Анатолий Рибаков
Прах и пепел (57)

23.

Последната отсечка от пътя се оказа много тежка. Особено в ниските места. Разгребваха наноси, избутваха колите с ръце, и Саша излизаше с лопатата — всички работеха, и измръзналите, и настиналите. Тоня нямаше никакви лекарства, само йод и бинтове — каква ти настинка на фронта!

Виелицата не спираше, вятърът шибаше снега, пареше лицето.

По пладне стигнаха до най-трудното място, Саша го знаеше — едно стръмно дере, на дъното му имаше замръзнал ручей, не успяха да построят мост преди войната, дори не изравниха скатовете.

Разчистваха го дълго. И далеч след оттатъшния скат разчистиха, за да не се скупчват колите оттатък и да вземат изкачването в движение. Но и да се засилиш тук не беше лесно, пълно беше с ботруни. Ревяха от напън моторите на колите, докато се катереха по стръмното, засядаха, налагаше се да бутат, да изнасят колите на ръце, на един му се откъсна гърнето, на друг му се спука гума, двигателите угасваха, и на Митка Кузин угасна, той въртя, въртя манивелата, после, останал без сили, допря глава до радиатора и се разплака.

— Горкото ни детенце — каза Саша.

Избутаха колата на Митка, запалиха я от чужд акумулатор.

Саша нареди на челните коли да продължат към махалата, да се разквартируват там, а той остана в дерето, докато не се изкачи и последният камион — работилницата. С нея Саша вече по тъмно влезе в селището. В работилницата се мяташе и бълнуваше Овсяников, покрит с шинели. Трябваше да го откарат в Пронск, в болницата, а ако там нямаше болница, в районната.

— Иди с Тоня, Василий Акимович — помоли той Синелшчиков — питайте какво да правим с измръзналите, ще ги закараме утре сутринта.

— И вие трябва да дойдете в болницата — каза Тоня, — имате температура, по очите ви личи, устните ви са се напукали, гърдите ви хриптят.

— Значи ще ми донесеш нещо за температурата.

Николай и Проценко поведоха Саша към една къща, там вече бяха Чураков и Стрелцов. В махаличката имаше само десет къщи, във всяка настаниха по пет души.

И отново, веднага щом Саша влезе в отоплената къща, щом свали шинела и събу валенките, го разтресе треската, зъбите му тракаха, краката не му се подчиняваха, едва дишаше, главата го цепеше, гърбът също, всичко се разливаше пред очите му. Горещо, задушно. Къщата беше пълна с хора, момичета, беше шумно, на масата имаше чаши, чинии с ядене, Стрелцов взе баяна, Саша не чуваше какво свири — пречеше му някакъв звън в ушите. Седеше на миндера със затворени очи. Но позна гласа на Чураков, сякаш му кресна направо в ухото:

— Сега ще го излекуваме.

Саша отвори очи.

Чураков му подаваше чаша.

— Гаврътни тоя спирт!

— Разреди го с вода — каза Николай.

— Така не действа… Вода ще пийне после. Давай, Панкратов, гълтай! Главата на Саша отново клюмна.

— Помагайте, момчета! — разпореди се Чураков.

Николай повдигна главата на Саша, Чураков му пъхна чашата.

— Чакай, аз сам…

С трепереща ръка Саша пое чашата, изпи я на един дъх. Опари му гърлото, опари му всичко отвътре. Николай вече беше приготвил вода.

— Пийте бързичко!

Веднага отмина паренето, олекна му, но му се виеше свят, мислите му се оплитаха. Какъв ли е този гуляй? Спирт, ядене…

Николай побутна към него нарязана сланина, хляб, сол, сложи на една чинийка главичка лук. Откъде ли е всичко това, какво е това село? А, да, МТС-то, махаличката… Ами как ли е Овсяников? Дали са го откарали жив до болницата? Ами ако са го върнали, какво ще правят?

Саша насила хапна нещо.

— Сгря ли се? — попита Чураков.

Саша кимна вместо отговор.

— Сега ще те затоплим както му е редът. Ще ходиш ли в клозета? Саша отрицателно завъртя глава.

— Помисли си, през нощта няма да те пуснем.

Саша пак завъртя глава.

— Проценко, къде му е торбата? Вади чифт бельо, събличайте го, момчета.

— Аз сам…

Но Николай и Проценко вече го събличаха.

— Мокър е като мишка! Момичета, давайте пешкири! Разтривайте го, момчета — с пиянско въодушевление се разпореждаше Чураков. — Ставай, Панкратов, качвайте го на печката, момчета!

Зиданата руска печка беше нажежена, Саша се дръпна назад.

— Дръж го, не го пускай! Ще потърпиш, Панкратов, покомандва ни, сега ще слушаш нашите команди!

Саша, останал съвсем без сили, се тръшна по гръб, таванът се надвеси над него, не можеше да си повдигне главата, изопна крака, теглеше се с всички сили и тогава сякаш му олекваше, не му пареше толкова. Върху печката се сушеше някакво зърно, ръж или пшеница, и то беше горещо, но не пареше така. Николай го придържаше, а Проценко го търкаше с пешкир. Саша притихна, унесе се. Николай го зави с кожух.

— Диша ли? — попита Чураков отдолу.

— Диша.

— Ще се оправи, избърсвайте го по-често, да лежи гол. Не пускайте момите наблизо, сега не му е до моми, нали така, Панкратов?!

Саша не чуваше Чураков, ушите му звънтяха, всичко му беше в мъгла, опъваше крака, мъчеше се да подпъхне кожуха под себе си, за да не му пари толкова, пак се унасяше в сън.

Сигурно беше доста як Саша, щом издържа цялата нощ на нажежената печка, че и след спирта… Събуди се на сутринта, избърса се с пешкира, почувства тялото си леко, само дето нещо го пробождаше в гърдите и около плешката. Трябваше да иде до клозета.

— Не излизайте на двора — предупреди го Николай, — в пруста има кофа, а умивалникът е в кухнята.

Саша си наметна шинела, излезе в пруста, изми се, облече се, обу ботушите.

— Валенките си обуйте — каза му Николай.

— Отивам във военкомата, трябва да бъда в униформа. Василий Акимович върна ли се?

— Върна се. Оставил е Овсяников в болницата. Измръзналите не ги вземат — нямало места. Тоня донесе лекарства.

Саша седна на миндера. Отново му се зави свят, но слабостта беше приятна.

Станаха и Проценко и Чураков, взеха да се мият.

— Ами къде е Стрелцов? — попита Саша.

— То се знае къде, при годеницата.

— Той във всяко село си има годеница.

На масата седнаха и Чураков и Проценко.

— Поолекна ли ти? — попита Чураков.

— Май че да.

— Да можехме да те понапарим в баня, да те нашибаме с метличка, ама не им беше напалена банята, та те загряхме по друг начин. Казва се „народна медицина“. Малко хам-хум?

— Ще хапна.

— Значи си здрав. Хриптиш, кашляш, ама ще ти мине, стресницата на устните ти е на хубаво, значи излиза болестта, удари няколко капки — Чураков кимна към бутилката, — съвсем ще се ококориш.

— Не бива. Отивам в града, във военкомата.

— Къде ще ходиш такъв сополив? Полежи един ден. В града отидоха Гурянов и Синелшчиков — партийните хора — каза Чураков с насмешлива почтителност, — ще рапортуват както му е редът. А ти по-добре да пийнеш.

— Няма да пия, и вас не ви съветвам.

— Извинявай, ама стоте грама от народния комисар са си законни.

Хазайката сложи на масата голям тиган с яйца, изпържени със сланина.

— Добре си живеете — каза Саша, — сланина, водка… Откъде?

Чураков кимна към Проценко.

— Нали началникът по снабдяването е с нас.

— Не съм знаел, че е толкова богат.

— Ти си смахнат светец, Панкратов. Затова те слушат. Руснакът тачи светците, защото си е глупак, ама те са още по-глупави. На Иван глупака му е приятно, че има по-глупави от него.

— Че защо да съм толкова глупав?

— Ами нали си шофьор! Как може един шофьор да няма в колата си бутилка водка, парче сланина? А?! Помисли само…

Пред къщата се чу шум от мотор, нечии силни гласове…

Николай си нахлупи шапката, наметна шинела, излезе да види, върна се… След него влязоха Байков и четирима непознати военни с полушубки, двама с пистолети на поясите — командирите, двама с автомати на гърдите — редниците. Ниският очилат дебеланко веднага си разкопча полушубката — беше майор, втренчи се в седналите на масата шофьори.

Байков посочи Саша.

— Ето го нашето командване.

— Вие ли сте командирът на ротата? — строго попита майорът.

— Командирът на ротата е убит.

— Има ли тук някой от командния състав?

— Тук няма. Командирът на взвод, военният техник Овсяников, е в Пронск, в болницата, ранен е.

Майорът седна на миндера, сложи шапката до себе си, по-широко си разгърна полушубката.

— Командирите са убити, редниците — читави.

— Така се случи.

— А вие какъв сте?

— Шофьор, червеноармеец.

Майорът погледна Байков.

— Кой командваше ротата?

Байков отново посочи Саша.

— Ами на, той командваше.

— Не съм командвал, доведох ротата дотук, защото знам пътя.

— Той е помощник по техническата част — намеси се Николай.

— Кой ви назначи за помощник по техническата част?

— Помощникът по техническата част беше убит край Брянск. Командирът на ротата ми възложи да изпълнявам неговите задължения, докато не изпратят някого да замести предишния.

— Къде е заповедта?

— Устно ми нареди.

— Интересни приказчици ни разказвате!

— При нас, другарю майор, редът е такъв — проговори със солидното си басче Байков, — който вземе тоягата, той командва.

— Млъквай, кулак лайняв! — кресна Чураков.

Майорът удари с юмрук по масата.

— Какви са тези изрази! Защо се месите? Кой ви пита?!

— А вие защо ми вдигате юмрук? — озъби се Чураков. — Как смеете?

— Ще ти покажа аз какво смея и какво не смея! Аз…

— Не! — прекъсна го Саша. — Нямате право да размахвате юмруци! И всъщност кой сте вие, откъде сте?!

— Аз съм началник на специалния отдел на армията.

Саша не ги беше виждал отдавна, нещо не му се бяха мяркали на фронта, още не беше срещал нито един от тях! Но колко приличаше този майор на онзи в Уфа, дето арестува Глеб, всички имаха еднакви физиономии, тия гадове!

— Разбрахте ли кой съм? А ние ще видим какво представлявате вие.

— Какво има да виждате?! — каза Николай. — Ние сме бойци от Червената армия.

— Бойците от Червената армия се сражават на фронта — назидателно изрече майорът и бързо попита Саша: — Отдавна ли сте тук?

— Тази нощ пристигнахме в селцето.

— Две нощи не сме мигвали — добави Николай.

— Защо не си в униформа? — нахвърли се върху него майорът. — Откъде е тая цивилна шапка? Кой ти я даде?

— Хора ми я дадоха.

— „Хора“! На всичко отгоре и мародери! — Той пак се втренчи в Саша. — Значи тази нощ пристигнахте в селцето, сега закъде ще тръгвате?

— За Пронск, за военкомата.

— Виждам ви как сте се запътили за военкомата. От сутринта се наливате с водка, мародери и пияници!

Кимна на лейтенанта. Той седна на масата, отмести чашите и чиниите, извади от полевата си чанта лист, неразливаща се мастилница, писалка, приготви се да пише.

Познатите въпроси: име, бащино, фамилно, година и място на раждане, съдимост…

— Неосъждан — отговори Саша.

— Пишете: „Заявява, че не е осъждан“ — нареди майорът.

Отново край къщата избуча и утихна шум от мотор. Вратата се отвори, влезе един полковник.

— Другарю майор! Командващият иска незабавно да откараме при него командира на авторотата.

— Нали виждате, провеждам разпит.

— Заповядано е незабавно да се откара! — нетърпеливо повтори полковникът. — Не ми губете времето, майоре! Къде е командирът на авторотата?

Майорът посочи Саша:

— Ето този редник те наричат командир.

— Обличайте се, бързо! — нареди полковникът.

Саша си сложи колана, на него висеше пистолетът на Березовски.

— Чие е личното оръжие? — стресна се майорът.

— На командира на ротата.

— Предайте го!

Саша свали от колана кобура с пистолета, сложи го на масата.

— Отбележете — нареди майорът на лейтенанта, — лично оръжие без право на носене.

— Хайде, тръгваме! — припираше полковникът.

Саша си облече шинела.

— Защо само него, вземете ни всички — каза Николай.

— Ще ви приберем, когато трябва — отговори майорът и след полковника и Саша излезе от къщата.