Анатолий Рибаков
Прах и пепел (52)

18.

След един месец кръвопролитни боеве в района на Брянск 50-а армия излезе от обкръжение на източния бряг на Ока в района на Бельов, след като изгуби значителна част от личния си състав и техниката. „Катюшите“ дадоха последен залп по врага, после бяха принудени да ги унищожат — бяха свършили снарядите и горивото. В началото на ноември под натиска на противника армията отново отстъпи и се закрепи на рубежа Дубна-Плавск. На авторотата под командването на старши лейтенант Березовски бе наредено да закара тежкоранените в тила, във фронтовата евакуационна болница.

В ротата бяха останали четирийсет и два камиона, от командния състав освен Березовски само командирът на взвод Овсяников. Березовски каза на Саша:

— Ще трябва да помогнете, Панкратов. Виждате, нямаме нито старшина, нито политрук, нито взводни командири. Назначих за мой помощник Овсяников, той няма да се справи с цялото стопанство. Поемете техническата част. Щом ни изпратят помощник по техническата част, ще ви освободя.

Березовски беше съвсем отслабнал, почернял, беше контузен и чуваше зле, все искаше да му повтарят, придържаше с пръсти клепача си, който потреперваше.

Работата на Саша не се разрасна кой знае колко. Работилницата беше оцеляла, оцелял беше и Василий Акимович, един знаещ механик. И шофьорите, макар и опитни, печени, и по-рано често търсеха съвета на Саша, а сега вече се държаха с него като с началник. Саша и сега нямаше чин, наричаха го или „инженера“, или по фамилното име: Панкратов. А Николай Халшин продължаваше да му говори на ви.

Почистиха колите, преметоха каросериите, натрупаха слама, намериха брезент колкото можаха, приеха ранените, събраха се в определения пункт, заредиха с бензин, получиха продуктите, качиха в кабините лекаря, фелдшера, медицинските сестри и потеглиха. В първата кола пътуваше Березовски, накрая — Овсяников, Саша и подвижната работилница.

Неочаквано падна мъгла, германците не летяха, тъй че на втория ден авторотата закара ранените в болницата.

Фронтовите тилове бяха разположени в малко градче, четирийсет и два камиона не могат да се скрият от германската авиация, още повече че фронтовите учреждения имаха и свои. Ротата се разположи в трите близки селца, в едното старши беше Овсяников, в другото — Саша, а в третото Гурянов — бившият завеждащ гараж, партийният член.

Березовски остана в града да чака нареждания закъде да тръгват, какво ще карат. С него беше шофьорът Проценко, пробивно момче — трябваше да се търсят резервни части, материали, гориво, смазочни материали, хранителни продукти.

След тежките септемврийски и октомврийски боеве, след обкръжението и излизането от обкръжение, след много лутане по селските пътища и прекосяване на реки по набързо построени срутващи се мостове, след като загубиха повече от половината рота, след отстъплението покрай изгорени села, през разрушени градове, по пътища, задръстени от бежанци с деца, колхозни обози, стада добитък, ранени бойци с окървавени, почернели, прашасали бинтове, артилерия, бензиновози, щабни коли, под непрекъснати бомбардировки, когато не винаги и не всеки успяваше да изскочи от кабината и да хукне към полето, за да се просне на земята, след влаченето на ранени другари към колите на оцелелите, след копаенето на гробове — след всичко това животът в тихото селце беше същински рай.

Проценко им намираше тютюн, сухи дажби, а хазаите си имаха картофи, краставици, зеле. В близката гора бяха струпани приготвени от миналата година дърва, шофьорите ги разкараха по къщите, подредиха ги на камари — значи, и водката се намери. Имаше и баня. Живот ли е, чудо ли е. Само че беше за кратко.

На седмия ден Проценко докара Березовски до къщата на Саша, а той тръгна из селото да събира шофьорите.

— Аз ще поприказвам с шофьорите, а вие ми намерете място за пренощуване.

— Ако искате, може и тук, има два кревата.

Березовски си свали фуражката, шинела, окачи ги на куката до вратата, приседна на кревата, запали цигара.

— Бях при Овсяников и Гурянов. Техните коли са готови. А вашите?

— Всички са в движение.

Като изтръскваха на стълбището снега от ботушите си, в къщата влизаха шофьорите, докладваха: еди-кой си се явява. Березовски ги поглеждаше мълчаливо.

Най-сетне се събраха всички.

Березовски угаси фаса в чинийката.

— Седнете, кой където е. Само не пушете, че аз вече задимих тук.

Някои приклекнаха до стената, други останаха прави.

— Утре в шест нула-нула потегляме. По пътя ще съобщя къде ще товарим. Тук няма да се върнем повече. Въпроси?

— Какво става със зимната екипировка, другарю старши лейтенант? — попита Байков. — Зимата фактически настъпи.

— Ушанки, валенки, ватенки, подплатени панталони, ръкавици ще получим на мястото, където отиваме, там ще ги раздадем. Други въпроси? Няма! — Той се обърна към Саша. — Вие искате ли да добавите нещо?

— Моторите са поизстинали — каза Саша, — за сутринта не е зле да си приготвим по една кофа гореща вода. И друго: да не си забравите по къщите лопатите, брадвите, буксирните въжета.

— С желязна лопата се чисти трудно — изказа съмненията си Василий Акимович, — трябват ни дървени. Проста работа е: разцепваш една тояга, мушваш парче шперплат и заковаваш с пирони. И толкоз.

— И толкоз — имитира го Чураков, — ама откъде шперплат?

— Ела, ще ти дам.

— Много ли шперплат имате? — попита Березовски.

— Ще се намерят два листа — уклончиво отговори Василий Акимович.

— Запазете ги за другите от ротата. Имате ли още въпроси?… Значи, повтарям: в шест нула-нула потегляме. Вие сте свободни. Проценко, донеси ми багажа тук.

Шофьорите си тръгнаха.

Проценко се върна с малък куфар, вещева торба и пакет. Поясни — в пакета имало сельодка.

— Благодаря, свободен си. Утре в пет ще минеш да ме вземеш.

Березовски си разкопча колана, свали портупея, пъхна под възглавницата един пистолет в кобур, разкопча яката на ризата си, смъкна ботушите, размота партенките.

— Ще се намери ли къде да ги изсуша?

— Разбира се, дайте ги.

— Поръчайте и да възварят вода, да пийнем чай.

— Искате ли да хапнем нещо топло? Може да помолим за пържени яйца.

— Към сельодката е най-добре да се сварят картофи, ако има.

Саша отиде в кухнята, просна на зиданата печка партенките, помоли хазайките си, две самотни старици, да сложат чайника, да сварят картофи. Те се разшетаха. Бяха благодарни на Саша: не само им докара цял камион дърва, но и ги наряза заедно с един колега, нацепи ги, сега за цяла зима бяха подсигурени с топливо, нямаше да измръзнат.

Саша се върна в стаята.

На масата имаше издута алуминиева манерка в сукнен калъф, естествено водка. Върху разстлан вестник Березовски нарязваше едрата, тлъста сельодка.

— Виждате ли каква сельодка имат тиловаците — залом се казва. Опитвали ли сте от нея?

— Случвало се е.

— Ръцете ми са мазни, извадете от моята торба буркана с маслото и хляба. Хем ще го нарежете.

Лампата, направена от сплескана артилерийска гилза, пушеше. Саша подряза фитила с ножица, огънят запламтя по-равномерно.

Бабичките донесоха чаши, вилици, лъжици, чинии с кисели краставички, кисело зеле, лучец, а след някое време и тенджера, покрита с пешкир — топлите картофи.

— Яжте, наздраве.

Березовски кимна към манерката:

— Наливайте, Панкратов. А аз трябва да си измия ръцете.

Пръстите му трепереха, когато взе чашата.

— Първата се пие за победата.

Пиха.

— А, бива — разкърши рамене Березовски.

Улови с вилицата парче сельодка, хапна, повдигна вежди.

— Отдавна не бях ял такава. Харесва ли ви, Панкратов? Вкусна е, а?

— Много — похвали я Саша.

Березовски свали пешкира от тенджерата, облъхна ги ароматната пара от горещите картофи. Сложи картофи на себе си, на Саша, отново покри тенджерата.

— Да не изстинат. Наливайте. Кога ще се случи пак да си пийнем с вас, Панкратов? След победата може би. Как мислите?

— Може и по-рано да се случи.

— По-рано ли? Знаете ли какви са последните събития на фронта?

— Германците пак са преминали в настъпление.

— Да, преминали са. На нашия фронт действа танковата армия на Гудериан.

Той подхвана с пръсти клепача си, отпусна лакти на масата, погледна Саша изпод вежди.

— Сега слушайте внимателно, Панкратов. Вие изпълнявате задълженията на помощник по техническата част.

— Какъв помощник по техническата част — позасмя се Саша, — така, при нужда.

— Изпълнявате ги, изпълнявате ги. И като помощник по техническата част трябва да знаете задачата. А задачата е такава. На ротата е възложено да натовари зимни екипировки, продоволствие и оръжие. Сега ще ви покажа железопътните спирки, откъдето трябва да вземем товара.

Березовски извади от планшета си карта, разгъна я на кревата.

— Ето тук е град Михайлов.

— Да, ходил съм там.

— От Михайлов на юг се спуска железница, ето тази отсечка: Михайлов е на север, Павелец — на юг. Между тях са въпросните спирки, където уж ни чакали вагоните. Но… — Той бавно, отчетливо и натъртено произнесе: — Град Михайлов е зает от войските на Гудериан, в Скопин има негова подвижна група.

— В Скопин?

— В сведенията на Информбюро няма такова съобщение, но хазаинът на жилището, където бях отседнал, се обади в Скопин по телефона и телефонистката му каза: „При нас са германците… Пиянстват… Вземат зимните дрехи на жителите…“ А в нашия тилов щаб не знаят това. Ето ви го прехваленото войсково разузнаване. Какво значение има това за нас ли? Следното значение: германците са могли да стигнат до Скопин само през Павелец. Значи и Павелец е завзет от тях. Следователно цялата железопътна отсечка между Михайлов и Павелец е в ръцете на германците. Къде ще товарим?

— Защо тогава отиваме там? — попита Саша.

— И аз поставих в щаба този въпрос. Отговориха ми: „В Скопин няма германци, това са хорски измислици. В Михайлов са се появявали германски мотоциклетисти, но са прогонени. Така че тръгвайте и товарете.“ Добре! Да речем, ще стигнем, ще натоварим. Накъде трябва да поемем после? На разположение на Двеста трийсет и девета стрелкова дивизия в района на гара Узловая. Вижте къде е. — Той му показа на картата. — Виждате ли? На север! Но ако Гудериан е стигнал до Михайлов, значи до Узловая не може да се стигне. Как да се промъкнем? По въздуха ли? В щаба ми отговарят: „До Узловая има път, ние сме във връзка с тях. Изпълнявайте заповедта на командването.“ Какво е предизвикало тази заповед? Ето какво…

Той извади цигара, запали я от газеничето, продължи:

— Двеста трийсет и девета дивизия е предадена на Петдесета армия. Тази дивизия трябва да се снабди със зимни екипировки и всичко останало. Как да се направи това? Много просто. И нашата авторота пристига от Петдесета армия и пак там трябва да се върнем. Ами връщайте се. А пътем ще вземете товара за Двеста трийсет и девета дивизия. Така се крият зад нашия гръб. Ако ги питат, ще представят документите: изпратена е авторота номер… При ешелон номер… Вагоните — номера… Товарителници — номера… Дума не могат да им кажат. Всичко са изпратили, всичко са натоварили… Ама не било стигнало, прощавайте, война е. Но ние изпълнихме заповедта. Та така, Панкратов. Пак добре, че успях да измъкна от тия гадове продукти за пет денонощия, по три зареждания бензин за всяка кола, дадоха ни още една медицинска сестра, оставих я при Овсяников, ще я видите, буквално дете. Дадоха и двайсет винтовки за цялата рота. Край Брянск я карахме на ръкопашен, сега сме въоръжени, всеки трети има винтовка „Мосин“ модел 1891–1930 година. Ще победим всички!

Березовски прибра картата в планшета, наля водка, пи, без да дочака Саша.

— Та такива работи, Панкратов! Сметката ни вече отдавна възлиза на милиони, какво са в общодържавен мащаб някакви си там петдесет души?… — Той погледна Саша с присвити очи. — Такива хора ни ръководят днес, Панкратов. Онези хора вече ги няма. Останаха само стиховете за онези хора…

Той прихвана клепача си с ръка и с глух глас издекламира:

В атаките сурови

накрай аз виждах как

стопеното олово

поглъщаше юнак…

— Знаете ли чии са тези стихове?

— На Уткин. „За смъртта на Есенин“.

— Вярно. На Уткин са… Та тъй, Панкратов, с онези, юнаците, съм воювал рамо до рамо, тях вече ги няма. А когато бяха онези, и Деникин, и Колчак, и Юденич, и Врангел, и чехословаците, и германците в Украина, и французите в Одеса, и англичаните в Архангелск, и японците в Далечния изток не можаха да се справят с босата, гола, гладна и обезоръжена Червена армия! А сега воюваме само с Германия, а германците са вече край Москва. Знаете ли писателя Панаит Истрати?

— Чел съм „Кира Киралина“.

— Добър писател, балканският Горки. Та тъй, той е казал за онези: „Златният фонд на руската революция“. Къде е сега този златен фонд? На негово място дойдоха тези. От горе до долу. Затова докараха Русия до това положение, затова пращат хората на смърт.

Саша си спомняше: „златен фонд на руската революция“ Панаит Истрати бе нарекъл опозиционерите, които през двайсетте години се бяха борили срещу Сталин и през трийсетте бяха унищожени.

— Приличате ми на кадрови военен, другарю старши лейтенант. Защо имате толкова нисък чин?

Березовски си сложи още картофи, намаза ги с масло.

— Яж, докато не са изстинали. Забелязали ли сте, Панкратов, картофите, сварени в чугунена тенджера в руска печка, имат съвсем различен вкус от картофите, сварени в Москва на газов котлон? Нали сте от Москва?

Саша се засмя.

— От Москва съм, но не знам кои картофи са по-вкусни.

— И отдавна ли сте напуснали Москва? — неочаквано попита Березовски.

— Отдавна — кратко отговори Саша.

— Така си и мислех — каза Березовски, — та ето, отговарям на въпроса ви. Воювах през гражданската, партиен член съм от деветнайсета година. Днес съм музейна рядкост. Учих инженерство, работих в автозавода в Горки. При атестацията като командир от запаса получих чин старши лейтенант и с него си останах. — Той се надигна. — Хайде да си лягаме, Панкратов, утре тръгваме рано. Ще поведем хората в последния, решителен… Аз ще замина по-рано, ще се срещнем в село Фофаново, при Овсяников.