Анатолий Рибаков
Прах и пепел (36)

1.

Около Глеб имаше новини. Мария Константиновна му казала да й занесе документи, потвърждаващи, че е театрален художник.

— Искат ги от Москва, търсят театър за вас.

— Твоята Уляна действа — каза Глеб на Саша.

Саша се намръщи. Напомнянето за Уляна го подразни. Как ще е „негова“ Уляна!…

— Ще видим каква дупка ще ми предложат. Сега трябва да уредим Лена.

Семьон Григориевич не искаше и да чуе за нов корепетитор — групите приключват работа след месец — месец и половина. Но когато Саша и Глеб го заплашиха с напускане, отстъпи. Добре, ще чуе тяхната позната, а после ще реши.

Но Лена не се обаждаше.

— Да отидем ние — предложи Глеб, — видях в коя барака влезе.

— Тя не иска да ходим при нея — отговори Саша, — да почакаме.

Лена дойде в Двореца на труда след около две седмици.

— Работихме без почивни дни.

Беше много топло и тя дойде без палто, с простичка сива жилетка върху също тъй простичка рокля, висока, силна, почерняла от слънцето.

Саша работеше с групата и когато видя Лена, й махна с ръка.

Глеб се зарадва, разцъфна в усмивка, пак настани Лена да седне до него, отново й показа как се акомпанира, дори я накара да посвири малко вместо него. Добре беше, ставаше.

През почивката Саша отиде при тях, прегърна Лена през раменете.

— Направихме уговорките. Глеб ще те потренира малко, после ще покажеш на началството своето изкуство. Най-важното е да разбереш къде се правят паузи, къде се повтаря, всичко това ще дойде с времето.

Неочаквано Лена отказа:

— Благодаря, момчета. Това не е работа за мен.

— Защо? — смая се Саша. — Да не те прехвърлиха на по-добра?

— Работата е предишната. Но ме задоволява. Сигурна е. Работници са нужни винаги. Особено за мъкнене на траверси. При вас няма сигурност. Днес сте тук, утре ви няма. И какво ще правя аз?

— Ще те прикрепим към Гастролното бюро. Идват певци, певици, трябва да им се акомпанира на концертите.

Тя отрицателно поклати глава.

— В завода никой не ме забелязва, а тук ще бъда пред очите на всички. Да акомпанирам на концерт? Това значи името ми да се появи на афиш. На рояла „Е. Будягина“ — нали пишат това?

— Сега говорим за работа при нас, а после ще видим.

— Сашенка, аз виждам само едно: ще ме оставят тук още съвсем малко. Разбираш ли?

— Лена — намеси се Глеб, — и аз ви разбрах. Но нали положението се променя. „Ежовите ръкавици“ вече ги няма, разправят, че самият Ежов бил в затвора. И вече освобождават, реабилитират някои хора.

— Може би, може би — подигравателно отвърна Лена, — но ако и мен ме освободят, защо да сменям работата си непрекъснато? Ще почакам, може да ме върнат в Москва, и родителите ми може да върнат.

Иронията й е ясна. Каква ти реабилитация?! Говореше се, че освободили няколко генерали и май намалили арестите, та нали са изпозатворили половината страна, ако подберат и втората половина, кой ще остане, кого ще ръководи другарят Сталин? Лена разсъждава правилно. Вярно, в завода не бие на очи, но само условно — който трябва, знае за нея. Но илюзията за незабележимост все пак съществува, това я успокоява.

— Решавай, както сметнеш за добре — каза Саша, — аз, честно казано, мислех, че ще се зарадваш, но щом не искаш, недей, обаче ни посещавай. Не изчезвай задълго.

Глеб натъжено погледна Лена.

Да не се е влюбил?!

Лена започна да идва при тях в почивните си дни. Седеше до Глеб, понякога свиреше вместо него просто така, за удоволствие.

Дойдеше ли тя, Глеб се оживяваше, дори беше нежен. Саша никога не беше го виждал такъв — спокоен, весел, поглежда Лена и щастливо се усмихва.

После я изпращаха до вкъщи, понякога двамата, понякога Глеб сам, на рояла го заместваше Стасик, никой не можеше да замени Саша.

Веднъж, точно в почивния й ден, се отмениха занятията на групата — в учреждението имали спешно събрание.

— Защо не поседнем в ресторанта? — предложи Глеб.

Лена сви рамене.

— Аз бих отишла на кино. По пътя към вас купих „Правда“, Айзенщайн хвали най-новия филм на Ром — „Ленин през 18-та година“.

— Чудесно — съгласи се Глеб, — да отидем на кино.

Купиха си билети за шест часа, Саша едва дочака края на филма. Прославянето на Сталин както и да е, сега всички това правеха. Но сцената, в която Бухарин помага за покушението над Ленин, беше отвратителна, по-голяма подлост от тая — здраве му кажи. Саша беше виждал Бухарин веднъж — на един пионерски сбор в Хамовники, където държа реч, избраха го за почетен пионер и той вървя с тях с червената си връзка по „Болшая Царицинская“, по средата на улицата, невисок, набит, широкоплещест мъж с брадица и весели сини очи, смееше се, шегуваше се, стигна с тях до Зубовския площад и там се качи в колата, която го чакаше. Никаква охрана, простодушен, весел, обаятелен. „Любимецът на партията“ — така го наричал Ленин. А го разстреляха като изменник, шпионин и убиец. И режисьорът Михаил Ром бърза да поиграе дивашки танц върху унищожения Бухарин.

Връщаха се от киното мълчаливо. Качиха се на автобуса. Лена отказа да я качат на кола. „Не искам излишни приказки.“

В автобуса Саша поиска от нея вестника.

— Я да видя какво е написал Айзенщайн.

„Филмът стига до сърцето — пишеше Айзенщайн, — в него е уловена самата сърцевина на онова, което прави болшевизма велик — хуманизмът… През всички оттенъци на характерите и постъпките на действащите лица прозира темата за хуманността на революцията, за великата хуманност на хората, които я извършват…“

И Айзенщайн, и той! Като малък Саша беше гледал неговия „Броненосецът Потьомкин“ в „Художественний“ на Арбатския площад. Касиерките, разпоредителите, гардеробиерите — всички бяха облечени в матроски униформи, беше чудесно, създаваше настроение. Светът призна „Броненосецът Потьомкин“ за най-добър филм на всички времена, а Айзенщайн — за най-големия кинорежисьор. Сега този „Най-голям“ вярно служи на тиранина и палача. Ето една илюстрация към спора им с Глеб за гения и злодейството.

И Глеб прочете статията, изразително погледна Саша.

— Какво пък, още един блюдолизец.

Значи и Глеб си беше спомнил за разговора им.

 

 

Саша се радваше на гостуванията на Лена. Връщаха се спомените му за детството и младостта, тъжни, приятни, разнежващи сърцето. Като я гледаше, той често си мислеше: ето какво значи кръвта на Иван Григориевич! Предал е на дъщеря си своята воля и мъжество. Знае, че днес-утре ще я приберат и нито дума за това, само веднъж подхвърли между другото: „Може би ще ме прехвърлят в друга барака, но вече отвъд телта.“

Неговото положение беше много по-леко от сегашното положение на Лена, именно защото него бяха го арестували неочаквано. Той не можеше да си представи как би ходил в института, как би се срещал с приятели, как би ял и пил, ако бе мислил постоянно за едно: „Това е последната ти стъпка на свобода.“ А това Лениното е мъчение! И заради сина й е мъчение! Може би тя се бе сбогувала с него без надежда да го види някога отново. Единствената й утеха беше, че край нея бяха той и Глеб, все пак не е така самотна, а и в Москва не се е чувствала самотна, около нея е била Варя.

Саша прие спокойно вестта за новото омъжване на Варя. Или поне така му се струваше.

— Какво става с твоята Варя? — попита го Глеб. — Да я очакваме ли в Уфа, или не?

— Варя се е омъжила. Познавала този човек от много години, а всичко се решило в един ден. Може би така е по-добре.

Всъщност какво ли щеше да се промени, ако беше успял да поговори с нея? Е, щяха да се видят. Каквото и да й беше казал, каквото и да му беше отвърнала тя, той трябваше да изчезне от живота й. А сега излезе, че тя изчезна от живота му. И правилно е постъпила: той е обречен на скитане — в най-добрия случай, в най-лошия го очаква лагер. Така че тя и без това нямаше да го дочака. Може би и новият й съпруг също като нея помага на хората, това ги е сближило. Жалко, че не й поиска прошка. Дали да й се обади сега? Ще прозвучи глупаво — не й се обаждаше, не й пишеше, а щом научи, че се е омъжила, ето ти го, честити и моли да му прости за миналото. Може един ден да я види, тогава ще й се извини.

Тъжно е, вярно, но какво да се прави?! И какво ли го очаква? Къде ли ще върви след Уфа? Ще се повлече подир Семьон Григориевич към Саратов? Да беше с Глеб, друга работа, все пак е верен приятел. Да замине за Рязан? С какво ще му помогне братът на покойния Михаил Юриевич? Каква работа ще търси в Рязан? Всичко е забулено в мъгла. Гризеше го и недоволство от себе си. Когато беше на заточение, учеше френски, пишеше очерци по история на Френската революция, тук и учебникът, и очерците кротуват в куфара, не ги е докоснал нито веднъж, не е прочел нито една книга. Танцува, пие. Това представлява днес целият му живот.