Анатолий Рибаков
Прах и пепел (3)

3.

Групата се строяваше в редица, а ако помещението беше тясно, в две, отпред заставаше Семьон Григориевич и командваше:

— Започваме с десния крак… Крачка напред — раз! Ляв — две! Десен надясно, до него ляв — три! Пак с десния — четири! Кой крак ви е свободен? Левият! Започваме с левия. Напред — раз, два! Настрани — три, четири! Същата фигура изпълняваме назад: десен, ляв — раз, два! Надясно, наляво — три, четири! Връщаме се в изходно положение.

Това движение — основата на фокстрота, румбата и тангото — се повтаряше много пъти. После всичко се разучаваше с музика, под ясните, ритмични звуци на фокстрот или румба. Десният напред — раз, два, надясно — три, четири!… Фиеста, затворете вратите. Фиеста, угасете лампите… Раз, два, три, четири!… Все по-високо и по-високо, и по-високо устремяваме полета на нашите птици… Раз, два, три, четири!… И във всеки пропелер диша спокойствието на нашите граници… Раз, два, три, четири! Като се убедеше, че движението е усвоено, Семьон Григориевич нареждаше то да се изпълни по двойки.

Семьон Григориевич бе доста представителен. Набит, дори възпълен, на средна възраст, с бръсната актьорска физиономия, буен побеляващ перчем, той идваше на занятията с неизменния си черен костюм, бяла риза с папийонка, с блестящи лачени обувки. Подпираше се на черен, също лакиран бастун с масивна, кръгла, лъскава ръкохватка. По време на урока го оставяше в някой отдалечен ъгъл, та някой да не го закачи и събори. Гласът на Семьон Григориевич беше приятен, по актьорски добре обработен, дори интелигентен, той говореше изтежко, внушително, във встъпителното си слово, както вече бе казал Глеб, се позоваваше на Сократ и Аристотел, които доказали, че танците са полезни за здравето, развиват художествения вкус и музикалността.

Западните танци, казваше Семьон Григориевич, погрешно се разглеждат като буржоазни, в действителност произходът им е народен. Тангото е народен танц от Аржентина, румбата — от Мексико, бавният фокстрот обикновено се танцува на блусова музика — тъжните мелодии на американските негри. Семьон Григориевич помолваше Глеб да изсвири няколко музикални фрази блус и изтъкваше пред слушателите тяхната безизходна тъга. Това била тъгата на негърското население на САЩ, което от столетия живеело в робство и днес било потискано и унижавано от буржоазното общество.

Саша гледаше с ирония на Семьон Григориевич и неговите лекции. „Пеперудка“. Влачи се с бастунчето си по профкомитети и фабрични комитети, сключва договори, тарикатства, като се прикрива с внушителния си вид. И от него можеш да очакваш какво ли не. От всекиго може да се очаква какво ли не, сега всички са техни хора. И той, като вдигна ръка за разстрела на Тухачевски, пое част от тяхната отговорност за убийството на невинни хора. Споменът за онзи митинг, за обзелия го страх го потискаше, той се отвращаваше от себе си, опитваше се да си внуши, че така е устроен светът, но разбираше, че така е устроен той самият.

Никой на никого не вярва, и той не вярва, с никого не говори за политика, дори за написаното във вестниците… „Така ли? Не съм го чел… Сигурно съм го пропуснал…“ Той наистина не четеше вестници, само понякога на улицата спираше край някой стенд и преглеждаше „Правда“. Все едно и също: победни репортажи, трудови рекорди, приветствия до великия Сталин, негови портрети, разобличения на шпиони, диверсанти, троцкисти, разстрели, процеси, награждаване с ордени на служители на държавна сигурност за „особени заслуги в борбата срещу народните врагове“. В един от списъците на наградените Саша видя името на Юрий Денисович Шарок, награден с орден „Червена звезда“.

Будягин и Марк бяха разстреляни, ръководителите на партията, извършили Октомврийската революция, героите на гражданската война — изтребени, а контрареволюционерите и антисъветчиците получаваха ордени от името на същата партия, която бяха унищожили, от името на работническо-селската власт, каквато вече нямаше. Но чия диктатура осъществява Сталин? Пролетариатът е безправен. Селяните са закрепостени под името колхозници. Държавният апарат живее в страх. В страната е установена диктатура на Сталин, само на Сталин, единствено на Сталин. Твърдението на Ленин, че един диктатор може да изразява волята на класата, е неправилно, диктаторът може да изразява само собствената си воля, инак той не е диктатор.

Веднъж Саша зърна статия от Вадим Марасевич. Ето, и Вадик публикува в „Правда“, разгромява някакъв роман, обвинява автора в апологетика на кулака. „Дали авторът иска, или не — пишеше Вадим, — но неговият роман прави добра услуга на международния империализъм, помага му да разлага духовно съветските хора, подронва вярата им във великото дело на Ленин-Сталин.“ Бива си го обвинението, става за член 58-и, като нищо. Виж го ти, професорското синче!

Всички проституират, всички са се продали. Всеобщият страх породи всеобща подлост, всички са под похлупак, техните очи, техните уши са навсякъде, на всяка крачка срещаш „Личен състав“, анкети, искат ти паспорта, а там пише кой си и какъв си.

Значи, изборът е правилен. Танците! Тук не ти искат автобиография, не е нужно да попълваш анкетни карти. Ако си предпазлив, може и да не пострадаш. Хазайката не пита за обещаната от Глеб официална заповед за настаняване, сигурно е забравила. Саша се прибира късно и става късно, често изобщо не се прибира, живее си тихо, никой не идва при него, плаща си редовно наема, хазайката е доволна. Вярно, Глеб му каза, че трябва да намине към Гастролното бюро при Мария Константиновна с паспорта си, но го каза някак между другото. И Саша сметна, че не е много важно, щом не го питат за паспорта, така да е.

Още първата неделя след пристигането си в Уфа се обади на майка си. Гласът й беше разтревожен. Телефонистката й бе казала: „Говорете с Уфа.“

— Сашенка, защо Уфа, какво значи „Уфа“?

— Аз съм в Уфа с автоколоната, в командировка, ще остана тук два-три месеца, ще караме зърно от районите, затова не съм сигурен ще мога ли да ти се обаждам редовно. Но ще се старая. Както винаги, в неделя. Пиши ми на адрес: Уфа, Централна поща, до поискване.

Но майка му усещаше, че нещо не е наред, тревожеше се за него.

— Защо толкова далече? От Калинин — в Башкирия?!

— Мамо, не аз и ти решаваме как да се провежда кампанията по прибиране на реколтата. Наредиха да се изпрати автоколоната — изпратиха ни. Няма причини да се тревожиш.

— Намини при девера на Вера. Дадох ти адреса му.

— Ако имам време, ще намина.

Обади се на майка си и следващата неделя и тя май се поуспокои. Но какво ще стане с нея, ако тук или другаде, където го отвее съдбата, го арестуват? През 1934 година го арестуваха вкъщи, майка му го търси из московските затвори и накрая го намери. Ами ако го приберат в Уфа или някъде другаде, как и къде ще го търси тя, няма да знае жив ли е, умрял ли е, арестуван ли е, закъде да замине, накъде да се втурне, към кой затвор, към коя болница, към кои гробища… Такова нещо майка му вече не ще понесе.

Не отиде у роднините на Вера. Кой знае как ще погледнат на неговото посещение: сега е много опасно да приемаш в дома си осъждан човек. Пък и не е необходимо. Животът му е уреден, той свиква с този спокоен, дори лек живот. В Калинин, докато навърташе километри с камиона си, той предъвкваше едни и същи мисли, жадно се нахвърляше на вестниците, изпадаше в отчаяние, особено през мрачните, самотни вечери. Тук вечерите му са празнични — музика, красиви момичета, очите им греят, забравили са за началството, партийните комитети, профкомитетите, служебната скука, попиват всяка негова дума.

„Десен напред — раз! Ляв напред — два!…“ А Маша чая в чашите налива, а погледът й в твоите очи се впива… Раз, два, три, четири!… Край самовара сме със мойта Маша, ний чай ще пием чак до сутринта… Стараят се. И забравят триж проклетия бит, и че парите няма да им стигнат до заплата… Хубава работа, удоволствие за хората.

Във всяка група Саша избираше някое способно момиче, показваше с него движенията, то ставаше негова асистентка. Едно такова момиче се намери още в първата група, казваше се Гуля, стройна, пластична, на шестнайсетина години, с детско личице, нежно и доверчиво. Добре чувстваше такта, имаше лека стъпка и силни ръце, здраво държеше партньора, обръщаше го накъдето трябва, безотказно работеше и с най-тъпите. „Нашият девиз — солидно казваше Семьон Григориевич — е да постигнем стопроцентова успеваемост. Всеки може да се научи да танцува — способността за танц е заложена в човека от природата.“

Саша често улавяше погледа на Гуля, а тя веднага смутено извръщаше очи. Той й харесваше, на тази възраст момичетата често се влюбват в младите си преподаватели. Веднъж, докато танцуваше с него, Гуля надви смущението си и каза:

— Искате ли след занятието да отидем на театър, тук, на втория етаж в Двореца на труда?

На втория етаж имаше зрителна зала, уреждаха се концерти на гостуващи групи.

Гуля извади от джобчето на гърдите си два билета.

— Вече имам билети.

— Благодаря, Гуленка, но днес след занятията има съвещание в Гастролното бюро, иди с някоя приятелка.

Нямаше никакво съвещание, но Саша не искаше да създава връзка с това девойче.

Спомни си как в „Арбатски зимник“ Варя го бе поканила на пързалка. Същият наивен похват. Сега мислеше за Варя без ревност, без обида. Всичко прегоря и се изгуби. Тогава намираше у нея обаянието на младостта, после дойде самотата в Сибир, нейните няколко думички в писмата от майка му, той не получаваше писма от никого другиго и затова свързваше очакването на свободата именно с нея, Варя бе за него неговата Москва, неговият Арбат, неговото бъдеще. Всичко бе измислил, всичко бе съчинил. И все пак раната боли, когато я докоснеш. Затова се стараеше по-рядко да си спомня за Варя. Но веднъж, когато говореше с майка си по телефона, попита кой я посещава. Не смяташе да задава този въпрос, но изведнъж му се дощя да чуе името на Варя.

— Кой ме посещава? — повтори майка му. — Идва Варя, понякога идват сестрите ми. Защо?

— Нищо, просто исках да си представя как живееш.

Значи, Варя наминава. Това съобщение го зарадва. Макар че, като помисли човек, то нищо не означаваше. Искаше да чуе името на Варя и го чу. И толкоз.