Анатолий Рибаков
Прах и пепел (44)

10.

Блед, недоспал, Сталин влезе в кремълския си кабинет. Членовете на Политбюро вече го чакаха. Изглеждат спокойни, преструват се. Сиреч, щом другарят Сталин е с нас, всичко ще се оправи. Нека се преструват, за какво друго ги бива?

Рухна политиката, тази толкова ясна, далновидна, изграждана с години, единствено приемлива за НЕГО и Хитлер политика. Кой я разруши? Самият Хитлер? Невъзможно е. Да не би в Берлин да има държавен преврат? Купени от английските плутократи германски генерали да са предизвикали войната, мошеникът Чърчил да е отклонил удара от себе си? Нужна е яснота.

— Трябва да се обадим в германското посолство — каза Сталин.

Молотов отиде до телефонната масичка, поговори с някого и без да оставя слушалката, се обърна към Сталин:

— Германският посланик моли да го приемете за спешно съобщение.

Молотов го погледна въпросително. Разбира се, смята, че другарят Сталин трябва да приеме Шуленбург. Не, Сталин няма да разговаря с него, той няма намерение да се обяснява по такъв повод, не желае да слуша от един германец такова съобщение.

— Приеми го — каза Сталин.

Молотов затвори телефона и отиде в своя кабинет.

Дойде генерал Ватутин и докладва: след артилерийска подготовка германците преминали в настъпление по цялата линия на Западния и Северозападния фронтове. Но тази маневра не може да ГО измами. Ако наистина има война, германците отвличат вниманието ни от юга, там подготвят главния си удар.

Върна се Молотов.

— Е? — попита Сталин.

— Германия ни е обявила война.

Сталин стана, отиде до другия край на кабинета, спря до прозореца. Значи, не са генералите, не са заговорници, не са британски агенти. Сълзливата отрепка Хитлер ГО е измамила. Заслепен е от победите си в Европа. Но Съветският съюз не е Европа, Съветският съюз е една шеста от планетата, нека се разходят из Русия германчетата с техните шинелчета и кепенца. ТОЙ не искаше война. Но ГО принудиха и ТОЙ ще воюва.

Изправи се Жуков.

— Генералният щаб предлага незабавно да стоварим върху противника всички сили, с които разполагаме в крайграничните окръзи, и да спрем по-нататъшното му напредване.

Сталин не отговори.

Тимошенко по-добре от Жуков познаваше Сталин, затова уточни:

— Не да го спрем, а да го унищожим.

Сталин кимна:

— Дайте директива.

Военните излязоха.

— Трябва да се съобщи на народа за войната — каза Сталин и погледна Молотов, — подготви си речта!

Настъпи тягостно мълчание. Всички бяха убедени, че Сталин ще направи съобщението лично.

— Другарю Сталин — осмели се Вознесенски, — в такъв отговорен исторически момент народът трябва да чуе преди всичко вас.

— Има ли значение от кого ще го чуе?! От председателя на Совнаркома или от неговия заместник? Народът познава Молотов.

— Само другарят Сталин може да вдигне народа за отбрана на страната — каза Каганович.

— Народът няма да разбере защо не говори лично Сталин — добави Микоян.

— Народът ще разбере, че е започнала война, а това е най-важното — отговори Сталин.

— Все пак е по-добре да говори Сталин. — И Калинин, и той разтресе брадицата си. — Вярно, другарят Молотов е известен, но народът трябва да чуе гласа на своя вожд, вожда на партията и държавата.

Искат да ГО изтикат напред, а те да се крият зад гърба МУ. Не могат да схванат, че сега ТОЙ няма какво да каже, ТОЙ трябва не да съобщи, а да обясни защо след като бяха уверявали, че война няма да има, тя все пак избухна, това обяснение трябва да се обмисли. След няколко дена, когато врагът бъде отблъснат, когато Червената армия му нанесе мощни удари и го погне назад, тогава ще говори ТОЙ.

Сталин се навъси:

— Другарят Молотов много пъти е говорил пред народа, много е говорил за отношенията ни с Германия. Неговата реч ще бъде логична и достъпна за народа. Пиши си речта, Вячеславе!

 

 

Най-сетне Молотов им прочете текста на речта си. Сталин слушаше внимателно. Речта на Молотов ще бъде НЕГОВО обръщение към човечеството и към историята: нека знаят колко честно се е държал ТОЙ и колко вероломно е постъпил Хитлер.

И затова на различни места от речта нареди да се добавят такива фрази:

„Без да предявят каквито и да било претенции, германците нападнаха нашата страна.“

„Въпреки че съветското правителство напълно добросъвестно изпълняваше всички условия по договора.“

„Германското правителство не можеше да предяви нито една претенция към СССР.“

„На нито едно място нашите войски и нашата авиация не са допускали нарушаване на границите.“

И макар че обръщението завършваше с призива: „Още по-тясно да сплотим редиците си около нашия велик вожд другаря Сталин“ и с думите: „Нашето дело е право дело. Врагът ще бъде разгромен. Победата ще бъде наша.“, то звучеше точно както бе искал Сталин, като обвинение срещу коварството и вероломството на Хитлер.

Никой от членовете на Политбюро не посмя да възрази срещу поправките на Сталин.

Междувременно от границите постъпваха тревожни съобщения. Врагът напредваше на запад и северозапад, но Сталин все още беше убеден, че това е отвличаща вниманието маневра, че Хитлер ще нанесе главния си удар на юг, и затова нареди на Жуков:

— Излитайте незабавно за Тернопол, за щаба на Югозападния фронт.

— А кой ще ръководи Генералния щаб в такъв сложен момент?

— Да ви замести Ватутин — каза Сталин и раздразнено добави: — Не губете време, ние тук все някак ще се оправим без вас.

Жуков отлетя за Киев и вечерта беше в Тернопол. Веднага му се обади Ватутин и му прочете директивата на Сталин: войските да преминат в контранастъпление за разгром на противника и излизане на негова територия. Жуков трябвало да подпише тази директива като началник на Генералния щаб.

— Какво контранастъпление бе? — развика се Жуков. — Трябва да проуча обстановката, почакайте до сутринта.

— Съгласен съм с вас — отговори Ватутин, — но решението е такова.

За никакво контранастъпление и дума не можеше да става. Съветските войски не бяха готови за отбрана. По фронтовете цареше хаос. По заповед на Сталин въоръжението от старата граница бе снето, а на новата граница още не бе поставено. Нали, както бе казал другарят Сталин, Хитлер щеше да ги нападне едва следващата година и ще се опита да нанесе главния си удар на юг. А Хитлер нападна тази година и нанесе главния си удар на запад, където имаше пет-шесткратно превъзходство. А няколко дена преди войната Сталин бе забранил на командващия Западния фронт Павлов дори да заеме полевите укрепления покрай границата. Глупава, нелепа директива, но Жуков не посмя да възрази на Сталин.

— Добре, сложете моя подпис.

Ватутин отново дойде в кабинета на Сталин, докладва: германските танкови колони били близо до Минск.

— Какви ги приказвате? За пет дена противникът да е изминал двеста километра?!

— Да, другарю Сталин, Западният фронт е разкъсан.

Сталин удари с юмрук по писалището.

— Ето как Генералният щаб ръководи войските! Научавате за положението на фронта, когато врагът е наближил Минск! Утре ще дойдете и ще кажете, че е вече край Москва! — Сталин отблъсна картата. — Приберете си тия глупости и след два часа ми представете точното разположение на нашите и германските войски по всички фронтове.

Германците ще завземат Минск?! Не може да бъде! Сигурно до Минск са си пробили път няколко германски танка, а в Генералния щаб са изпаднали в паника?

Сталин се обади в Тернопол на Жуков.

— Другарю Жуков! На Западния фронт обстановката е тежка. Противникът е наближил Минск. Не разбирам какво става с Павлов. Тръгвайте за Москва.

През нощта пред Сталин стояха с ръце по шевовете Тимошенко, Жуков и Ватутин, прежълтели, със зачервени от безсъние очи.

Сталин хвърли на масата картата на Западния фронт.

— Помислете заедно и кажете какво може да се направи.

 

На другия ден, 28 юни, Минск падна. За шест дена германците разгромиха десетки съветски дивизии, плениха седемстотин и петдесет хиляди червеноармейци, завзеха техника и военни складове. Още в първия ден на войната те унищожиха хиляда и двеста самолета, осемстотин от които на земята, дори без да им позволят да излетят.

Това беше катастрофа. След три дена те ще бъдат в Смоленск, след още три дена — в Москва…

Сталин седеше в кабинета си сам. Телефоните мълчаха. Къде ли се дянаха всички? Стърчаха тук до масата, пиеха, ядяха, философстваха и изведнъж се изпариха, изчезнаха. Обмислят как да си спасяват кожите! Наговарят се как да обвинят НЕГО за поражението, искат да го превърнат в изкупителна жертва! Гадове! Мерзавци! Ами те къде бяха? Молотов го уверяваше, че германците няма да нападнат, описваше красиво срещите си с Хитлер, Гьоринг, Рибентроп… И това ми било народен комисар по външните работи! Ами маршалите и генералите? Защо не настояваха, не доказваха правотата си? Мамеха го, хвърляха му прах в очите, заблуждаваха го, не взеха необходимите мерки за отбрана. Да, ТОЙ настояваше за предпазливост, но предпазливост не означава бездействие. Сега ще довтасат, ще започнат да му предявяват претенциите си, ще го арестуват, ще го повлекат по московските улици и ще го дадат на озверялата тълпа да го разкъса. Да бяга, да бяга от тази мишеловка.

Сталин натисна копчето на звънеца. Почака. Никой не се яви. Нима и Поскрьобишев е избягал?

Сталин отиде до вратата, ослуша се. Тихо. Избягал е Поскрьобишев! Надникна в приемната. Никого няма. Точно така, избягал е мерзавецът! Отиде на пръсти до следващата врата, пак се ослуша — нито звук в коридора. Хвана дръжката на вратата, но не успя да я натисне — вратата неочаквано се отвори. Сталин отскочи. Пред него стоеше Поскрьобишев с книжа в ръцете, учудено гледаше другаря Сталин.

— Колата! На вилата! — изхриптя Сталин.