Анатолий Рибаков
Прах и пепел (49)

15.

Саша и военният техник Овсяников докараха от Москва походна работилница: покрит камион с голям вагон-ремарке, в което имаше струг и машина за свредловане, работен тезгях, менгеме, комплект инструменти, поялници, компресор, електрожен. Овсяников разправяше на всички, че са получили такава прекрасна летяща работилница благодарение на Саша — понеже учили в един институт с началника на базата. Но нямаше време за възторзи. Август беше към края си, изтърваваха срока за формиране на батальона. Излезе указ за допълнителна мобилизация на запаса от 1890–1904 набори, батальонът се попълни с по-възрастни шофьори. И механикът Василий Акимович Синелшчиков бе мобилизиран, назначиха го за началник на походната работилница.

Бързаха да изпратят поне първата рота. За командир на взвод там прехвърлиха Овсяников, с него се премести и Саша, помагаше за приемането на колите заедно с шофьора Проценко, чевръсто младо момче: умееше всичко да намери, да издейства, навсякъде имаше приятели — и в склада за продукти, и в техническия, и на нефтобазата. Юлдашев дори искаше да го направи снабдител, но командирът на първа рота Березовски се възпротиви, шофьорите се брояха на пръсти.

Веднъж Березовски задържа Саша. При цеха имаше едно стайче, седнаха там, до старо канцеларско бюро.

— Панкратов, чух, че сте учили в транспортния институт и сте напуснали в четвърти курс. Вярно ли е?

— Да, вярно е.

— Искам да ви назнача за помощник по техническата част на ротата. Тази длъжност ще ми позволи да ви представя за чин военен техник. Имате ли документ за образование?

Този човек харесваше на Саша, заслужаваше доверие. И въпреки това Саша отговори:

— Нямам документ.

Березовски учудено вдигна вежди, черни също като мустаците му, докато косата му беше силно прошарена.

— Можете да поискате от института, ако искате, ние ще пишем дотам. А още по-добре да ви командироваме до Москва, за един ден ще идете и ще се върнете.

— Няма да отида в Москва, няма да искам нищо. Аз съм шофьор, ще си остана такъв.

Гледаха се известно време. Най-сетне Березовски каза:

— Ще имате официално искане от батальона: спешно да ви се дадат на ръка документите, необходими за атестация. Нямат право да откажат — искането ще е от военното ведомство.

Явно се досещаше за нещо, сигурно и той беше патил. На неговата възраст един кадрови военен би трябвало да бъде поне подполковник.

— Другарю старши лейтенант — каза Саша, — никога не съм служил в армията. Но не съм сигурен, че на редник червеноармеец може да се даде войнски чин против волята му.

— На война всичко може — твърдо изрече Березовски и смени темата: — Каква кола предпочитате да получите — тон и половина, ЗИС?

— Тон и половина.

— Ще си изберете по свой вкус.

Саша си избра подходяща кола, произведена през 1940 година, фактически нова, от някакво тихо градско учреждение, не беше блъскана по селски пътища. Пълен комплект инструменти, като резерва някакви дреболии, болтове, гайки, дори не им бе дожаляло за зимния изолиращ капак, явно е била в добри ръце.

В ротата всеки се занимаваше със своята кола, на фронта с лоша кола си загубен. Искаха от командирите на взводове какво ли не, Овсяников се измъчи, защото беше услужлив, отстъпчив, печените шофьори го притискаха, биваше ги за това, а той беше плах — нали можеше да им бъде син.

Веднъж Саша му каза:

— Не им се давай много-много, ще ти се качат на главата.

Но на Овсяников му липсваше характер. Пък и какво можеше да направи? И подчинените му командири на отделения бяха безсилни. В отделението на Саша командир беше Мешков, опитен шофьор, изкарал казарма, с два триъгълника в петлиците на гимнастьорката — сержант, солиден свестен чичка, никога не повишаваше тон, любимата му дума беше: „Спокойство!“ Добродушно съветваше шофьорите: „Оправяйте се сами, момчета, снабдявайте се, я го Проценко как всичко си намира.“ Уважаваха го, наричаха го по име и бащино: Юрий Иванович. Дори Чураков, най-големият кавгаджия в ротата, не се заяждаше с него.

Чураков беше темерут, вечно недоволен от всички и всичко, нисък, широкоплещест, гледаше мрачно, недоверчиво, не говореше, а ръмжеше: „Никого няма да оставя да ме настъпва по мазола.“ Намрази нещо Митка Кузин, млад колхозен шофьор, заради неговата неопитност и несръчност, а може би му беше казал нещо накриво. Чураков го наричаше „зарзала“.

— Ти, зарзало, откога си женен?

— Не съм женен още.

— Не бил женен — престорено се учуди Чураков, — вижте го, моля ви се! Ама с моми си спал, то се знае?

— Какви ги приказвате, другарю Чураков — смути се Кузин.

— Че какво толкова, нормална работа, щото си лично момче, нали, зарзало. Кажи тогава: как можеш да различиш млада жена от стара?

— Ами как… Като я погледнеш в лицето, то се разбира.

— Не, зарзало! Трябва да се провери. На младата циците стърчат, сложиш ли молив под тях, пада. А на старата висят, моливът не пада, ясно, зарзало? Като се зажениш, вземи си молив, нали си глупак, нищо друго не ти трябва, зарзала със зарзала такава!

— Укроти се, де — каза му Юрий Иванович Мешков, — остави човека на мира.

Но Чураков не можеше да кротува, затова си и изпати. Вдигна скандал заради една помпа. Както винаги, започна с псувни по целия гараж.

— Какво крещиш бе? — попита го Байков, важен, високомерен шофьор, преди войната бил возил с лека кола някакъв областен началник. Беше охранен, с коремче и гладко лице, надут, язвителен, харесваше му, когато Чураков вдигаше скандали. Той също обичаше да се заяжда.

— Какво, какво — ръмжеше Чураков, — помпата са ми сменили тия гадове! Моята беше новичка, а тая — той я пъхна под носа на Байков, — нали я гледаш, боята й е олющена, цялата е изподраскана и хич не помпи!

— Добре, ще ти намерим друга помпа — Байков уж го успокояваше, а всъщност го насъскваше. — Цената му е… Защо се ядосваш?

— Знам коя гадина го е взела, ще му откъсна главичката!

С тези думи Чураков тръгна към колата на Митка Кузин.

— Хайде вдигай седалката, зарзало!

— Какво има, другарю Чураков, защо?! — слиса се Митка.

— Вдигай седалката, като ти казвам! — ревна Чураков.

Около тях се насъбраха шофьорите.

Чураков отблъсна Митка, отвори кабината, повдигна седалката, измъкна помпата и я вдигна над главата си:

— Е, какво! Видяхте ли? Моята помпа!

Помпата наистина беше нова.

— А тази е твоята! — Чураков запокити на земята старата помпа, ритна я с крак. — Вдигни я, мерзавецо! Ще те отуча да крадеш, зарзало!

Саша знаеше: Чураков беше получил нов комплект инструменти, дори чантата беше нова, на всички я показваше, така че наистина някой му беше сменил помпата. Но не Митка. Саша лично бе приел колата на Митка. Хубава кола. Саша дори се колебаеше коя да вземе, тази, или другата. Затова беше запомнил, че и тя имаше нова помпа. И каза:

— Другарю Чураков! Колата на Кузин я приех аз. Имаше си точно тая нова помпа.

Намеси се Байков:

— Макар да разправят, че си бил инженер, Панкратов, не ми се вярва да си могъл да запомниш какви инструменти е имало при всяка кола. Да не кажеш, че познаваш и гаечните ключове?

В съседната кола седеше Гурянов, сериозен мъж, партиен член, който бил завеждащ гараж, но го мобилизирали като обикновен шофьор. Подаде се от кабината и каза:

— В такива случаи трябва да се докладва на командира на взвода, а не да се самоволничи и да се вреш в чужда кола.

— Ами на него така му е по-удобно — подхвърли Николай Халшин, който се включваше в разговор само когато трябваше да се защити справедливостта.

Той харесваше на Саша: съвестен, не приказваше излишно, никога не прекаляваше с исканията си към Овсяников, не се оплакваше прекалено от колата си, единствен от шофьорите говореше на Саша на ви.

— Я млъквай, рижав такъв! — кресна на Николай Чураков. — И ти! — обърна се към Гурянов. — Научил си се да нареждаш и заповядваш в твоя гараж, ама аз ще се оправя без тебе. Ще си взема моето! Което си е мое, вземам си го!

— А ето го и взводния — обади се някой.

До спорещите приближи Овсяников.

— Какво става тук?

— Какво, какво, нищо — озъби се Чураков.

Овсяников не успя нищо да каже. Неочаквано, изневиделица се появи командирът на ротата Березовски.

— Червеноармеец Чураков, защо държите такъв тон на командира на взвода?

— Какъвто мога, такъв тон държа — измърмори Чураков и се извърна.

— Застани мирно! — заповяда Березовски.

Чураков го погледна объркано, поизправи се.

— Оставете помпата!

Чураков остави помпата наблизо.

— Ръце по шевовете!

Чураков изопна ръце по шевовете.

— Военен техник Овсяников, обяснете какво става тук.

— Гледам, карат се нещо, дойдох тук и ги питам: какво има? И вие чухте какво ми отговори червеноармеецът Чураков.

— Разрешете да доложа, другарю старши лейтенант — солидно изрече Байков, — няма нищо особено, шофьорите се разправят — чия е тази помпа, обикновени шофьорски разправии.

— Вижте какво е положението с помпата — нареди Березовски на Овсяников, — а червеноармеецът Чураков за грубото си поведение се наказва с три извънредни наряда. Предупреждавам личния състав: всеки трябва да уважава своя другар като боец от Червената армия. За нарушаване на дисциплината, за неподчинение на командира, за грубост ще наказвам строго. Сега действат военновременни закони, не забравяйте.

С това конфликтът приключи. Чураков три смени чисти гаража, обикаляше с метлата, ругаеше шофьорите, задето хвърлят на пода конци за бърсане. Никой не му обръщаше внимание. Скоро щяха да потеглят за фронта. Накъде точно — никой не знаеше. Овсяников каза под секрет на Саша, че ротата им отива под разпореждането на новосформиращата се 50-а армия в района на Брянск. Там щели да им дадат и винтовки.

Ротата се готвеше. Денем — занятия, следобед — при колите, всеки се запасяваше с каквото можеше. На два пъти идва подвижно кино, окачваха екран на стената, прожектираха стари филми: „Професор Мамлок“ — антифашистки, и „Яков Свердлов“ — когато го гледаше, Саша си помисли: имал е късмет Свердлов, че не е доживял до трийсет и седма година, инак Сталин щеше да разстреля и него.

В навечерието преди заминаването отмениха занятията, зареждаха колите с бензин, смазваха, завинтваха, затягаха, на шофьорите раздадоха шинели, индивидуални пакети, съобщиха им номера на полевата поща. Пристигнаха интенданти от дивизията, в която ротата трябваше да достави товар. Взискателни момчета, армейци.

В седем часа ги строиха, тръгнаха за вечеря и макар че тази вечер много хора си пийнаха, настроението беше тъжно, миролюбиво.

Шофьорът Руслан Стрелцов, красив русокос младеж с печални сини очи, цяла вечер свири на баян. Във всяка рота имаше баян, с камион човек може всичко да си вземе. Хубаво свиреше… „Спят могилите тъмни, от слънце опалени…“ Свиреше песничката на Максим: „Де е таз улица, де е тоз дом…“ И за Железняк: „Лежи под могилка, обрасла със бурен, партизанин матрос Железняк…“ Все тъжни мелодии. А и самият Стрелцов рядко се усмихваше. Мъчно му беше — имал мерак за авиацията, трябвало да го пратят в авиационна школа, но документите му не пристигнали навреме, тикнали го в автобатальона. А можел да лети в небето.

Мешков каза добродушно:

— Натъжаваш ни, Стрелцов, защо не посвириш нещо по-весело.

„Да имах златни хълми, реки със вино пълни, бих дал ги всичките за твойте ласки, за твойта власт над мен“ — засвири Стрелцов. Уж по-бодра песен, но пак звучеше тъжно. Акордите ли бяха особени, кой знае. „Хармониката плаче“ — вярно е казано.

 

 

На другия ден рано сутринта камионите потеглиха за града. Товареха продукти, екипировки, гориво, смазочни материали. Десет камиона с най-опитните шофьори бяха изпратени в склада за боеприпаси. Чак към три часа следобед ротата се събра на определеното място по пътя от Рязан към град Михайлов, край Стенкинския совхоз. Тук я очакваха командването на батальона, походната работилница, полевата кухня.

Обядваха. Колите се строиха по взводове в края на гората. Шофьорите застанаха пред кабините. Оттатък пътя се виждаха неожънати ниви, над тях — ята гарвани. Нямаше мъже в селото, кой да ожъне, реколтата погиваше.

— Мирно! — изкомандва Березовски и се обърна към Юлдашев. — Другарю батальонен командир, ротата е готова за поход.

— Другари червеноармейци — каза Юлдашев, — защитавайте храбро своята страна. Изпълнявайте дълга си пред родината. Да живее нашето социалистическо Отечество. Ура!

— Ура! — извика ротата не съвсем задружно, още не бяха свикнали.

Березовски извика командирите на взводове, даде заповед за реда на движението, за скоростта, за дистанцията между колите и взводовете. За първа спирка определи Захарово, края на селото.

Шофьорите се качиха в колите, моторите забучаха.

Ротата потегли на югозапад — към град Михайлов, Рязанска област.