Анатолий Рибаков
Прах и пепел (48)

14.

Тесният дълбок кладенец на двора, заобиколен от осеметажните сгради. Дворът на неговото детство. Край входовете бъчви с вода, сандъци с пясък, а всичко останало си беше същото. Същите пожарни стълби покрай стените, по тях се бе покатерил на покрива, за да закачи антената на своя детекторен приемник. Сега никой не знае за тези самодейни приемници, а тогава едва бе започнала предаванията си първата съветска радиостанция „Коминтерн“.

До вратата беше изходът на кинотеатър „Арбатский Арс“, откъдето се изсипваше публиката след края на прожекцията. Лете изходът винаги беше отворен — в залата беше задушно, над черните редици зрители се кълбеше лъчът на киноапарата, чуваше се неговото тракане и звуци от разстроено пиано… Макс Линдер, Дъглас Фербанкс, Мери Пикфорд, трогателният клетник Чарли Чаплин. Беше отдавна, но той ясно си спомняше всичко.

Тогава завиваха в мушама учебниците и тетрадките си, здраво ги затягаха с колан, по възможност дълъг, с така приготвените пакети можеха да се удрят като с боздугани… И се биеха точно тук, на двора, тогава той изглеждаше голям и просторен. Не беше предполагал, че ще се върне толкова бързо, след някакви си седем години. Позволи му го войната. Размина се с няколко души, вгледа се в лицата им, не, не ги познаваше.

Саша изкачи стълбите на бегом, още преди да натисне звънеца вратата се отвори, майка му го прегърна, прислони се до гърдите му, през риданията се опита да каже, че го е видяла как влиза във входа.

— Мамо, скъпа, успокой се. — Саша я целуваше по главата. — Нали виждаш, всичко е хубаво, всичко е наред.

Влязоха в стаята. Майка му се отпусна на стола, взе ръцете му, устните й потреперваха.

— Мамо, плакахме що плакахме, тъгувахме що тъгувахме, стига вече!

Той извади от торбата си пакета, нареди на масата консервирано месо, хляб, бонбони.

— Това е моята дажба, дай да хапна, днес още нищо не съм ял…

— Да, да, сега, сега, всичко е готово.

— А на мен ми дай една кърпа, да си измия ръцете.

Отиде до скрина, в рамка под стъкло бе поставена неговата снимка. Нещо не си я спомняше, никога не беше имал толкова големи портрети.

— Не я ли позна?…

— Не.

Майка му извади от чекмеджето една малка снимка — нея Саша я помнеше. Снимаха ги след един футболен мач, тогава играеше в отбора на фабрика „Червена роза“, най-добрия в района.

Но възможно ли е да е имал такова полудетинско доверчиво лице?!

— Увеличихме снимката ти — каза майка му. — Исках да имам голям твой портрет.

От това „ние“ сърцето на Саша се сви.

— Фотографът направи две снимки, другата я взе Варя, окачи си я на стената, а до нея беше портретът на Сталин, нали помниш, Нина беше много правоверна.

— В добра компания съм попаднал — засмя се Саша. Но не попита за Варя, може майка му сама да разкаже още нещо.

— Мий си ръцете — напомни му майка му, — а аз ще донеса яденето.

Всичко бе същото, с което бе свикнал от дете. Все така ромолеше водата в тръбите, същата беше и олющената блажна боя на стените.

Върна се в стаята.

— Исках да те попитам, минах покрай театъра на Вахтангов… Бомбардирали ли са го?

— Ти не знаеше ли? Загина актьорът Куза, спомняш ли си го?

— Разбира се. Той водеше драмкръжок в нашето училище.

— Казват, че бил роднина на румънския крал.

— Не знам, може би. Защо, германците да не са се целили специално по Арбат?

— И Арбат бомбардираха, и Гоголевския булевард, и Болшой театър.

Тя сложи на масата студена цвеклова супа с нарязани пресни краставички, пирожки с месо, кисел — всичко, което бе обичал като малък.

— Охо! Такива неща ли ви дават срещу купоните?

Майка му не отговори, седеше и не откъсваше очи от него.

— Не можеш да ми се нагледаш ли?

Тя отново не отговори, само го гледаше. Устните й пак трепнаха.

— Сашенка, какви са ти плановете, кога заминаваш?

— Утре сутринта.

— Предупредих Вера и Полина, че идваш, трябва да се видиш с тях, Сашенка, все пак лели са ти и толкова те обичат.

— Исках да прекарам вечерта само с теб.

— И аз исках, но на тях им беше толкова мъчно, че тогава не ги извика на свиждане в Бутирки. Предупредих и Нина Иванова.

— Нина ли? Тя тук ли е?

— Да, живее в старото си жилище. Наминава, пита за теб. Вчера ми се обади по телефона, та й казах: „Току-що говорих със Саша, утре ще дойде.“

— Ами Макс къде е?

— Макс е на фронта.

— С Нина е лесно, тя е в този блок, мога да отскоча при нея за няколко минути. Но лелите — това значи цялата вечер.

— Те няма да стоят много. Нощем не може да се ходи по улиците, утре Вера е на работа, а Полина на строителството на отбранителни съоръжения, събират ги в шест сутринта и ги откарват с камиони.

— Добре — съгласи се Саша, — нека дойдат. А татко къде е?

Тя се замисли, с връхчетата на пръстите си напипваше и притискаше към масата трохичките. И този навик си бе запазила.

— Баща ти ли? Баща ти е в Москва. Замени стаята си, живее някъде в Замоскворечието, има съпруга, дъщеря, разведохме се официално, дадох му писменото си съгласие, паспорта, той сам оформи всичко. Не му знам адреса, но имам телефона, можеш да му се обадиш.

— Ще реша.

Той стана от масата, разходи се из стаята, спря до книжните лавици, с недоумение погледна майка си.

— Защо са тук тези книги на Михаил Юриевич?! — Прокара пръст по гръбчетата. — Жирмунски, Томашевски, Тинянов… Литературни и театрални мемоари… Анри дьо Рение, Жул Ромен, Пруст, Хофман…

— Стана толкова странно… Малко преди смъртта си Михаил Юриевич раздели книгите си между Варя и теб, омръзнало му било да живее сред прахоляка им. Чудехме се, но той настоя. Варя го пита: „Да не би да напускате Москва?“ Той отговаря: „В известен смисъл да.“ И Варя, тази добра душа, му предложи да му помогне да си събере багажа. „Аз — казва — умея добре да опаковам.“

— Много бях привързан към Михаил Юриевич — каза Саша. — Защо той се самоуби?

— Провеждаше се всесъюзно преброяване, от тях поискаха да скрият, че са загинали шест милиона души, той не е искал да участва в това. Така казал на Варя. Сигурно се е страхувал от затвор, страхувал се е, че ще го бият и измъчват. Така мислим.

Тя наведе глава, помълча…

— Кажи ми, Саша, тебе…

Той отиде при нея, прегърна я.

— Не, не са ме били и измъчвали. Това започна по-късно.

Почука се, влезе съседката Галя, целуна Саша, просълзи се.

— Хайде сега — каза Саша, — и тази плаче.

Галя беше остаряла. По-рано беше шумна съседка, вилнееше из кухнята, но лесно й минаваше, беше жалостива, когато откарваха Саша, му пъхна в джоба пакет цигари.

— Променил си се — изхлипа Галя, — а беше такъв фасонлия, помниш ли как те наричаха в двора?

— Помня — усмихна се Саша.

„Сашка фасона“ — такъв му беше прякорът.

— Къде е Петя? — попита я Саша за сина й.

— Не знам къде е! Не знам. И ме е страх, че никога няма да науча. Той още преди войната беше в казармата: двайсети набор, беше в Белорусия. Значи е попаднал в самото пъкло. Нито писмо, нито вест имам.

— Не се отчайвайте, пощенската връзка с онези части е прекъсната, ще дойде писмото.

— Къде ще дойде, Сашенка, вече копаят окопи край Москва.

— На запад армиите водят боеве, измъкват се от обкръжението. Ще видите, че Петя ще се върне, предричам ви го.

— Благодаря ти, Сашенка, за добрата дума. Да ти дава господ да останеш жив. — Галя пак го целуна. — Измъчиха ви вас със Софя Александровна, измъчиха ви. А ние само гледахме отстрани. Сега дойде време целият народ да се мъчи.

— Не е лоша жена — каза Софя Александровна, когато Галя си отиде. — Имали сме спречквания с нея, но общо взето накрая се оправихме. Знаеш ли, Саша, сега в общата мъка хората станаха по-добри.

Саша изведнъж удари с юмрук по масата.

— Гадове, негодници! „Няма да дадем нито педя земя“… „Само на чужда територия“… „С малко кръв“… А германците са вече в Смоленск.

— Нима ще дойдат тук, Саша?

— Не знам. Може и да не дойдат. Ще им хвърли нашият велик и гениален вожд още няколко милиона такива Петки, Ванки, Гришки, какво му струва на него?! Не можех да я гледам в очите. Убит е нейният Петя или е пленен. А пленът е обявен за предателство.

— Сашенка, бъди по-предпазлив, бъди по-благоразумен, по-добре не говори за това. Радвам се, че си обикновен шофьор, за никого не носиш отговорност.

В коридора се чу звънецът.

— Лелите ти идват — каза Софя Александровна.

Те бяха. По-голямата, Вера, все така енергична, делова, силно прегърна Саша, после го отбутна от себе си, разгледа го.

— Виж ти какво юначно войниче! — Извади от чантата си бутилка водка. — По такъв случай непременно трябва да пийнем! — Беше му донесла и подарък: чужбинска самобръсначка „Жилет“ и две пакетчета ножчета за нея. — Знаеш ли как се острят ножчетата?

— Не.

— Дай една чаша — помоли тя Софя Александровна, извади едно ножче от пакетчето, но не го разви. — И така ще разбереш. — Допря ножчето до вътрешната страна на чашата, притисна го с два пръста, потърка го по стъклото. — Ето така го търкай пет минути, ще се наостри. С едно ножче ще се бръснеш три месеца, тук са десет, ще ти стигнат за трийсет месеца.

Полина, по-малката сестра, тиха, усмихната, донесе на Саша миниатюрна книжка, колкото длан, със стихотворенията и поемите на Пушкин.

— Нали обичаш Пушкин, а тази книжчица ще се смести в джоба ти.

Седнаха на масата, пийнаха малко, майка му шеташе, ходеше до кухнята, връщаше се, лелите разказваха. Вера имаше дъщеря, тя била военна лекарка в болница, синът й бил в артилерийско училище, тази година щели да го пратят на фронта. Мъжът на Полина бил военен кореспондент, синът им едва бил навършил седемнайсет, но вече го водели на отчет във военкомата.

— Само ние, трите сестри, останахме — мрачно се пошегува Вера — като последна резерва на главното командване.

Лелите се радваха, бяха щастливи заради Саша — задето се бе измъкнал от кървавата месомелачка, наистина, бе попаднал в друга, не по-малко кървава, но в този смисъл съдбите на всички бяха уеднаквени, говорело се, че нашите загуби възлизали на милиони, но разбира се, вестниците не пишеха за това.

— Слава богу — каза Вера, — че поне теб доживяхме да видим, не се знае ще дочакаме ли останалите…

— Нищо, пак ще се срещнем около тази маса.

Банални думи, но той не намери други.

— Като победим Хитлер, ще заживеем другояче — добави Полина.

Дойде Нина, спря на прага, просълзи се, прегърна Саша, целуна го.

— Седнете, Ниночка — покани я Софя Александровна.

Нина погледна лелите.

— Май не е удобно сега?

— Именно сега е удобно — усмихна се Саша, — ще пийнеш с нас.

Нина посочи дънцето на чашката.

— Ето толкова.

Лелите поседяха още малко и се разбързаха: живеят далече, утре рано са на работа. Саша ги изпрати до стълбището, наведе се през перилата, погледа след тях, помаха им, и те се извърнаха и му помахаха, после той се върна, седна до Нина.

— Ами къде е синът ти?

— Оставих го при баба му.

Саша й разказа за Лена, за Глеб.

— Такава една тъжна история. А какво става с Макс, с Варя?

— Максим е в Далечния Изток, формира дивизия. Варя работи във военностроителното управление, проектират отбранителните съоръжения около Москва, пътува из областта, не мога да я видя, понякога се чуваме по телефона. Аз работя в училище. — Тя се усмихна. — Занимавам се с патриотичното възпитание.

— В нашето ли?

— Не, в друг район. — Тя го погледна. — Ще избият ли нашето поколение, а, Саша?

— Все някой ще остане, ще оцелее.

— Страх ме е, че ще остане само Шарок — печално каза Нина. — Шарок няма да воюва. Вадим Марасевич, и той. Между другото, наскоро го срещнах, работел за някакво военно списание, май „Граничар“, тоест уж е в армията, а не е нужно да воюва. И вече е капитан. Та така — Шарок и Марасевич ще останат.

— Нищо, и ние с тебе ще поживеем.

— Пиши ми, Саша — каза Нина.

— Непременно.

 

 

Най-сетне останаха двамата с майка му. Тя му постла на дивана, но още дълго седяха и разговаряха.

— Моля те, Сашенка, знам, че не си страхливец, но си самолюбив и затова не се пазиш. На трийсет години си, но всъщност не си живял, само си страдал. Трябва да оцелееш, след войната всичко ще се промени.

— Така ли мислиш?

— Сигурна съм. — Тя се озърна към вратата, сниши глас. — „За родината“, „за Сталин“ — това са само заклинания, ритуал. И през миналата война беше така: „за майчица Русия“, „за царя-бащица“. А какво направиха с царя? В Русия след всички войни нещо се е променяло. След Севастопол — селската реформа, след руско-японската война — революцията от 1905 година, след световната война — февруарската революция.

— А какви промени очакваш?

— Не знам. Знам едно: стига са измъчвали народа! Русия трябва да стане нормална държава.

— По западен образец ли?

— Да, дори така.

— Страх ме е, че надеждите ти няма да се оправдаят. В съзнанието на народа дълбоко са се вкоренили идеите за социална справедливост, провъзгласени от Революцията. Ако победим, народът ще търси изход в онези, ленинските времена.

— Сашенка, извинявай, не ми се сърди, знам отношението ти към Ленин, но не бива да го идеализираш. Тогава ти беше малък, а аз съм живяла по негово време, и тогава имаше много кръв, разстрели, подземия.

Саша се засмя.

— Това пък не го очаквах, че след седем години раздяла с тебе ще заговорим за политика.

— Не, Сашенка, за мен това не е политика, а е твоята съдба. Моля се на Бог да те опази. Затова си мисля какво ли ще стане след войната.

— Добре — каза Саша, — нека първо да прогоним Хитлер, после ще решим какво да правим. А сега, мамо, ще си лягам, страшно съм уморен.

Съблече се, легна, майка му го зави и го целуна, вече заспал.