Анатолий Рибаков
Прах и пепел (62)

28.

Управлението на отбранителното строителство, където работеше Варя, бе преместено от Москва в района на Саратов. В случай, че завземат Сталинград, хитлеристките войски ще поемат на север, затова по пътя на тяхното възможно придвижване се издигаха отбранителни съоръжения.

Щабът на Управлението се настани в село Байдек, на територията на бившата република на немците от Поволжието. През август четирийсет и първа година републиката бе ликвидирана, немците, като възможни помагачи на Хитлер, бяха изселени в Сибир и Казахстан. Но имената на селата и градовете останаха предишните.

Солидни тухлени къщи с пристройки в дворовете, просторни, удобни, солидни и трайни като всичко немско. Масивни маси, миндери и кревати в къщите, необикновени зидани печки: ниски, големи, квадратни, с котлони и фурни.

Сега в тези къщи живееха евакуирани украински колхозници, чувстваха се неуютно.

— Германецът е вече в Сталинград — често казваше хазайката на Варя, — ще дойде тука и какво ще ни каже?! Заграбили сте немското имущество, радвате се на чуждото нещастие, и всинца ще ни избеси. А ние какво сме виновни? Наредиха да подкараме колхозния добитък, подкарахме го, тук ни пратиха, къде да се денем, кой ще ни приеме? — И горчиво въздишаше.

Варя я успокояваше — Хитлер няма да стигне дотук. Тя съжаляваше новите стопани, но още повече съжаляваше изселените оттук немци. Каква вина имаха жените, старците, децата? Наблъскали ги в конски вагони, заключили ги и ги стоварили на голо място в тайгата. Колко ще загинат там, колко са загинали още по пътя?

Давид Абрамович Телянер, началникът на Варя, също говореше съчувствено за немците:

— Те са законопослушни руски поданици, съживили са Поволжието. Преди тях из степта са бродили само ногайци и казахи, а немците са отглеждали прочутата волжка пшеница, от нея са пекли хляб за царската трапеза, отглеждали са тютюн, тъкали са басма. И въпреки това са чужд народ, макар да са живели тук почти два века, чуждо тяло, след войната, ако имат възможност, всичките ще заминат за Германия.

Той гледаше Варя с умни, живи кафяви очи, от немците преминаваше към евреите:

— И евреите са външни хора, а и във всичко се месят. Те са и политици, и учени, и писатели, и философи, и художници, каквито искате. На кого би харесало това? Ето защо коренната нация ги пъди далеч от себе си.

— Но не и у нас — възразяваше Варя, — у нас има еврейски театри, вестници. В училище, в института ние никога не сме се делили на евреи и неевреи.

Давид Абрамович вдигаше пръст.

— Варенка, това е било при други хора, при хората на идеята. Тях вече ги няма. И времената вече са други. Евреите с векове са живели в Германия, носили са германски фамилии, идишът фактически е немски език. И в резултат? Германия ги унищожава. Но е невъзможно да бъде унищожен цял народ. Евреите са се съхранили две хиляди години, историята е решила този народ да живее. Но да живее в своя страна. Стига се е занимавал с чужди работи.

— Имате предвид Палестина? Там ли ще отидат евреите?

— След това, което се случи, ще отидат.

— И вие ли ще отидете?

— Ще се опитам.

— Но нали жена ви е рускиня.

— Но нейните деца са евреи.

— Наполовина.

— Хората понякога крият, че са евреи. Майка му била рускиня, той бил кръстен, не знам си какво още… За мен евреин е онзи, когото Хитлер би пратил на смърт като евреин. И моите деца би пратил. Хитлер би унищожил и славяните, би изтребил половината население на земното кълбо. За щастие, няма да спечели войната.

— Сигурен ли сте в това?

— Абсолютно. Макар че в нашия бардак победата ще струва скъпо.

Те мислеха по един и същ начин, но не разговаряха на тези теми. Като мъдър човек, той казваше на Варя с добродушна усмивка:

— Пазете си нервите. Сега: всичко за фронта, всичко за победата. Онова зло е по-лошо от това.

Беше нисък, набит, военната униформа му стоеше зле, лицето му бе набраздено от бръчки, но очите му бяха млади, живи. „Един от най-добрите строители на Москва“ — казваше за него Игор Владимирович. Оглавяваше техническия отдел, всичко се събираше при него: проекти, планове, разработки, знанията му бяха феноменални, вземаше безпогрешни решения. Варя му допадаше, тя обичаше и умееше да работи, светкавично усвои простичката полева фортификация.

През октомври строяха главната отбранителна ивица на 15–20 километра от Москва. Стотици хиляди московчани, главно жени, в дъжд и студ, под обстрела на вражеската авиация, в протритите си палтенца, с износените си якенца и обуща, натежали от глина, копаеха окопи, траншеи, дълбаеха твърдата почва, заравяха в земята кръглите железобетонни калпаци за огневите точки, с тънките си ръкавички изопваха по коловете бодлива тел, тикаха натоварени с пръст колички, набиваха тежки греди и заварени от релси противотанкови „таралежи“. Лопатите, лостовете, кирките не достигаха, не докарваха редовно храната и въпреки това тези жени подготвиха десетки хиляди метри противотанкови ровове, преобърнаха милиони кубически метри пръст.

Варя обикаляше трасето. Бетонът звучно пльосваше от камионите върху дебелите метални пръти на арматурата, жените изстъргваха с лопатите си дъната на опразнените каросерии.

— Заминавай, следващия, бързо, давай!

Варя проверяваше, замерваше, с техническите ръководители съставяше актове, помагаше на жените да мъкнат тежките бетонни калпаци. Нима из Москва ще тропат германски ботуши?! „Няма да дадем Москва!“ беше първият стандартен лозунг, който й стана близък. „Няма да дадем Москва!“ Преградиха улиците с барикади, с торби с пясък, с греди, с „таралежи“, увити от бодлива тел. Германците бомбардираха града, въздушни тревоги се обявяваха всяка нощ. Над Москва се люшкаха лъчи на прожектори, трасиращи куршуми и снаряди пореха небето, по него се белееха заградителни аеростати, напомнящи нощни облаци.

Игор Владимирович ръководеше управлението, беше все така взискателен, прецизен, педантичен. Никой не смееше да му донесе небрежно изпълнен проект, лошо копие. Телянер, който не обръщаше внимание на дреболиите, казваше на Варя:

— Нали познавате съпруга си, работете по-внимателно.

Игор Владимирович се бе опитал да прехвърли Варя на работа, несвързана с командировки до рубежите. Тя му каза:

— Игор, моля те, никога не прави това. Обстоятелството, че съм твоя съпруга, не ми дава никакви привилегии.

Той повече не се намеси в това.

След успешното приключване на московската битка го прехвърлиха в Народния комисариат по отбраната, в Главното управление на инженерните войски, получи генерал-майорски чин. Варя беше доволна — положението на съпруга на началник я потискаше. Тя нямаше никакви привилегии. И все пак чин бе даден на малко служителки, а нейното име бе включено още в първия доста кратък списък — военен техник първи ранг. Беше естествено, тя беше дипломиран инженер, работеше тук отдавна и все пак в отношението на служителите се прокрадваше: жената на началника. Сега вече край на това.

И когато Игор Владимирович й каза, че управлението се мести в Саратов, но тя ще остане в Москва, Варя отказа:

— Не, Игор, няма да напусна управлението.

Той беше озадачен, слисан.

— Варенка, тук работата е същата. Разликата е само, че си си у дома, а там ще трябва да се скиташ из мръсни къщи.

— Тези неудобства са за всички.

Той се усмихна:

— Не романтизирай, Варя, там не е фронт, а фронтови тил, далеч от огневата линия. И в управлението почти всички жени работят близо до съпрузите си, ти ще бъдеш сама, без защита. И най-сетне, Варюша, нима искаш да ме оставиш сам?

Мъчно й беше за него, но все пак искаше да замине.

— Да остана в Москва, защото мъжът ми заема висок пост? Срам ме е да постъпвам така, с тези хора съм работила дълги години. Не искам да се крия в Москва. Нали нося военна униформа.

— Но и аз нося военна униформа.

— Ти си ръководител от съюзен мащаб, твоето място е в Москва. А аз съм редови инженер, военен техник първи ранг, мястото ми е там, където жените копаят окопи.

Той седна до нея на дивана, прегърна я през раменете, притегли я към себе си:

— Варя, страхувам се за тебе, ще изтърсиш нещо, дето няма да им хареса, ще се заядат, а там не се церемонят много: военен трибунал. Не мога да те пусна.

— Обещавам ти с никого за нищо да не говоря.

Той коленичи, прегърна краката й, свря глава в коленете й.

— Варюша, умолявам те, страх ме е да не те загубя.

Тя беше трогната от отчаянието му, погали го по главата.

— Добре, ставай!

Той стана, машинално отърси праха от колената си…

Варя затвори очи. Боже мой! В такъв момент не забравя за панталона си.

— Не, Игор, каква ще бъда аз тук? Генералска съпруга, която получава генералска дажба? Не мога да си го разреша. Не ме принуждавай. Кълна ти се, там ще бъда предпазлива, сдържана, благоразумна.

И той се примири. Варя замина с управлението за Байдек. Пътуваха в товарни вагони, бяха добре оборудвани: с нарове, вагон-кухня и медицински пункт.