Анатолий Рибаков
Прах и пепел (69)

35.

Веднага щом чу, че Варя служи в Тринайсета армия, Саша тръгна да я види. Не се замисляше какво ще й каже. „Чух, че си тук, и дойдох да те видя.“ Всичко, което се бе случило помежду им, по-точно, би могло да се случи, но им попречиха, всичко това бе минало. Писма, очакване на среща, ревност, обиди — всичко изчезна, разтвори се във времето, остана само младото, светлото отпреди десет години, когато той седеше в стаята и тя, още ученичка, му показваше как си пише пищови по колената. И нейната детинска категоричност: „Всичките бих ги изключила, гадове, само гледат да натопят някого.“ И как в отговор на упреците на сестра си тананикаше: „На прериите цвят чудесен, със смях, по-нежен и от песен.“ Показваше характер, буболечето.

Може би ще каже само: „Прости ми за онова, което ти казах по телефона от Калинин — животът ми вървеше от зле по-зле.“ Но едва ли ще се наложи да се оправдава, и за нея онова време е минало. Но сигурно ще й бъде приятно да срещне човек от младостта си, от миналото, което, погледнато от днешното кърваво настояще, изглежда красиво и радостно, независимо от всичко. „Където и да скитах в пролетта цъфтяща, сънувах дивен сън, че ти си с мен.“ На тази мелодия танцуваха в „Арбатски зимник“. И тя го покани да отидат заедно на пързалката. Не можаха да отидат на пързалката, не се сбъдна нищо от онова, което си мечтаеха.

Варя я нямаше, в щаба му казаха, че заминала за войските. А после цели две седмици Саша нямаше нито повод, нито време да отиде до 13-а. В един кратък срок на фронта им бяха изпратени около сто хиляди вагона и платформи с артилерия, танкове, боеприпаси, гориво, продоволствие, екипировки. За хората от автомобилната служба това означаваше десетки хиляди ежедневни рейсове под бомбардировки, по разнебитени пътища, в обход на разрушени мостове, на големи разстояния: дълбочината на фронтовите тилове стигаше до 350–400 километра. Нямаше достатъчно резервни части, гуми, бензин и въпреки това: „Давай, давай!“ Никой не искаше да слуша никакви обяснения.

Както и другите инженери от управлението, Саша приемаше новия автотранспорт, формираше батальони, роти, походни ремонтни бази, пътуваше до гарите, струпването на коли привличаше вражеската авиация, затова всеки шофьор гледаше да пробие напред, налагаше се да се въвежда ред. Саша умееше да го прави, беше се научил — от две години беше на фронта, подчиняваха му се.

Така сновеше той със своя трофеен опел — намери го край Сталинград, ремонтира го, запази си го по право или без право — ту му се полагала кола за длъжността му, ту не му се полагала. Държеше при себе си и шофьора Николай Халшин — единствения, който му остана от авторотата след боеве и преобразувания. Овсяников почина в Пронск, не успяха да го спасят, Саша много тъгува, такова чудесно момче беше, животът му едва започваше. Край Юхнов загинаха Чураков и Руслан Стрелцов. А Николай оцеля, той му беше и шофьор, и ординарец, и вестовой, верен, сигурен човек.

При атестацията Саша беше принуден да попълни анкетна карта — нямаше как. Нямаше как и да не посочи в анкетата съдимостта си, но не го закачаха, не се заяждаха. Не само той беше осъждан, „органите“ се държаха предпазливо — хората наоколо бяха въоръжени. А може би действаше името на Жуков — той лично бе произвел Саша от редник в офицер.

Саша успя да отиде в 13-а армия едва в началото на юли. Пристигаха нови американски коли: студебейкъри, шевролети, доджове, на тях слагаха най-добрите шофьори. В армията шофьорите вечно не достигаха и се получи разрешение да се вземат от наказателните батальони. Тежка процедура, но шофьори трябваха, пък и поне няколко души можеха да се спасят от смърт.

С двама лейтенанти Саша замина за наказателния батальон в разположението на 13-а армия. Строиха първата рота. Саша се вглеждаше в лицата на тези обречени хора, които го гледаха с молба и надежда: да им дадат кола беше единствената възможност да запазят живота си. За нищо не бяха виновни, плащаха за грешки и несполуки на командването. В „разузнаване чрез бой“ ги пускат напред по открита местност, противникът стреля по тях, унищожава всички, но нашите го засичат и обезвреждат огневите му точки, едва тогава тръгват в истинска атака. Такава е безжалостната практика на тази война.

Никой от наказателните батальони нямаше шофьорска книжка — „загубих я“, „взеха ми я при арестуването“, „работех в колхоза като тракторист, налагаше се да карам и камион“. Докараха два камиона. От целия батальон подбраха седемнайсет души, все пак успяха да подкарат колите, направиха по един кръг.

Към три часа приключиха, беше четвърти юли. Саша предаде подбраните шофьори на представителя на автобатальона и замина за щаба на инженерните войски на 13-а армия. Капитан Иванова пак била във войските, къде именно не уточниха: някакъв непознат офицер, търси я по лична работа, защо трябва да знае.

— Нямам късмет — усмихна се Саша, — в Москва бяхме съседи. — Надяваше се да смекчи щабистите. „Войските“ — това означава дивизиите, в армията те са шест, ако му кажат номера, по-бързо ще намери Варя. Не, не омекнаха. Саша тръгна за най-близката, командуваната от Максим. Може Варя да е при него, а ако не, ще нареди на инженера си да я намери, срещата им ще се отложи с още няколко часа, не е важно, най-важното е да я види!

Следобедната жега понамаля. Вечерта беше неочаквано тиха, нито самолети, нито стрелба, сякаш нямаше война. Слънцето залязваше, дълги сенки полегнаха по пътя. Вдясно беше гората, вляво хълмиста равнина, зад нея на хоризонта — малки горички.

На контролно-пропускателния пункт девойче-регулировчик махна с жълтото си флагче, спря колата, поиска му документите.

— Не може ли без документи? — пошегува се Саша.

— Не може, има си ред.

Чудесно девойче — с кепенце, гимнастьорка, синя поличка, хубави ботушки.

Продължиха. Все така се виждаха хълмовете в долината и горичката. До нея на зигзаг се е проточил огромен противотанков ров. В небето лумнаха осветителни ракети, две зелени, оранжева, бяла, пак две зелени — германски ракети, предната линия беше близо.

 

 

Адютантът не пусна Саша при Максим.

— Генералът провежда съвещание, ще трябва да почакате.

Често звънеше телефонът, адютантът записваше нещо, понякога свързваше обаждащите се с Максим. От съседното помещение долиташе монотонният глас на радиста: „Тук е Сокол, тук е Сокол, как ме чувате? Приемам…“

Най-сетне вратата се отвори, отвътре излязоха трима полковници: началник-щабът, заместникът по тила, третият явно беше заместникът по политическата част. По техните угрижени лица Саша долови: нещо се е случило.

Излезе Максим, сухо кимна на Саша:

— Влез, майоре!

На масата беше разгърната карта. Максим седна, покани и Саша.

— Това, което ще ти кажа, не е за разгласяване. В ивицата на Петнайсета дивизия разузнавачите под командването на лейтенант Милешкин са пленили германски сапьор на име Фермело. Германците са разминирали минните полета. Този сапьор казал, че настъплението ще започне на пети юли в три часа сутринта, следователно, тази нощ. Мисля, че това е сериозно. Така че приключвай работите си тук и се връщай в щаба си.

— Тук имам само една работа: трябва да видя Варя. Казаха ми, че е в дивизията, помислих, че може да е в твоята?

Максим позабави отговора си.

— Варя беше тук вчера и замина за Петнайсета дивизия, същата, в която е заловен германският сапьор, имат там някакъв конфликт със съседите. Обеща да се обади, не се обади, сега положението е такова, че може и да не й дадат връзка, има по-важни разговори. Наредих на нашия инженер да научи по своя линия къде е Варя. Той докладва: „Заминала е за разположението на 132-а дивизия.“ А както знаеш, тя не е наша, тя е в Седемдесета армия. — Той кимна към телефона. — Преди един час разговарях с командира на Петнайсета дивизия, полковник Джанджгава, и го попитах за Варя. Нали разбираш, моментът не е твърде подходящ за такива въпроси. Но аз попитах. Отговори ми същото: с дивизионния инженер заминала за съседната дивизия.

— Ще ми покажеш ли къде се намира тя?

Максим му показа на картата.

— Виждаш ли Червена заря — Червен кът? Тук е стикът между нашите армии, именно тук инженерите си оправят конфликта, именно тук аз мисля, че германците ще нанесат удара си. Изглежда ще се движат по посока на Олховатка. Ти какво, смяташ да отидеш там ли?

— Разбира се. При тези обстоятелства непременно.

Максим се намръщи:

— Трябва да знаеш накъде да се движиш. Фронтът е голям, къде ще я търсиш? А ако германците започнат настъплението, съвсем ще се изгубиш. Трябва да разберем къде е тя. Иди при нашия инженер, той ще ти помогне, поне има някаква връзка.

— Може ли да си заверя командировъчното при вас? — попита Саша.

— Адютантът ще го уреди.

Дивизионният инженер Велижанов, висок красив майор на трийсетина години, посрещна Саша приветливо, в сините му очи се четеше дружелюбие и готовност да помогне, но за съжаление не можел да му каже нищо ново, повтори онова, което Саша вече знаеше от Максим.

— Може да се е върнала в своя щаб. Хайде да се обадим.

Вдигна слушалката, каза номера.

— Да почакаме, сега ще ни свържат.

Той поглеждаше Саша с усмивка. И Саша не можеше да разбере дали този човек си е дружелюбен и приветлив по характер, или беше такъв, защото командирът на дивизията бе пратил Саша при него. Разбира се, той знае, че Варя му е роднина, знае и кой е съпругът й: името беше известно в инженерните войски. А да попита какво отношение има към тях майор Панкратов, се стеснява — има заповед от генерала, трябва да я изпълни, а не да задава въпроси. Саша се зачуди и на блиндажа на Велижанов: тесен, влажен, мирише на пръст. Обикновено инженерите си правят хубави блиндажи.

С тези незначителни мисли Саша овладяваше вълнението си. Варя е на предната линия. Как ще се измъкне, ако германците започнат настъплението? Никой няма да се загрижи за нея. Трябва на всяка цена да намери път към Варя.

— Ало, ало… Аха… Разбрах ви, ясно, благодаря.

Велижанов затвори телефона, въздъхна:

— Варвара Сергеевна още не се е върнала от командировка. Мисля, че трябва да почакате, сутринта всичко ще се изясни.

Саша сложи пред него своята карта.

— Покажете ми, моля, пътя към Червена заря и Червен кът.

— Може да се стигне по няколко начина.

Велижанов нанесе няколко маршрута с молив, отбеляза населените места, остави молива, сериозно погледна Саша.

— Длъжен съм да ви предупредя, майоре, че в Червена заря и Червен кът няма да намерите Варвара Сергеевна. Войските са заели бойни позиции, отстранили са всички, които нямат отношение към боя, не знаем къде са пратили Варвара Сергеевна. Да я търсите сега по фронта е все едно да търсите игла в купа сено. И през нощта до никъде няма да стигнете, ще се изгубите по пътищата, ще запалите фаровете, германецът ще ви обстреля, а и никой няма да ви пусне нататък. Трябва да почакате до сутринта, да се изясни обстановката, хем поне пътят ще се вижда.

Саша излезе от Велижанов. Скритият в горичката щаб беше притихнал. Топло, небето осеяно със звезди. Ако германците започнат настъпление, нощта е подходяща за тях.

— Накъде? — зададе обичайния си въпрос Николай.

— Виж какво, Николай, трябва да ида в Петнайсета дивизия. На предния край е неспокойно. Тъй като това е лична работа, нямам право да те подлагам на риск, ще ида сам.

Николай се наведе над сключените си на кормилото ръце, обърна се към Саша:

— За това и дума не може да става. Където вие, там и аз.

— Е, както искаш, предупредих те. Сега да подремнем.

Николай легна на предната седалка, Саша на задната. Разхлаби колана си с две дупки, премести пистолета на корема си, обърна се настрани и заспа.

В три часа през нощта ги събуди грохот на артилерийски оръдия. Стрелбата беше такава, че не можеха да се чуят с Николай.

Войските на Централния фронт направиха мощна артилерийска контраподготовка, която забави настъплението на германците с два часа и половина.