Анатолий Рибаков
Прах и пепел (56)

22.

Председателката на колхоза Галина Илинична, едра лелка на средна възраст с вълнена жилетка, на която бе окачен орден, слушаше Саша и се въсеше.

— Какви жители имаме ние? Старци, жени, деца.

— В Москва жените копаят противотанкови траншеи, на всички им е тежко.

— Знаем, чували сме, чели сме — позасмя се накриво тя. — Ама в Москва копаят траншеи, за да не мине врагът, а ние ще чистим пътя, та нашите защитници да избягат по-далече от врага! Тъй е, нали?

— Не — само това можа да отговори Саша, слисан от тази логика.

— Ето ти, например, къде ти са отличителните знаци? Кубчета ли, ивички ли, не знам какви ти се полагат. Предварително си ги свалил, за плен ли се готвиш?

— Аз не съм командир. Командирът на ротата е убит, взводният е тежко ранен, наложи се аз, обикновен редник, да поема командването. Отиваме в Пронск, при нашата дивизия. И не си мислете, че ни е било лесно да стигнем дори дотук.

— Това не променя нещата — не отстъпваше тя. — Германците са в Михайлов, ей го къде е, днес-утре ще довтасат, а вие си отивате, че и гладичък път да ви приготвим. А защо не ни вземете с вас? Защо ни оставяте тук?

— Защо не! Камионите са празни, товарете се веднага, то се знае, с лопатите, че да помогнете за разчистването на пътя. Хайде, хайде, приготвяйте се!

Тя въздъхна:

— Нямаме засега такива нареждания — да напускаме, да откарваме добитъка. Как да го зарежем!

— Нямали сте нареждания… Ами ние? Ние сме обикновени войници. Та така…

— Може и така да е… Но е обидно. Докъде я докарахме с войната. В Рязанска област от татарско време враг не е стъпвал. А ето я непобедимата, несъкрушимата… Ако отивахте не назад, а напред, с черги щяхме да ви настелем пътя. — Тя помълча. — Жените ни всичките са заети: в кравефермата, в птицефермата… Добре, докарай колата пред управата, ще съберем когото можем. Вземи и Блинов.

— Непременно. Сърдит човек ми се вижда, между другото.

— Че от какво да е весел? Двамата му сина са убити, воюваме само от пет месеца, а синовете му вече ги няма.

 

 

Тръгнаха с два камиона. В първия на волана беше Саша, до него седеше Блинов, Халшин караше втория.

— Хайде, Николай, ела — бе го помолил Саша, — помагай!

Започнаха да разчистват пътя веднага след завоя. Блинов определяше посоката по някакви признаци, които само той си знаеше. Беше с полушубка и високи валенки, къде бележеше с лопатата, къде утъпкваше средата на гредера и от нея селските моми разхвърляха снега коя наляво, коя надясно, едва успяваха да следват стареца, той вървеше бързо. Саша и Николай също изгребваха, връщаха се при колите, докарваха ги напред по разчистеното, слизаха от кабините, пак хващаха лопатите.

Момите бяха мрачни, от време на време си разменяха по някоя дума, не поглеждаха Саша и Николай. Само една по-възрастна жена, овързана накръст с шала върху шубата, каза:

— Вашите шофьори, яки мъжаги, не могат ли сами да си разчистят пътя?

— Две нощи не са спали и тази нощ пак тръгваме. Ако шофьорът заспи на кормилото, ще съсипе и себе си, и колата.

— С жена си сигур по цяла нощ не спи и нея не оставя, а сутрин става бодричък, ама на кормилото заспивали, виж ги ти, колко били нежни!

Николай незлобиво, дори мързеливо й отвърна:

— То от жената си зависи… От някоя сигур не можеш се откъсна, а с друга заспиваш и къртиш до сутринта. Особено ако много приказва.

А Саша нищо не каза. Чисто поле, сняг, пронизващ леден вятър, върволица наведени над лопатите жени. Какво може да им обясни? Че трябва да изпълняват дълга си ли? Те и сами го разбират.

И той отхвърляше ли, отхвърляше снега с надеждата да се стопли от работата, но въпреки това краката му в ботушите, пръстите в плетените ръкавици, ушите под нахлупеното кепе се вкочанясваха.

До Саша работеше жената с прекръстосания шал, поглеждаше го как нахлузва кепето върху ушите си, как повдига ръцете си и духа на пръстите. Каза му полусърдито, полусъчувствено:

— Да си бяхте стояли в колата, ще измръзнете с вашите ботушки.

Саша й се усмихна.

— Като стигнем до канавките, всички ще се върнем в селото.

— Ще ти донеса шапка, ръкавички, валенки, че си загубен, чернокоско.

— Да си жива и здрава — каза Саша.

Когато Блинов спря, луната вече изгряваше.

— Ей ги на канавките!

Макар и засипани със сняг, канавките от двете страни на пътя се виждаха — къде повече, къде по-малко.

— Където ги е затрупал снегът, ще ги намерите с лопатите. На десетина километра оттук от двете страни на пътя са струпани материалите, на големи купчини са, а по-нататък, малко встрани е селото — Дурное се казва.

Разчистиха по-широко място, колите обърнаха, жените се качиха в каросериите, Блинов седна до Саша в кабината и по разчистения път се върнаха в Грязное. Саша се сбогува с Блинов:

— Благодаря ви за всичко, Яков Трофимович.

— Е, голяма работа… От Дурное до Пронск шосето е около петнайсет километра. На разклона е МТС-то, няколко къщурки, нещо като махала.

— Тези места са ми познати…

В къщата Саша си свали шинела, ботушите, опита да си раздвижи краката и изведнъж се люшна, почувства, че изгаря от температура, болеше го главата, току клюмваше, гърбът го кършеше и макар че къщата беше добре отоплена, го тресеше. Да не се е разболял, да не е настинал, само това му липсваше! Не му се ядеше, но сръбна гореща зелева супа, хапна и топла каша, прислони се до печката на един миндер и потъна в дрямка.

 

 

На кормилото Саша сложи Проценко, а той задряма в ъгъла на кабината, малко поне да си отземе от съня, всички бяха спали през деня, а той не беше. Главата му тежеше, още го тресеше, не можеше да се стопли, макар че беше с ушанка, валенки и ръкавици, донесе му ги оная жена, не го излъга. Той дремеше на пейката и не бе чул кога е дошла. Видя и шапката, и валенките, и ръкавиците едва когато Проценко го събуди и му каза, че всички са готови и моторите работят. Валенките излязоха много големи, падаха му от краката. Хазайката каза:

— На Ефрем са тия валенки. Нейният Ефрем беше грамадно мъжище. — Нареди на снаха си: — Люба, я дай мъжовите ти, гаче са на един ръст.

И шофьорите бяха с шапки, а някои и с валенки, селяните ги бяха съжалили. А може да са си помислили: дето ще ни ги приберат германците, по-добре на нашите да ги дадем.

Колата спря.

— По-нататък няма път — каза Проценко.

Саша слезе от кабината. До това място бяха разчиствали, тук бяха обърнали.

Пълната луна осветяваше покритите със сняг ниви. Отзад се виждаха светлинките на колите — дълга, губеща се в мрака колона. Саша изпрати Проценко по колоната — всички да изключат фаровете и да дойдат насам с лопатите.

На шлосерите Шемякин и Сидоров Саша нареди да вървят по края и да напипват канавките с лопати, а той тръгна по средата на пътя като Блинов, утъпкваше следата, а тук-там я бележеше с лопатата, следваше го Николай Халшин, а след него на върволица цялата рота. Саша затъваше в снега, едва местеше крака, слава богу, поне валенките му бяха по мярка, че ония, Ефремовите, отдавна щеше да ги е загубил, поглеждаше назад, шофьорите се движеха по неговата следа. Най-сетне хората спряха, започнаха да изгребват снега.

— Щом свършите с тая отсечка — каза Саша на Николай, — докарайте колите и пак вървете след мен.

Саша вече не ходеше, а се влачеше, виждаше само шлосерите по краищата и знаеше, че трябва да върви по средата между тях… После изведнъж всичко изчезна… Отвори очи, Шемякин, шлосерът, го разтърсваше за рамото.

— Ти какво, Панкратов, тъпчеш на едно място. Да не заспа?

— Не знам. — Той опита да се усмихне, но устните не го слушаха. — Върви, Шемякин, ще ви настигна.

— Не бързай, свести се малко.

Колите приближиха, загасиха фаровете, отново върволицата хора с лопатите се проточи по следата, оставена от Саша.

И така километър след километър. Саша се влачеше, оглеждаше се. Ту нямаше никого след него, ту колите приближаваха, спираха, Саша пак се отдалечаваше от тях. Не знаеше колко време е минало, не искаше да си сваля ръкавицата, за да гледа часовника, виждаше само осветеното от луната заснежено поле наоколо, шлосерите вдясно и вляво от себе си. И изведнъж сякаш му се мярна някакво хълмче край пътя.

— Почисти снега от него — извика Саша на шлосера.

Вярно излезе — голяма купчина пясък, от другата страна пък имаше купчина чакъл.

Сега имаха ориентири, не беше нужно да налучкват пътя. Саша и шлосерите забиха лопатите в снега и се подпряха на тях, очаквайки колоната. Шофьорите докараха колите. В края на небето вече се провиждаше мътното разсъмване.

Шофьорите слязоха от кабините, събраха се около Саша.

— Как е Овсяников? — попита той Василий Акимович.

— Засега е жив. Ту идва в съзнание, ту го губи. Тоня се страхува да не получи гангрена.

Саша се подпря до радиатора на своя камион, той беше пръв в колоната.

— Дайте да решим. Село Дурное е встрани, ще трябва да разгребваме сняг още три километра, ще загубим време. Да направим последно усилие, да стигнем до Пронск, до МТС-то. Виелица е, значи германците не летят. След няколко часа ще стигнем, ще се стоплим.

— Хората са измъчени, има и с измръзвания, Тонкиното мазило за нищо не го бива, трябва да идем в селото — каза Байков, без да погледне Саша.

— В селото никой няма да помогне на измръзналите, а в Пронск има болница, хем и Овсяников ще закараме там, много е зле.

— Трябва да продължим за Пронск — подкрепи Саша Чураков. Той използваше всеки удобен случай да се противопостави на Байков.

— Решено — каза Саша, — пълнете резервоарите догоре и потегляме.

Всички тръгнаха за кофи, Чураков поспря при Саша. Попита го насмешливо:

— Много ли ти се иска да погиваш за тоя арменец?

— Кой арменец? — не разбра Саша.

— Ами тоя. — Чураков вдигна поглед нагоре.

— Той не е арменец, а грузинец. И не воюваме за него. Отечеството си защитаваме.

— Какъв си бил съзнателен! Отечеството сме защитавали. Погледни се само — и с патерици не можеш се удържа на крака. Не мога да те разбера защо си тръгнал с рогата напред, за какво се натягаш?

— Чураков, ти от затвора ли си излязъл? Какво така ми заговори на апашки?

— От затвора я! Политически с взлом. Знаеш ли по кой член?

— Хайде стига, върви да зареждаш, че ще останеш без бензин.

— Няма да остана аз. А ти стой в кабината, че ще се гътнеш на снега. И без теб ще намерим пътя.