Анатолий Рибаков
Прах и пепел (42)

8.

Отново Казанската гара, на кулата — часовникът със знаците на зодиака, отново Каланчовският площад, колите, трамваите, пътниците с торби и куфари, лавките и павилионите, суетнята и блъсканицата. Няма го само циганина-ваксаджия, няма я и будката му.

Чувството на страх и унижение, което Саша бе изпитал преди три години, когато пристигна тук след заточението, сега го нямаше. Ще му поискат документите, моля, той е в Москва транзит, транзит, ясно? Ето билета. Грамотни ли сте? Четете!

Обидно му беше само, че няма да види майка си. Ще отиде при нея, ще го забележат, ще започнат да я тормозят, тия псета са способни на всичко. А да й се обади, значи само да я разстрои. Беше в Калинин, после в Уфа, сега отива в Рязан, защо, какви са причините? Ще й се обади от Рязан — намерих си по-добра работа, и до теб съм по-близо.

А в института ще отиде. Те са длъжни да му дадат удостоверение, че е завършил института. Ето я студентската му книжка, всички изпити са взети, и оценките са написани — отличник е, не е защитил само дипломен проект. А на онези, които не са защитили дипломен проект, им дават удостоверение за завършване на теоретичния курс. Някои колеги от Москва нарочно не защитаваха дипломен проект, за да не ги пратят в провинцията след института, оставаха в Москва и си намираха работа: макар и недипломирани, бяха специалисти със завършено инженерно образование.

Саша не знаеше за какво му е това удостоверение. Не би отишъл на работа в учреждение, там има анкетни карти, „Личен състав“. Отново шофьор! За това не му е нужно удостоверение. Най-добра беше халтурата с танците. Но го няма Глеб, няма го Семьон. Пък и Рязан не е Уфа, Москва е наблизо, сигурно са научили фокстротите. Трябва да търси нещо друго. В Уфа беше срещал момчета с неговото положение, постоянни пътници, изкарваха си хляба по разни експедиции, в тях вземат всекиго, началството е далече и „органите“ са далече. Проучване на условията за строителство на пътни артерии, лошо ли е? Учил е в транспортния, там имаха такива предмети: „Шосета“, „Мостове“, учиха и геодезия, и топография. Може да обикаля с теодолита! Тогава удостоверението ще му потрябва. А най-важното — негово си е! Щом си е негово, да му го дадат!

На улицата, в трамвая той се вглеждаше в лицата на хората. Обикновена московска тълпа, уморени, угрижени, мрачни хора, напрегнати и неприветливи. И кой знае защо, неочаквано чужди. Впрочем, самият той е чужд тук, отлъчен е от Москва.

И познатата улица „Бахметиевска“, и институтът, в който бе учил четири години, му бяха чужди. Толкова години не беше идвал тук, а не изпита никакво вълнение, в сърцето му нищо не трепна. Спомняше си само как го изключваха, тъпкаха, тормозиха. Стените, вратите, стълбищата, коридорите бяха отвратителни, а откъм стола все така гадно миришеше на прокиснало зеле. Не биваше да идва — пак да гледа тези муцуни, да моли, да доказва, да се унижава. Не, няма да се унижава! Но ще си поиска това, което е негово.

Саша не намери своя факултет, бяха го преобразували в отделен институт и го бяха преместили на Ленинградското шосе.

В дирекцията дори не погледнаха студентската книжка на Саша.

— Идете в архива, да намерят личното ви дело.

Архивът пак си беше в полусутерена, в едно тясно и зле осветено помещение. Зад бюрото, завряно на тясно между шкафовете, седеше злобен наглед сух старец, архиварят — протрито сако, черни ръкавели. Под очите му имаше торбички, и очите му бяха мъждиви като крушката, окачена на тавана.

Саша обясни за какво е дошъл. Влязъл е в института през трийсета година, в началото на трийсет и четвърта е завършил семестриално, ето му студентската книжка, всички изпити са взети, не е ходил на практика, не е защитавал дипломен проект, моли да му дадат удостоверение. Дирекцията иска служебна бележка от архива.

Старецът изслуша Саша с наведена глава.

— Защо не сте защитили дипломен проект?

Той фъфлеше, или зъбите му бяха малко, или изкуствената челюст му пречеше.

— Напуснах Москва по семейни причини.

— А защо шест години не сте си потърсили удостоверението?

— Не ми беше необходимо. А и нито веднъж не съм идвал в Москва.

— Дайте си студентската книжка.

Старецът прелисти студентската книжка, надигна се тежко, като опря двете си ръце на бюрото, и тръгна към отдалечените шкафове, измъкна едно тясно чекмедже, дълго рови из картончетата, най-сетне намери търсеното, върна се, седна, прочете го, погледна Саша, пак го прочете и го подаде на Саша.

Тъй, това е неговият картон. Име, бащино, фамилно, година и място на раждане — всичко е вярно, вярна е и годината, когато е влязъл в института. Причина за напускането: „Като осъден за антисъветска, контрареволюционна дейност.“

Сега старецът се взираше не в бюрото, а в Саша, и в погледа му се появи нещо живо, сдържано заинтересувано, както се стори на Саша, дори леко присмехулно, сиреч, такива били значи „семейните причини“.

— Е, та какво? — предизвикателно попита Саша.

— Тоест… — не го разбра архиварят.

— Удостоверения се дават на всички, които не са защитили дипломен проект, независимо от причините, поради които не са защитили.

Старецът отмести поглед, отново дълго мълча…

— Не ги давам аз, а дирекцията. Там трябва да предам регистрационното картонче.

— Дайте го, затова съм дошъл.

— Не се дава на ръка, ще пратят човек от дирекцията да го вземе. — Той подъвка устни и добави: — Аз вече трудно се качвам на третия етаж.

И отново, вперил очи в бюрото, каза:

— Тук е посочена причината за вашето изключване.

— Това лишава ли ме от правото да получа удостоверение?!

— Директорът… — подзе старецът и млъкна, после повтори: — Директорът ще мисли не за вашето, а за своето право. Вероятно ще се консултира, преди да ви издаде такъв документ.

Намекът е ясен. Директорът ще прехвърли проблема в специалния отдел, оттам ще се обадят в НКВД. Яви се, разбирате ли, еди-кой си, обикаля тук и иска нещо. И старецът ясно му поставя въпроса: разбира ли Саша какво може да излезе от всичко това? Нима в това мазе, сред тези гадни служебни стени все пак бе срещнал човек?

— В Москва ли живеете? — попита архиварят.

— Имам забрана. Не ме регистрират в големите градове.

— Спомням си вашата история — каза старецът, — това беше още по времето на Глинска, на Криворучко, тогава ваш декан беше май Янсон или онзи… Лозгачов. — Той се обърна към Саша и по лицето му отново се появи нещо живо, сдържано заинтересувано и присмехулно. — Всички се оказаха врагове на народа, разбирате ли, врагове на народа излязоха. А вие разправяте — имали сте право.

Той пак заби поглед в бюрото.

— Кога трябва да си заминете?

— Днес.

— Имате ли паспорт?

— Имам.

— Покажете го.

Прелисти паспорта, върна го на Саша. После сложи в една папка картона на Саша, студентската му книжка и отново стана, като се опря на бюрото.

— Елате с мен.

Качиха се на третия етаж. Старецът вървеше бавно, държеше се за перилата, дълго си почиваше на всяка стълбищна площадка. Саша искаше да го подхване за лакътя, но старецът се дръпна.

Най-сетне стигнаха.

— Почакайте тук.

Архиварят влезе в стаята с табелка „Личен състав“.

Нямаше нито една скамейка. Саша се разхождаше по познатия коридор, в края му на гипсов пиедестал имаше бюст на Ленин, заобиколен от червени знамена, на стените — лозунги, дъска със заповеди, институтската многотиражка, разни обяви…

Преди десет години дойде тук за пръв път — за да подаде документи в приемната комисия. Десет години! Сега е на двайсет и девет, тогава беше на деветнайсет. Набиваха им в главите тъпи сталински формулировки, основен учебник им беше книгата на Сталин „Въпроси на ленинизма“, зубреха я наизуст — за една грешка човек можеше да изхвърчи от комсомола. Вече са нови, други времена: „железните момчета“ на революцията бяха заменени от педантичните „райкомовски момчета“ — послушни чиновници, бездушни изпълнители.

Любопитни неща му съобщи архиварят. Че Глинска, Янсон и Криворучко си бяха за затвора, това е ясно. Но на Лозгачов, тоя кариерист и приспособленец, и на него са друснали член 58-и! На Саша му дожаля най-вече за Янсон, студентите го обичаха, беше добър и почтен човек, син на латишки селянин, някога ратай, включил се в революцията, после в гражданската война, после завършил висше образование, беше един от онези милиони хора, които революцията издигна от долните слоеве, приобщи ги към културата. Когато някой не издържаше изпитите, Янсон го викаше в кабинета си „да си поговорят откровено“.

— Страната се грижи за вас, учи ви безплатно — и добавяше любимата си фраза, — дава ви възможност да се издигнете, а вие не цените това.

Чист човек беше.

От „Личен състав“ архиварят отиде при директора. Саша си погледна часовника. В „Личен състав“ старецът стоя точно един час, интересно колко ли ще стои при директора?

При директора архиварят стоя час и половина, охо, дълго си блъскат главите, а може би се „консултират“ с когото трябва. Току изскачаше секретарката, влизаха и излизаха някакви хора, впрочем, може да са влизали при директора по своя си работа, а архиварят да е седял в приемната и да е чакал.

Той излезе, погледна Саша, нищо не каза и пак тръгна към „Личен състав“. Нещо са поправяли или уточнявали, помисли си Саша, като видя, че архиварят пак се върна при директора.

Саша чакаше търпеливо. Ако стане — добре, ако не стане — по дяволите! Значи, номерът му не минава. Досега живя без удостоверение, и пак ще живее така.

Най-сетне старецът излезе, подаде на Саша студентската книжка:

— Така, това е ваше.

Подаде му и една бланка:

— И това е ваше.

Истинско удостоверение, отпечатано в печатница. Името, бащиното, фамилното име на Саша, датите на влизане и завършване, предметите и оценките бяха вписани с черен туш, както му е редът. Но накрая, след фразата „Незащитил дипломен проект“, пишеше: „Поради арестуване.“

— Това е всичко, което можах да направя за вас.

То се знае, добавката за арестуването е поставена по заповед на директора. Голяма работа! Ще сгъне бланката на това място и добавката след време ще се изтрие.

Саша погледна стареца с благодарност.

— Много ви благодаря, кажете ми на сбогуване как се казвате?

— Защо ви е? Бъдете здрав, всичко хубаво.

Обърна се и заслиза по стълбата.

Саша излезе от института. Оттук — на гарата, а после — в Рязан. Какво ли го очаква в Рязан? В института му провървя, може и в Рязан да му провърви?