждаше през деня, в работно време, отиваше в Моссовет, в Мосстрой. Игор Владимирович потвърждаваше, че да, наистина я е пратил там. Как научаваше тя за предстоящ митинг или събрание — за него си оставаше загадка. Веднъж един митинг я свари неподготвена и тя пред всички хукна към вратата, като подхвърли: „Тръгвам за АПУ, Игор Владимирович!“ И той отговори: „Да, да, побързайте, Иванова, там ви чакат.“ Тъй че отстрани всичко изглеждаше достоверно. Варя оцени помощта му, спря се на вратата, погледна го, кимна.

А той се върна в кабинета си, отиде до прозореца, искаше да види как тя ще пресече улицата. Какво да се прави, обичаше това момиче, отдавна го обичаше, от момента, когато се запозна с него в „Национал“. Тя дойде там с Вика, което не говореше твърде в нейна полза, свали шапката си с голяма периферия и тогава той видя очите й и разбра, че няма никакво значение с кого е дошла. Значение има само едно — как да си тръгнат двамата. Но после я изгуби от очи. Вика му каза, че се омъжила за някакъв грък, билярдист, бракът се оказал несполучлив и когато Льовочка доведе Варя в бюрото да я уреди за чертожничка, Игор Владимирович видя в това знак на съдбата.

Преди две години й изпрати писмо, реши се на такава стъпка, искаше тя да знае за любовта му. На другия ден тя дойде в кабинета му с рокля без ръкави, спря на вратата, той й предложи да седне, каза, че има красив загар. „Ходих на плаж — отговори тя, — в Серебряний бор. Но идвам по повод на вашето писмо.“ После помълча малко и каза, че обича друг човек, той е далече, ще се върне след година и тя го чака. Той намери сили да се усмихне: „Ами добре, Варенка, и аз ще чакам.“

Разбира се, беше му интересно да научи какъв е този човек, когото тя обича. Сметна, че е невъзможно да попита Варя направо. Но от разказите на Вика, от откъслечни фрази на Льовочка разбра, че вероятно е приятел и съученик на сестрата на Варя, отбива заточение в Сибир, а от неговата майка Варя е наела стаята, в която живяла със своя съпруг, билярдиста. Но минаха две години, отиваше си и третата, а в живота на Варя не станаха никакви промени, от което Игор Владимирович си направи извод, че с онзи заточеник нещо не върви. Той виждаше, че Варя е потисната — не си взе отпуска, стоеше в Москва, нещо чакаше. В такава ситуация неговите шансове нарастваха, но той се страхуваше да мисли за бъдещето, нека нещата си останат, каквито са сега: работят заедно, той я вижда всеки ден и вече не може да живее без това, нека поне всичко си остане така, да не се промени към по-лошо — времето е трудно, а Варя е непредпазлива.

Най-много се безпокоеше, дето Варя не идваше на празнични манифестации. В девет сутринта всички служители са налице, издокарани, събират се в колони, носят по Червения площад цветя, транспаранти, само Иванова я няма. Веднъж той й намекна, че не бива да прави така. Защо да дразним гъските? Такива неща бият на очи. Тя отговори, че ходи на манифестации с института, този довод не е ли убедителен?

— Не — каза той, — вечерните институти не ходят на манифестации.

Известно време всичко й се разминаваше, доколкото Игор Владимирович разбираше, поради простата причина че никой освен него не я вземаше насериозно — една хубавка чертожничка и толкоз. А онези, които бяха длъжни да наблюдават, не допускаха мисълта, че в наше време е възможно някакво несъгласие. Хора със световни имена треперят, камо ли някакво си там девойче. Е, не се явила веднъж-дваж на събрание, то се знае, не е редно, но момичето следва вечерно, има си официален документ. Още повече, че Иванова не си позволяваше нищо такова. В службата Варя не бе изрекла нито една излишна дума. Пред него можеше да се подиграва, да се възмущава, да иронизира, но само когато бяха насаме.

— Защо мълчите, Игор Владимирович?

— А, нищо, просто се замислих.

— Знам за какво се замислихте. Не ви хареса, че казах: „Дръжте се, Игор Владимирович.“ Стори ви се, че искам да ви подкача, нали сега всички от всичко се страхуват, но аз го правя изключително за равновесие. Льовочка и Рина ви обожествяват: „Ах, нашият Игор Владимирович е красавец, ах, нашият Игор Владимирович е гений, той е главният съветник на Сталин по реконструкцията на Москва…“ Ако запея в същия хор, ще се превърнете в икона.

— Отговорите ви винаги са находчиви.

— Какво искате да кажете?

А той имаше предвид една неотдавнашна случка в стола, чийто свидетел стана случайно. Служителите обикновено обядваха в компании, бъбреха си, докато чакаха на опашка пред касата, около масите, обсъждаха модата, покупките си, бракове, разводи, но на първо място, естествено, последните новини от вестниците, процесите, съдебните разследвания. Всички се възмущаваха от престъпленията на обвиняемите, само Варя седеше мълчаливо над чинията си.

— Иванова, какво си се замислила, не си ли съгласна?

Един крайно неприятен тип зададе този въпрос, някой си Костоломов, нов чертожник, когото му изпратиха в бюрото от „Личен състав“. Игор Владимирович не искаше да го вземе: нямаше никакъв опит, чертожниците му бяха достатъчно, но от „Личен състав“ настояха. Игор Владимирович дори се посъветва с приятели как да постъпи. „Не си късай нервите — казаха му те, — щом от «Личен състав» сами ти пращат човек, значи не са им достатъчни секретните сътрудници в бюрото ти.“

Варя вдигна очи към Костоломов.

— Не чух за какво говорите. Довечера имам контролно по математика, решавам наум задачи.

Естествено, и тя си спомняше тази случка.

— Вие дори пребледняхте, Игор Владимирович, когато видяхте, че си отварям устата да отговоря на тази отрепка. — Тя се усмихна. — Не се тревожете толкова, аз съм зрял човек.

— Зрял човек сте, но невинаги сте благоразумна.

— Ами как мислите, защо ли фамилното му име е такова? Дали предците му не са слугували на Малюта Скуратов^[1]? Сигурно са били майстори в ломенето на кости.

— Може и така да е. Но може да са били и знахари, костоправи, оттам да идва Костоломов.

Вървяха по Кримския мост към Зубовския площад. В тъмното стоманената конструкция на моста изглеждаше мрачна.

— Навремето — каза Игор Владимирович — предложих да прокарат горе гирлянда от крушки, това щеше да оживи и моста, и Москва река. Отказаха — нямало достатъчно електроенергия. А аз бях откачил по тази идея, точно тогава ходих в Ню Йорк, там нощем мостовете блестят от светлини, затова изглеждат леки, въздушни. Омагьосваща картина. Гледах и завиждах.

— Ние никога няма да видим тези неща — въздъхна Варя. — А колко ми се иска да отида в Индия, в Африка. Но то е все едно да мечтаеш за полет до Марс. Че нали сме крепостни, господарят не ни пуска навън от селото си.

Той винаги се чудеше: откъде у това момиче, израснало в съветско семейство, възпитано в съветско училище, такава непримиримост? Всичко е лошо, всичко е грозно, всичко е несправедливо. Максимализмът на младостта? Ще завърши института, той ще й помогне да си намери интересна работа, където ще успее да се реализира, тя е много способна, дори талантлива и ще разбере, че това е най-важното в живота.

— Каква е по професия вашата позната? — попита Игор Владимирович, когато вече приближаваха към дома на Варя на Арбат.

— Не знам. Защо питате?

— Нали никъде не работи, явно не може да си намери работа.

— Да я бяхте видели преди две години. Мисля, че нямаше по-красива жена в Москва. И как се обличаше, дълго беше живяла в чужбина. А сега ходи с износени обувки, с палто, шито за друг човек. Сигурно всичко е разпродала. Трябва да храни детето си, брат си.

— Попитайте я какво умее. Ще се опитам да помогна.

Варя го погледна. И той за пръв път видя в погледа й нещо различно от обикновения приятелски интерес.