Анатолий Рибаков
Прах и пепел (23)

24.

До занятията оставаха два часа, Саша и Глеб отидоха до пощата, за да си получат писмата до поискване. Лелята на Глеб му пишеше рядко, а Саша получи писмо от майка си, едно спокойно писмо. Саша вече на няколко пъти й изпращаше пари, тя му се караше за тях, страхуваше се, че ги къса от себе си, но така полека-лека свикваше с мисълта, която Саша й внушаваше: всичко при него е наред, в Уфа е останал, защото жилището е по-добро и заплатата е по-голяма.

Застанал до прозореца, Саша четеше писмото от майка си. Глеб бъбреше с момичетата от гишетата, всичките му бяха познати: миналата година ги бе занимавал, групата им беше хубава, весела. Саша прибра писмото в джоба си, вдигна очи. И в същия миг до гишето, където предаваха пощата до поискване, приближи висока жена с черно палто и тъмносива барета, подаде си паспорта. Нещо познато зърна Саша в мярналото се лице, не откъсна поглед от него. Тя стоеше леко приведена, момичето от гишето, хванало в едната ръка паспорта, с другата ровеше в кутията, затвори паспорта, върна го — нямало писма.

Жената се изправи, обърна се. Боже мой, Лена Будягина!

— Лена!

Все така красива, с издължено матово лице, леко издадени устни — „левантийски профил“, както казваше за нея Нина Иванова. Но очите й бяха уморени и в тях се четеше нещо ново, сурово.

Тя го погледна малко изпод вежди. Този познат от детинство поглед му напомни техния клас, тяхното училище, дружната им компания, лъхна му на Арбат.

— Здравей, Саша, радвам се, че те виждам.

Каза го спокойно. Не се учуди, че така неочаквано се срещнаха. А не бяха се виждали пет години. Може би е знаела, че той е в Уфа?

Приближи Глеб. Усмихна се на Лена, белите му зъби проблеснаха. И Лена най-сетне се усмихна. Усмивката й беше любезна, не стеснителна, както преди. Саша ги запозна: Лена, съученичка, приятелка от детството и младостта. Глеб — най-близкият му приятел.

Тръгнаха по улицата тримата. Саша я разпитваше за Москва, за приятелите, отдавна ли е в Уфа. Тя отговаряше едносрично: в Уфа е вече половин година. Приятелите ли? Макс е в армията, Нина се омъжила, заминала за някъде, Вадим май бил в Москва. Беше сдържана, нито едно фамилно име, само малките, нито дума за Шарок, а нали той беше бащата на нейното дете, нито дума за това, къде е заминала Нина, а тя бе заминала за Далечния Изток при Макс, Саша знаеше това от майка си. И Макс сега е Герой на Съветския съюз, това го пише по вестниците, но Лена не уточнява за кой точно Макс става дума, не казва нито дума за родителите си и защо тя се е озовала в Уфа.

Стигнаха до автобусната спирка.

— На кой ще се качваш? — попита Саша.

Тя погледна табелката, там бяха обозначени три маршрута… Помълча, после отговори:

— Няма значение, мога на кой да е.

Това не беше възможно, те пътуваха в различни посоки.

— Защо не ми дадеш адреса си, ще намина към теб — каза Саша.

— Не, живея много далече. Мога аз да намина или да се срещнем някъде, виж, вече е пролет, топло е.

— Добре. Запиши си моя адрес.

— Ще го запомня.

Той й каза адреса си, уговориха се за ден и час. Лена се качи в първия автобус, който пристигна.

 

 

— Красива е — замислено каза Глеб, — и си мери приказките.

— В училище беше първата красавица — каза Саша. — Мери си приказките, казваш? Че кой днес не с мери приказките? Тя знае, че преди пет години ме арестуваха, пратиха ме на заточение, а сега изведнъж ме вижда в Уфа. Не знае какво ми е положението сега.

Той вярваше на Глеб за всичко, но му поверяваше свои неща, а тези сега бяха чужди. Може би Лена живее под друго име, може да се е омъжила. Засега няма да говори нищо за нея.

— Приятел, та тя си мереше приказките заради мен. И правилно: кой съм аз, може двамата с тебе да сме избягали от Сибир? Чупи се от нас с първия автобус. Казвам това не за да я осъждам, а обратното, одобрявам това. Явно не всички от вашето училище са пораснали балъци като тебе.

— Много добре тогава — каза Саша, — я да погледнем какво пише вестникът.

— Какво ще му гледаш, конгресът, та конгресът.

Но спря със Саша пред стенда с вестниците.

От няколко дена всички вестници бяха изпълнени с отчети за ⅩⅧ конгрес на партията. Едно и също, едно и също… Доклади, речи, приветствия, наздравици в чест на другаря Сталин, бурни аплодисменти.

Но ето речта на писателя Шолохов, Саша я прочете. Каза на Глеб:

— Я погледни това…

И Глеб зачете:

— „… Съветската литература, след като се избави от враговете, се заздрави и укрепна… Ние се избавихме от шпионите, от фашистките разузнавачи, от враговете с различни бои и разцветки, но цялата тази измет, всички те всъщност не са били хора… Те са били паразити, впили се в живия, пълнокръвен организъм на съветската литература… От пречистването нашата писателска само спечели…“ Не — каза Глеб, — не мога да чета. Гади ми се. Да вървим!

— Чети, страната трябва да познава своите герои!

— „…Така тръгна, така ще бъде и занапред, другари — в радост и в мъка ние винаги се обръщаме към него, твореца на нашия живот. Въпреки цялата си изключително дълбока човешка скромност другарят Сталин ще бъде принуден да търпи излиянията на нашата любов и преданост към него (аплодисменти), тъй като не само ние, които живеем и работим под негово ръководство, но и целият трудов народ свързва всичките си надежди за светло бъдеще на човечеството с неговото име. (Аплодисменти.)“ Слушай, защо трябва да чета всичко това? Хайде! — повтори Глеб.

— Добре, да вървим. Какво ще кажеш?

— Блюдолизец!

— Но нали е написал „Тихият Дон“, този велик роман.

— През двайсетте години авторството му било поставено под съмнение, дори била създадена специална комисия.

— Чувал съм нещо за това.

— Акимов ми разказа. Автор бил някакъв бял офицер. Но нима са можели да признаят това?! Че как, приятел! А си имаме свой човек, от станицата, народен човек. Но ако „Тихият Дон“ е гениален роман, негов автор не може да бъде един блюдолизец. Как го беше казал твоят любим Пушкин, приятел: геният и злодейството са несъвместими неща.

— Не всеки гений може да преодолее страха си. И Шолохов все пак не е гений.

— Тъпче разстреляните си другари, това страх ли е?

— Да, страх е.

— Не, приятел, това е нашето руско блюдолизничество. Блюдолизецът лази в краката на господаря си, а по господарска заповед пребива друг блюдолизец с камшик. Всички са блюдолизци отгоре до долу, целият ни „велик съветски народ“, за който вие, интелигентите, говорите с възторг.

— Да си интелигент е лошо, да си народ е лошо, ами ти какъв си?

— И аз, приятел, съм един блюдолизец, правя се на шут като всички. Ще ти разкажа една случка, която наблюдавах с очите си. Искаш ли?