Анатолий Рибаков
Прах и пепел (51)

17.

В деня на германското нападение срещу Съветския съюз по лондонското радио държа реч премиер-министърът на Англия Уинстън Чърчил.

„През последните 25 години никой не е бил по-последователен противник на комунизма от мен. Няма да си взема обратно нито една дума, казана за него. Но всичко това бледнее пред разгърналите се пред очите ни събития. Миналото с неговите престъпления, безумства и трагедии изчезва. Аз виждам руските войници, застанали на прага на своята родна земя, да охраняват нивите, които бащите им са обработвали от незапомнени времена. Виждам ги как охраняват домовете си, където техните майки и съпруги се молят — да, защото настъпват времена, когато всички се молят… Аз виждам как към всичко това настъпва гнусната нацистка военна машина с нейните накипрени, дрънчащи с шпорите си пруски офицери, току-що усмирили и вързали ръцете и краката на десетки страни. Виждам сивата, послушна маса свирепи хунски нашественици, връхлитаща като облаци пълзящи скакалци. Виждам в небето германски бомбардировачи и изтребители, зарадвани, че са намерили, както си мислят те, лесна и сигурна плячка.

Зад цялата тази шумотевица и гръмовност аз виждам шепа злодеи, които планират, организират и навличат на човечеството тази лавина от бедствия.

Ние трябва да кажем думата си веднага, без да се бавим нито ден. Изпълнени сме с решимост да унищожим Хитлер и всички следи от нацисткия режим. Нищо не може да ни спре да го направим, нищо. Ние никога няма да започнем преговори с Хитлер или с когото и да било от неговата шайка. Ние ще се сражаваме с него по суша, по море, по въздух, докато с Божията помощ не избавим земята дори от сянката му и не освободим народите от неговото иго. Всеки човек или държава, които тръгват с Хитлер, са наши врагове. Всеки човек или държава, които се борят срещу нацизма, ще получат нашата помощ.

Делото на всеки руснак е дело на свободните хора и свободните народи по всяко кътче от земното кълбо. Ще удвоим усилията си и ще се борим заедно, колкото ни стигат силите и животът.“

Два дни по-късно подкрепата си за Съветския съюз заяви президентът на Съединените американски щати Рузвелт.

Ето че МУ потрябва Литвинов. Добре стори, като му запази живота.

Литвинов седи пред НЕГО. Поскрьобишев донесе чай, бисквити. Донесе и един малък плик, сложи го на масата до подноса.

— Какво е това?

— Спешно от Ленинград, от другаря Жданов.

— Какво му е спешното?

— Не знам. Пише: „Да не се отваря, да се връчи лично на другаря Сталин.“

— Добре, ще го видя. После.

Сталин отиде в задната стая, донесе бутилка коняк, ливна си малко в чая, изцеди лимон, попита с поглед Литвинов да му налее ли. Литвинов благодари и отказа. Сталин все така бавно затвори бутилката, занесе я обратно, върна се, седна до масата, разбърка чая си, отпи, погледна Литвинов. Остарял е, побелял е, но е все така тежък, пълен, със същия невъзмутим поглед зад стъклата на очилата: нито тържествуване, нито упрек. От старите другари, от приятелите на младостта всъщност остана само той, всички са унищожени — и онези, които бяха до НЕГО, и онези, които бяха до Литвинов. И самият Литвинов, разбира се, всеки ден бе очаквал да го арестуват. И нито веднъж не се обърна към НЕГО. Бъбреше само с жена си, хитро бъбреше, уж по адрес на Молотов, тоя стар, опитен конспиратор.

— Хитлер нападна първо Франция, това е вярно — започна Сталин. — Но защо я нападна? Защото подписа с нас договор за ненападение. А ако не бяхме подписали договор за ненападение, Хитлер щеше да нападне Съветския съюз още миналата година, когато не бяхме готови за война. Сега е принуден да държи в окупирана Европа десетки дивизии, а тогава щеше да ни нападне с всичките си сили. И щеше да е вече в Москва. И ние с тебе нямаше да седим тук и да си пием чаеца. Как мислиш, ако Хитлер ни беше нападнал миналата година с всичките си сили, и то под аплодисментите на Франция и Англия, щяхме ли с тебе да пием чай тук?

Той спря тежкия си поглед на Литвинов. Какво ще отговори? Ще заспори ли? Не, няма да спори. Дипломат е.

— Разбира се, нямаше да пием чай тук — отговори Литвинов.

Сталин отмести погледа си от него, отново разбърка чая си, отпи, отново заговори:

— Хитлер стигна до Смоленск и се задъхва. Тъпче на едно място край Ленинград, Одеса, дълго ще се мотае там. Блицкригът се провали, това е ясно на целия свят. Сега от Чърчил и Рузвелт ние искаме не красиви думи, а реална помощ. Спомням си приказките на Чърчил: „Задушаването на болшевизма е най-голямото благо за човечеството.“ Негови думи са, нали?

— Да. Но за него фашизмът е първостепенният враг. И той вече воюва с Германия. Въпросът за помощ за Съветския съюз, мисля, е безспорен за него.

— Реалната помощ е един втори фронт — каза Сталин.

— Докато Америка не се включи във войната, Чърчил няма да открие втори фронт.

— А дали Чърчил няма да ни предаде?

— Разбира се, той се страхува от победа на Съветския съюз, но в неговите представи това е далечна работа. Сега той иска поражението на Хитлер.

Сталин допи чая си, отмести чашата.

— А какво представлява Рузвелт?

— Рузвелт… Религия, морал, нравственост и тем подобни. Но неговото отношение към Хитлер е известно. И на него може да се разчита. Америка в най-скоро време ще се включи във войната. Тя няма да допусне господството на Хитлер в Европа и на Япония в Азия.

— Чърчил, Рузвелт… Кой от двамата е по-силен като личност?

— Рузвелт е по-мек.

Сталин стана. Стана и Литвинов.

— Ето какво, другарю Литвинов — каза Сталин, — мисля, че достатъчно си почивахте, а? Сега не е време за почивка, другарю Литвинов, ще те назначим за заместник на Молотов. Ако потрябва, ще отидеш посланик в Америка.

Литвинов излезе.

Сталин посегна към звънеца. Погледът му се спря на плика от Жданов. Скъса восъчния печат, отвори го.

В плика имаше три германски листовки. Сталин взе първата. И веднага видя снимката на Яков…

Сталин тежко се отпусна в креслото. Сбъднаха се най-лошите му опасения: Яков е пленен, синът му е в плен. Германците съобщават за това на целия съветски народ, на цялата Червена армия. И ще направят с Яков всичко, което пожелаят, ще го накарат да подпише всичко, което пожелаят. На снимката Яков е весел, разхожда се с двама германци из някаква гора, вглежда се в лицето на единия, оживено му говори нещо. И под всичко това — следният текст:

„Това е Яков Джугашвили, по-големият син на Сталин, командир на батарея от 14 гаубичен артилерийски полк от 14 бронетанкова дивизия, който на 16 юли се предаде в плен край Витебск заедно с хиляди други командири и бойци… За да ви наплашат, комисарите ви заблуждават, че германците се държат зле с пленниците. Собственият син на Сталин доказа с примера си, че това е лъжа. Той се предаде в плен, защото всяка съпротива на германската армия е безполезна.“ И на обратната страна: „Пропуск за плен. Приносителят на настоящето, понеже не желае безсмислено кръвопролитие за интересите на чифути и комисари, преминава на страната на германските въоръжени сили.“

На другата листовка Яков явно бе сниман в лагер или на сборен пункт, с шинел, заобиколен от германци, които го зяпат любопитно. На третата Яков усмихнат (усмихва се, говедото!) чете нещо, до него е седнал красив, охранен германски офицер.

И текст: „Следвайте примера на сина на Сталин! Той се предаде в плен. Жив е и се чувства много добре. Защо вие искате да отидете на смърт, щом дори синът на вашия вожд се предаде в плен? Мир на измъчената родина! Забий щика в земята!“

На обратната страна ръката на Яков бе написала: „Скъпи татко! Аз съм в плен, здрав съм, скоро ще ме изпратят в един от офицерските лагери в Германия. Отношението е добро. Желая ти здраве. Поздрави на всички. Яков.“

Сталин събра листовките, прибра ги в плика.

Говедо! „Отношението е добро…“ Мерзавец! Опозори баща си, армията, нанесе вероломен удар на своята родина. Принудили ли са го? Измъчвали ли са го? Възможно е. Но защо се е предал? Защо не се е застрелял? Имал е оръжие! Уплашил се е! Страхливец!

ТОЙ никога не беше го обичал, дори не беше го виждал, докато милото МУ зетче Альоша Сванидзе, тоя мизерник, не го доведе в Москва. Нарочно го доведе, за да ГО ядоса… Мълчалив, чужд, муден, никаква гордост, ожени се, роди му се момиченце, което умря, разведе се, опита да се застреля, не улучи, не съумя дори да се застреля. Заради женска се опита да се застреля, а сега, сега, когато е ставало дума за чест, не е пожелал да се застреля. После се ожени пак, за одеска еврейка, изоставена от мъжа си танцьорка, не можа ли да си намери скромно руско момиче? Фустата, значи, му беше по-скъпа от репутацията на баща му. Негодник! Неговият собствен син да се предаде в плен. „Отношението е добро“! Мерзавец! Какво пък, толкова по-зле за него. Един владетел не може да изпитва никакви сантименти по отношение на собствените си деца. Иван Грозни и Петър Велики са убили синовете си, и правилно са постъпили.

Сталин натисна копчето на звънеца, попита влезлия Поскрьобишев:

— Кой чака там?

Поскрьобишев сложи пред него листче с имената на хората, които чакаха да ги приеме.

Сталин отбеляза на списъка кого и в какъв ред да пускат при него, нареди:

— За седем вечерта повикайте Берия.

Поскрьобишев, който като никой друг познаваше шефа си, предупреждаваше всеки, който влизаше в кабинета:

— Нервите му са на скъсване.

 

 

В седем часа дойде Берия. Сталин още разговаряше с Шапошников и Василевски, мълчаливо подаде на Берия плика с листовките, той седна и започна да ги чете. Шапошников и Василевски събраха картите от масата и си тръгнаха.

— Какво ще кажеш? — попита Сталин.

— Изглежда снимките са истински. Не ми прилича на гримиран като Яков актьор — отговори Берия.

— И аз виждам, че не е актьор! — избухна Сталин. — Защо получих листовките от Жданов? Само край Ленинград ли са разпръсквани?

— Не, разпръскваха ги навсякъде. Ние имаме от тях.

— Защо не ми докладва?

— Не знаех как да ви го кажа, другарю Сталин.

Сталин удари с юмрук по масата.

— Криели сте?

— Обмисляхме какви мерки да вземем, преди да ви докладваме.

— И какво измислихте?

— Трябва да разберем къде е сега Яков. Германците, то се знае, го охраняват внимателно. При масовото придвижване на военнопленници е трудно да го намерим.

— А ако го намерите след месец, след два, след година?

— Ще се постараем да организираме бягството му.

Сталин стана, както обикновено, се разходи из кабинета.

Бягство… Хиляди наши военнопленници не могат да избягат, а синът на Сталин успял. Кой ще повярва? Народът ще каже: Сталин се е спазарил с Хитлер, спасил е синчето си. Какво доверие може да има после народът в другаря Сталин?

Той спря пред Берия.

— Щом научите къде е Яков, веднага ми докладвайте. Трябва да лишим германците от възможността да използват името му във вреда на нашата армия, на нашата страна.

Берия стана.

— Жена му — в затвора, в единична килия — добави Сталин.

— А дъщеря му?

— Дайте я на Светлана, тя ще реши, може да я отведе при старите.