Анатолий Рибаков
Прах и пепел (70)

36.

Германците започнаха настъплението в 5 часа и 30 минути сутринта. Мощни танкове „тигър“, ниски, едрочели, с хищно протегнати дългоцевни оръдия, подкрепяни от артилерия и авиация, тръгнаха напред, образувайки клинове, в които се движеха средни танкове и бронетранспортьори, понякога спираха, пехотата се спешаваше и се хвърляше в атака. Германски бомбардировачи налитаха на групи от по 50–100 самолета. Включили сирените си, юнкерсите пикираха над позициите на 13-а и 70-а армии. Взривове, рев на мотори, свистене на шрапнели, избухвания на снаряди, мини, бомби заглушаваха всичко, хората си говореха със знаци, стълбове пушек и пламъци застилаха небето.

В три часа сутринта, когато започна артилерийската контраподготовка, майор Велижанов, прибягвайки с други офицери към блиндажа на Максим, подхвърли на Саша:

— Сега ще изясним обстановката.

Наложи се да чакат дълго. Николай дремеше с ръце на кормилото. Саша сновеше назад-напред, понякога присядаше на седалката, без да затваря вратата. Шумът на битката се чуваше ясно, заревото на пожарите скриваше хоризонта.

В седем часа от блиндажа излезе Максим, веднага към него от горичката приближи вилисът, Максим замина нанякъде. Пръснаха се почти всички офицери. Появи се Велижанов, повика Саша, разгърна пред него една карта.

— Ето какво е положението, майоре. На участъка на нашата армия противникът е нахлул в разположението на Петнайсета дивизия, движи се по посока на Олховатка, щабът на Петнайсета дивизия е предислоциран. На участъка на Седемдесета армия противникът настъпва към Червена заря — Червен кът, щабът на 132-а армия също е предислоциран. Не знаем къде е Варвара Сергеевна. Ако противникът се докопа до втората ивица, нашата дивизия още днес ще се включи в боя. — Той изразително погледна Саша. — Командирът вече замина за командния пункт.

— Какво ще ме посъветвате?

— Ако сега тръгнете да я търсите, няма да я намерите, а ще загубите и връзка, никой няма да ви пусне нито до телефон, нито до радиостанция. Съветвам ви засега да не тръгвате за никъде, все пак оттук положението може да се следи и имате някаква връзка. Ще видим как ще се променя обстановката.

Влезе един войник-вестовой:

— Другарю майор, началник-щабът ви вика спешно.

— Може би ще науча нещо — каза Велижанов.

Саша се разхождаше около колата. Губи време, губи часове, но ако се движи слепешката сред суматохата на военните действия, без да знае къде е Варя, ще загуби още повече време. Трябва да чака, може би Велижанов ще му съобщи нови сведения, поне да се хване за нещо. И той нетърпеливо поглеждаше към блиндажа на началник-щаба в очакване да се появи Велижанов.

Почувства жажда, поиска от Николай вода. Николай беше човек предвидлив, носеше си два бидона — с бензин и с вода: „Ако потече радиаторът, поне ще стигнем донякъде…“ Наля на Саша пълно канче.

Велижанов най-сетне излезе, слязоха със Саша в землянката, отново разгърнаха картата.

— Противникът продължава да се движи по посока на Олховатка. Петнайсета дивизия е отстъпила на втората ивица. 132-а дивизия се отдръпва към рубежа Дегтярний-Рудово. — Той посочи на картата. — Инженера на Петнайсета дивизия Кочин засега го няма, но го очакват. Това е обнадеждаващо, може и Варвара Сергеевна да е с него.

Саша отбеляза на своята карта посочените от Велижанов села, нанесе и всички селски, полски и горски пътища, картата на Велижанов беше голяма.

— Все пак смятате да тръгнете? — попита Велижанов.

— Да.

— Придвижването по фронта по време на бой…

— Да. — Саша му подаде ръка. — Благодаря ви за помощта.

— Желая ви успех, а ето и още нещо. — Той посочи на картата. — Виждате ли тази горичка? Ако щабът на Петнайсета дивизия е предислоциран, то ще е тук, тук е неговият резервен команден пункт. И ако майор Кочин се е върнал, той е в тази горичка. Вярно, това е условно казано, но все пак е някакъв ориентир за вас. Ако видите Варвара Сергеевна, поздравете я от мен. — Велижанов вдигна към Саша големите си сини очи. — Извинете, майоре, за нескромния въпрос: тя роднина ли ви е?

— Сестра — отговори Саша.

С пълната си мощност трещеше артилерията — и германската, и съветската, тигрите стреляха, юнкерсите хвърляха бомби вече върху втората отбранителна ивица, в боя се бяха включили съветски изтребители и танкове. Край бариерите спираха Саша, проверяваха му документите, питаха го закъде пътува, много го бавеха. Саша представяше командировъчното с бележката, че е бил в дивизията на Максим, казваше номера на автобатальоните, за които уж е тръгнал, знаеше добре тяхното разположение.

В края на краищата Саша се добра до посочената от Велижанов горичка. Блиндажи и землянки, неразтоварени щабни коли, свързочници прокарват връзката, из гората сноват войници, суетнята на току-що пристигнал щаб, който не е наясно задълго ли се настанява тук, може би още днес ще трябва да отстъпва още, дори никой не поиска документите на Саша. Той попита за майор Кочин, посочиха му го — седеше край един блиндаж, дебел майор на средна възраст, едната му ръка беше вързана с бинт през рамото, с другата сочеше по картата, обясняваше нещо на застанал до него лейтенант, който също като майора имаше на пагоните си кръстосани брадвички — бяха инженери. Саша отиде при тях, представи се, попита дали майорът не е Кочин.

— Да, Кочин съм.

Той често примигваше с обгорените си клепачи, и веждите му бяха изгорени, при най-малкото движение лицето на Кочин се разкривяваше от болка, явно го боляха и ръката, и лицето.

— При вас ме изпрати майор Велижанов — каза Саша, — търся инженер-капитан Варвара Сергеевна Иванова.

— Варвара Сергеевна е ранена — каза Кочин, — рани я шрапнел в дясната част на гръдния кош, явно е засегнат белият дроб, загуби много кръв. Успях да я закарам в Рудово, в батальонния медицински пункт, фелдшерът смята, че положението й е тежко, но обеща днес да я евакуират в полковия медицински пункт. Може да успеят да я спасят.

Саша не помръдваше. Закъсня за Варя!

— Трябваше веднага да я закараме в болницата, но с какво? — продължи Кочин. — Аз дойдох пеша от Рудово дотук.

Той помига с клепачите си без ресници, беше тягостно да го гледаш.

— Заинати се Варвара Сергеевна, влезе в конфликт с началството, отказа да замине за дивизията, пренощува в полка, а през нощта започна всичко това, улучи я шрапнел от мина, добре поне, че наблизо имаше медицинска сестра, та я що-годе я превърза.

Саша извади от планшета си картата, провери чрез Кочин маршрута за Рудово. Открито място, но се срещаха и горички.

Саша стигна в село Рудово привечер. В единия му край се водеше бой, горяха къщи, избухваха с грохот снаряди, с пронизителен вой падаха бомби, избухваха мини, в другия край на селото, където отиде Саша, двама санитари пренасяха ранени върху голямо памучно одеяло, други кретаха, като се подпираха на винтовките си, един възрастен фелдшер и медицинска сестра ги превързваха на бърза ръка, настаняваха ги седнали или легнали на една талига.

Николай спря колата под едно дърво, Саша отиде при фелдшера, попита била ли е тук инженер-капитан Иванова.

— Не записваме имената, няма време — отговори фелдшерът, като продължаваше да превързва ранения войник, — а офицерката тук е една. — Той кимна към крайната къща. — Ей там лежи, превързана е.

Саша влезе в къщата. Варя лежеше на пода, върху слама, гимнастьорката й беше разкъсана, рамото и гърдите бинтовани, очите — затворени. Саша коленичи, взе ръката й в своите ръце, беше студена… Той се взираше в лицето й и през разкривените от болката черти, през мъртвешката бледнина, през изминалите десет години виждаше предишната Варя — девойчето с пухкавите устни, което издухва бретона от челото си… Стоеше на колени, държеше ръката й в своята, взираше се в лицето й, отчаян, задето не можеше да разбере диша ли тя или не диша, молейки съдбата Варя да отвори очи.

И Варя отвори очи, погледът й беше мътен, погледна Саша, устните й трепнаха в немощна усмивка:

— Ти дойде, Саша…

И отново затвори очи.

 

 

37.

 

Боят приближаваше. Снаряди и мини избухваха насред улицата. Фелдшерът завърши превръзките, припряно занамества ранените на последната талига, на онези, които можеха да се движат, каза да вървят, като се държат за талигата, подвикна на коларя: „Карай!“ Докато нареждаше в чантата си бинтовете, йода, памука, каза на Саша:

— Съобщих в полка: имаме тежкоранена, жена, капитан, изпратете кола, трябва да се закара направо в медицинско-санитарния батальон, дори в болницата, тя няма да издържи да я прехвърлят от кола на кола, докараха я тук, след като е изгубила много кръв. Не изпратиха кола. — Той донатъпка чантата, едва я закопча. — Какво да правим сега? Защо не я закарате до медсанбата или до болницата?

— Къде е медсанбатът, къде е болницата?

— Кой ги знае къде са сега? Отстъпваме, значи и те отстъпват. Ще ги намерите. В Гремячее, във Фатеж… Питайте по пътя. В колата я сложете по гръб, под главата й да има нещо, карайте внимателно, пробирайте пътя.

Фелдшерът метна чантата си на рамо и като я придържаше с едната ръка, а с другата планшета, се затича след талигата.

Върху одеялото Саша и Николай занесоха Варя до колата, сложиха я на задната седалка, подложиха под главата й сгънат шинел. Седнал на пода, Саша крепеше краката й. Варя все така не отваряше очи, понякога сякаш клепачите й потрепваха, по лицето й минаваше гърч, но може би само така изглеждаше, защото я бяха вдигали, пускали, намествали и тогава тя сякаш простенваше, но от грохота на артилерията и бомбите не се разбираше дали е така.

Тръгнаха към Гремячее, ако медсанбатът се бе преместил оттам, щяха да поемат към Фатеж. На картата на около шест километра от Рудово беше отбелязана гора — все е някакво прикритие, ще могат да спрат, да свалят облегалката на предната седалка, да наместят Варя по-удобно. Фугасните снаряди изхвърляха черни стълбове прах, досами земята с трясък и пламъци избухваха осколочни снаряди, пътят беше разбит донемайкъде. Саша крепеше Варя, за да смекчи подскачанията на колата по ботруни и дупки, имаше чувството, че държи вече мъртво тяло, вглеждаше се в лицето й, вслушваше се в дишането й. Тя беше още жива, но Саша знаеше, че ще умре.

Покрай гората пътят не беше толкова разбит, но зад тях шумът на боя не утихваше, взривове, изстрели, картечни откоси, рев на пикиращи самолети се сливаха в едно непрестанно бучене.

— Ще минем около пет километра, тогава ще спрем…

Саша не можа да довърши… Сякаш досами него се разнесе тропот и остър пронизителен писък, така избухва шрапнел, после звън на счупено стъкло, колата потрепери и спря… Николай слезе, огледа я, вдигна капака.

— Всичко е потрошено.

Куршумът, счупил предното стъкло, не бе засегнал Николай.

Саша слезе от колата, огледа се, небето беше озарено от заревото на пожарите, отляво на хоризонта се движеха черни ниски сандъци — танкове!

— Давай по-бързо! — каза Саша.

С одеялото пренесоха Варя в гората, върнаха се, взеха шинелите, автоматите, вещевите торби, бидона с водата. Взеха и лопатата и брадвата, знаеха какво им предстои.

Пренесоха Варя на стотина метра навътре в гората. Върховете на дърветата бяха изпочупени от снаряди, наоколо се търкаляха парцали, бутилки от вино, консервни кутии, кутии от цигари, пожълтели парчета вестник от вестници, набрани с готически шрифт, явно през пролетта тук са били германците.

Понесоха Варя по-нататък, навътре в гъстата гора, и спряха до голямо паднало дърво със стърчащи корени. Наоколо земята беше равна, зелена тревица, чисто, оставиха Варя, като отново подложиха под главата и сгънат шинел. Саша се вслуша в дишането й, май че дишаше, огледа бинтовете, кръвта по тях беше същата, спечената, прясна не се виждаше. Николай наля канче вода от бидона, повдигна главата на Варя, кратък гърч сякаш отново пробягна по лицето й. Саша й наля в устата няколко капки, но гълтане не последва, водата остана в ъгълчето на устата й.

— Сигурно не бива — каза Николай, — ще се задави.

Прилегнаха на тревата. Слънцето вече залязваше, земята потъмня, беше сухо, като всеки следобед, миришеше на пелин. Николай запали малко огънче, свари в котлето просен концентрат. Ядоха. Миризмата на кашата, пукането на горящите клонки напомниха на Саша огъня, край който бяха седели в тайгата. Няма ги вече другарите му от заточението. Погребаха Карцев в Богучани, то се знае, унищожен е из лагерите непримиримият Володя Квачадзе, в тайгата е загинал Соловейчик. Всички си отидоха, само той се позабави.

— Каква ви е тя, другарю майор? — попита Николай.

Саша помълча. На Велижанов отговори на същия въпрос: сестра, инак не можеше, майорът знаеше чия съпруга е Варя.

— Обичахме се с нея, срещнахме се след десет години. Виждаш как се срещнахме.

В гората се здрачи.

— Поспете — предложи Николай, — а аз ще поседя.

— Не, ти поспи, после ще се сменим, ще те събудя. Вземи шинела!

— Вие си го наметнете, през нощта ще застудее.

— Хайде, вземай и лягай! Не се тревожи, няма да измръзна, щом се разсъмне, ще продължим.

Николай се зави с шинела, заспа.

Саша отново се наведе над Варя, дишаше, взе ръката й, дълго търси пулса, най-сетне долови слабо туптене, а може би в пръстите му туптеше неговият собствен пулс.

Каза на Николай „щом се разсъмне, ще продължим“, но знаеше, че заникъде няма да тръгнат — от смъртта не могат да избягат. Тази мисъл не го плашеше. Вече не искаше да живее — в онзи живот няма да я има Варя. Цялото му минало, страданията, скиталчествата — всичко си отиде, остана му само Варя. Саша държеше ръката й, взираше се в лицето й, тихичко продума: „Варя“. Може да го чуе? Не го чу. Мълчи.

Луната не се виждаше иззад дърветата, но светлината й проникваше през листата, играеше по лицето на Варя и тогава изглеждаше сякаш тя мърда устни, говори си нещо, Саша се наведе към нея: „Варя“. Тя не отговори.

Защо тогава в Бутирки не я извика на среща, не я нарече своя годеница? „Колко бих искала да зная какво правиш сега…“ Защо той не намери такива думи? Колко ужасно й говори от Калинин. „Нищо друго ли не искаш да ми кажеш. Саша?“ Ако тогава й беше казал, че я обича, може би всичко щеше да се подреди другояче и тя сега нямаше да умира. Не й го каза.

И все пак… Последните в живота й думи бяха за него. „Ти дойде, Саша…“ Чакала го е. „Ти дойде, Саша…“ Той дойде и вече няма да си отиде.

Лицето на Варя внезапно потъмня, облак скри луната, на Саша му се стори, че тя е мъртва, наведе се към гърдите й, сърцето й май биеше. Отново я повика, тя и сега не отговори.

Саша пообиколи наоколо, после се подпря на поваленото дърво. Суха топлина смени вечерния хлад. Майка му сигурно мисли за него сега. Дожаля му за нея.

Нечие докосване накара Саша да се съвземе. Пред него бе застанал Николай.

— Другарю майор… — Николай кимна към Варя.

Саша отиде при Варя, отвори едното й око, после другото. Варя беше мъртва.

— Край, другарю майор — каза Николай.

Саша затвори очите на Варя, извади от джоба на гимнастьорката й документите — удостоверение, командировъчно, малък бележник с моливче, сложи всичко в джоба на своята гимнастьорка, сключи ръцете й на гърдите, стана.

Вече се развиделяваше, затрещя канонада, загърмяха оръдия, заизбухваха бомби.

Саша се огледа, потърси по-широко място, взе лопатата, очерта с малки бодвания правоъгълника на гроба, каза на Николай:

— Вземи брадвата и подсичай корените.

Николай подсичаше корените, Саша го следваше с лопатка, копаеше. Така работиха час или два, изкопаха може би 30–40 сантиметра в дълбочина; копаеха, стъпили в дупката. Николай изведнъж се изправи, ослуша се, сграбчи Саша за ръкава, повлече го зад поваленото дърво, взе автомата, даде другия на Саша — като претичваше от дърво до дърво, някой приближаваше към тях.

— Кой е? — извика Саша.

— А вие кои сте?

— Съветски сме.

Иззад дърветата се показаха двама войници с винтовки. Като се убедиха, че пред тях стоят свои, единият войник се обърна, пъхна пръсти в устата си, изсвири, дойдоха и други войници, сигурно бяха взвод, с тях беше и един хлапак, лейтенант, с избеляла гимнастьорка, по прашното му лице се стичаха струйки пот. Щом видя пагоните на Саша, козирува.

— Откъде и закъде? — попита Саша.

Лейтенантът махна на войниците си:

— Вървете, ще ви настигна.

Като подрънкваше тихо с канчетата си, взводът отмина и се скри зад дърветата.

Лейтенантът погледна положената със сключени ръце на гърдите Варя, гроба…

— Излязохме от обкръжение, движим се към определения ни пункт.

— От коя част сте?

— Петнайсета стрелкова дивизия, шестстотин седемдесет и шести полк, командир — полковник Онуприенко.

— Николай, тръгвай с лейтенанта! — нареди Саша.

— Няма да тръгна без вас, другарю майор! — навъси се Николай.

— Изпълни заповедта! — повтори Саша.

— И вие не бива да оставате, другарю майор — каза лейтенантът, — зад нас са германците, ще претърсват гората.

— Ясно. Николай! Ще докладваш, че съм останал в село Рудово.

— Противникът завзе населения пункт Рудово вчера в деветнайсет нула-нула — каза лейтенантът.

— Значи, в гората край Рудово.

Николай умолително гледаше Саша.

— Приготвяй се бързо, не бави лейтенанта — заповяда Саша.

Николай взе шинела, автомата, вдигна своята вещева торба.

— Гранатите остави.

Николай извади от торбата трите ръчни гранати Ф-1, наричаха ги „Фенка“, сложи ги до поваленото дърво, метна торбата през рамо.

— Как се казвате, лейтенант? — попита Саша.

— Никишев. — Лейтенантът пристъпваше от крак на крак, бързаше да настигне взвода си.

— Аз съм Панкратов. Моля писмено да потвърдите, че във ваше присъствие съм заповядал на войника Халшин да се върне в частта.

— Ще бъде изпълнено! — Лейтенантът козирува. — Да вървим, редник!

— Сбогом, другарю майор — каза Николай и гласът му трепна.

— Сбогом, благодаря ти за всичко. Вървете!

Саша копаеше ли, копаеше. Пръстта бе пълна с нишки на корени, яки и корави като тел, някои лопатата не ги разкъсваше, налагаше се да ги сече с брадвата. Мократа от пот гимнастьорка и панталоните лепнеха по тялото му, краката му пламтяха, Саша си свали ботушите, остави ги до поваленото дърво, там бяха автоматът му, гранатите, пистолетът ТТ, там беше и бидонът с водата.

И отново копаеше. В небето бавно се издигаха едри бели облаци, на хоризонта пламтяха пожарища, гърмеше канонада, ту затихваше, ту се възобновяваше с нова сила.

Саша спря да копае, когато гробът му стигна до кръста, излезе, разчисти пръстта по края, довлече с одеялото Варя, скочи долу, повдигна Варя на ръце, спусна я на дъното на гроба, беше тясно, но той я намести добре, правилно, прикри я с шинела, само лицето й не закри, ще го закрие с кепето, целуна Варя по устните — за пръв път в живота си я целуна. И за последен.

После излезе от гроба. И съвсем наблизо чу изстрели, тропот на ботуши, немски говор, ругатни, думи от германска команда.

Саша залегна зад поваленото дърво, подпря на него автомата, приготви гранатите, пистолета. В храстите се замяркаха тъмнозелени мундири, вървяха във верига, като стреляха за всеки случай. И когато тримата войници се появиха пред Саша, той стреля, германците паднаха, Саша метна граната по тях, приведе глава, гранатата избухна — сега вече няма да станат!

Саша изчакваше — ще се надигнат, ще тръгнат напред, къде ще се дянат?! И дочака. Храстите отдясно се размърдаха, зад дърветата се мярнаха зелени мундири, притаиха се, отново се появиха. Саша стреля по тях, метна граната, обърна се наляво, и там се мярнаха зелени мундири. Саша метна натам последната граната, отново грабна автомата, но не стреля, главата му клюмна върху дървото. Убиха го с автоматен откос отзад, в гръб.

Германците изскочиха, червени, потни, обезумели, изстреляха още един откос по мъртвия Саша, по отворения гроб, побягнаха нататък…

 

 

Настъплението на германците бе спряно на 10 юли. За пет дена те успяха да се придвижат само на единайсет километра напред. Съветските войски преминаха в контранастъпление, то прерасна в общо настъпление на фронт с дължина две хиляди километра.

 

 

Вехто камионче ГАЗ-АА с погребален екип стоеше край гората на пътя към село Рудово. Екипът вече се бе събрал, седяха в каросерията, пушеха, липсваха само двама.

— Знам ги аз тези нехранимайковци — гневеше се старшината, — намерили са манерка, седят под някой храст и пият.

— Какви ти манерки?! — възрази един стар войник, който дремеше в дъното на каросерията. — Може да са открили случайно някой наш убит генерал или полковник. А може да са решили да погребат някой редник.

— Дивизионният екип трябва да погребва, не ние — отсече старшината. — Нашата работа е да събираме документите. Четоха ли ви инструкцията?

— Инструкцията си е инструкция, човекът си е човек, нищо че е покойник.

— Какво само ми философстваш, дъртако — ядоса се старшината, — настъпваме! В настъпление нямаме право да изоставаме. Ясно ли ти е?

— Ще наваксаме.

Онези, заради които се препираха, бяха възрастни хора, като всички в погребалния екип, нестроеви, вървяха през гората, без да бързат, и се натъкнаха на отворения гроб. В него, прикрита с шинел, лежеше жена-офицер, а наблизо, до едно дърво — убит майор.

— Я виж ти, на майора вече и ботушите са му свалили.

— Не, ей ги там, сигурно сам си ги е свалил, значи той е копал гроба, ето я тук и лопатата…

Обърнаха мъртвия Саша по гръб, извадиха документите от джоба на гимнастьорката му.

— Виждаш ли, и неговите, и нейните документи, значи той я е погребвал, но не е успял. Я да ги заровим по човешки.

— Ще се забавим, старшината ще ругае.

— Майната му!

Сложиха Саша до Варя, нахвърляха пръст в гроба, бучнаха в могилката две колчета, на тях окачиха кепетата им.

— Да вземем ботушите, хромови са, защо да стават зян.

— Ще ги дадем на старшината, белким млъкне.

 

 

— Къде се мотахте? — нахвърли се старшината.

— Там имаше убит майор, ето му ботушите. И жена, капитан, вече беше в гроб. Решихме да ги позатрупаме с пръст, защото гробът беше вече изкопан и наблизо имаше лопата.

— Качвайте се в каросерията, документите предайте на писаря — нареди старшината. — Тръгвай!

Камиончето потегли.

Писарят прелисти документите, високо прочете:

— Александър Павлович Панкратов, роден 1911 година, Варвара Сергеевна Иванова, родена 1917 година.

— На колко са били, значи? — попита дремещият в каросерията стар войник.

— Излиза, че той е бил на трийсет и две, а тя на двайсет и шест.

— Млади са били още — каза старият войник.