Анатолий Рибаков
Прах и пепел (10)

10.

Заплатите раздаваше Нона. Трийсетинагодишно женче, нахакано, делово, помощничка на Семьон Григориевич и негова любовница. Всеки се подписваше във ведомост, както му е редът, законно.

Веднъж се случи да си получат заплатите всички заедно.

— По този случай трябва да пийнем — обяви Глеб.

— Именно — добродушно се съгласи Льоня. — Сутринта Стаканов^[1], следобед Бусигин, вечерта Кривонос.

Това бяха имена на известни челници в труда. Стаханов Льоня преиначи на Стаканов, Бусигин идва от „бусой“, тоест пиян, а като произнасяше фамилията Кривонос, Льоня изкриви носа си с пръст, демек, счупен в пиянско сбиване.

Каневски не отговори.

— Защо мълчиш? — попита Глеб. — Хайде с нас.

— Не знам — колебливо отвърна той, — храня се вкъщи, при хазаите.

— Работим заедно, взели сме заплата, има си ред — трябва да се полее!

Каневски изкриви устни.

— Щом е такъв редът — добре!

— Само не се дръж, като че сме ти задължени за това — предупреди го Глеб. — Ние сме в един колектив, трябва да сме задружни.

В отговор Каневски се усмихна скръбно-презрително.

В ресторанта седнаха в отдалечения от оркестъра ъгъл. Глеб каза, че за днеска музиката му стига. Поръчаха бутилка водка, по халба бира, сельодка с картофи.

Глеб посегна да налее от бутилката в чашката на Каневски, той обаче я покри с длан.

— Благодаря, не пия водка.

— Да не искаш да ти поръчаме шампанско? Какво? Наше, френско? Не разваляй компанията, Каневски, много голям индивидуалист си.

— Добре — неочаквано каза Каневски и вдигна чашката си.

— Така те искам! — Глеб оголи в усмивка белите си зъби. — Така сме приятели.

Всички пиха, замезиха, после удариха по още една, Глеб поръча втора бутилка, по още една бира и на всички по една свинска пържола. Саша тревожно поглеждаше към Каневски. Човекът не пие редовно, ако го хване, ще има разправии с него, ще го влачат до вкъщи, кой знае къде живее. Саша направи знак на Глеб, кимна към Каневски, сиреч, стига му.

Но Глеб каза:

— Ей хубаво сме седнали! Да пием в град Уфа и в цялата Башкирска република да процъфтяват западноевропейските танци! Прав ли съм, Саша?

— Прав си, прав си, само че мисля, че на Миша му стига. — Саша премести пред себе си чашката на Каневски. — Имаш ли нещо против?

— Моля — изкриви устни Каневски, — мога да пия, мога и да не пия.

— Хапни! Виж каква пържолка имаш. С тлъстинка. Един стар шофьор ме е учил: хапвай тлъстичко, за да не те хваща.

— Така си е — потвърди Льоня, — мазнината всмуква алкохола, не му дава да прониква в организма.

— Добре де. — Каневски се наведе над чинията си. — Щом трябва да ям, ще ям, щом трябва, тлъстичко.

Слава богу! Май не го е хванало, усърдно лапа свинската пържола.

— Искам да продължа тоста си. — Глеб пак вдигна чашката. — Значи, за процъфтяването на западноевропейските танци сред всички народи на Башкирската република: башкири, татари, руснаци, украинци, черемиси, евреи, мордовци, чуваши и тъй нататък… Някои ни гледат с лошо око, демек, халтураджии, хората бачкат в производството, а вие размятате крака, бичите пари. Не, драги другари! Ние сме хора на изкуството, на социалистическата култура, няма социализъм без култура!

— Не разбирам за какъв социализъм говорите — внезапно се обади Каневски.

— Тоест как?! — слиса се Глеб. — Говоря за нашия социализъм, който победи в нашата страна.

— Социализмът не може да бъде наш или не наш — втренчен в чинията, каза Каневски, — социализмът е абсолютно понятие. И германските фашисти наричат себе си социалисти. Изобщо, докато съществуват армия, милиция и други средства за насилие, няма социализъм в неговото истинско значение.

Глеб объркано мълчеше, после разцъфна в усмивка.

— Я виж ти, Каневски излезе теоретически подкован другар, аз пък да не зная.

И се разбърза.

— Добре, момчета, да ударим последната.

Всички освен Каневски допиха бутилката. Глеб поиска сметката, съобщи по колко да даде всеки, всички дадоха пари. Излязоха навън. Беше десет часа вечерта. Ръмеше. Каневски се накокошини, вдигна яката на палтото си.

— Е, кой накъде е? — каза Глеб като полувъпрос-полусбогуване и тръгна със Саша.

След няколко крачки попита:

— Какво ще кажеш, приятел?

— За какво?

— За Каневски. Невъзможно било да се построи социализъм в една страна. Че това е теорията на Троцки. Спомни си, приятел.

Глеб беше прав, но не му се искаше да натапя Каневски.

— Той говореше не за нашата, а за германската, за фашистката държава.

— Не, приятел, не е толкова лесно да ме метнеш! Как го каза той? Изобщо нямало социализъм, докато съществуват армия, милиция… Забележи, не „полиция“, а „милиция“… Приятел! Та това е за Съветския съюз.

— Милиция, полиция, какво значение има! Не прави от мухата слон.

— Ами ако тези думи утре станат известни там — той кимна към улица „Егор Сазонов“, където се намираше НКВД.

— Откъде ще станат известни?

— Откъде ли? Кой знае! Да, речем, от мен.

— Така значи?!

— Да, да! Всичко ли знаеш за мене? А може и ти да докладваш!

— О, дори така?!

— Да, приятел, дори така. И аз не знам всичко за тебе. А може пък от Льоня да излезе. И двамата не го познаваме. Или от самия Каневски. Кой е той, какъв е? Ще ни приберат и ще попитат: казвал ли е той такива думи? Каза ги. Защо не съобщихте? И ето ти го члена: за укриване. В най-добрия случай. А в най-лошия — троцкистка група.

Глеб внезапно се спря, обърна към Саша налятото си с кръв лице, разтресе юмруци, почти извика:

— Понякога ми се ще да изрева като гладна крава! Поканил си го в компания, ами да си поседи кротко, да прекара времето си като човек, сред приятели… Не, непременно трябва да издрънка нещо, да се изфука, да вкара хората в беля!

Саша за пръв път го виждаше в такова състояние.

— Успокой се — каза, — не виждам причини за истерия. От какво се уплаши, чудо голямо станало! Овладей се. Хората раздуват такива неща от уплаха, а после сами страдат от тях.

Стигнаха до ъгъла.

— Аз съм нататък — неочаквано спокойно каза Глеб.

— Все пак помисли за това, което ти казах.

— Непременно, приятел, непременно — обеща Глеб.

— Наспи се и сутринта помисли на свежа глава.

— Така ще сторя, приятел. Като ми мине махмурлукът, ще помисля.

Глупава история. Каневски е глупак и психар. Ще пострада някой ден и ще повлече и други хора. Но днес разговорът беше нищо и никакъв. И ако Глеб не се разбъбри, инцидентът ще приключи с това.

Инцидентът не приключи с това.

След два дена сложиха при Саша нов корепетитор: Стасик, пианист и баянист, весело, чевръсто момче. Веднага усвои работата, явно вече имаше някакъв опит. Но беше „слухар“ като Льоня — не умееше да чете ноти. Естествено в свиренето му нямаше и помен от изяществото на Каневски.

Вечерта в ресторанта, докато вечеряха, Саша попита Глеб:

— Къде се дяна Каневски?

— Няма да се върне Каневски. Семьон го уволни.

— Защо?

— Местим се в покрайнините, приятел, в някаква макаронена фабрика, а там няма роял, трябва ни трети баянист. Стасик работи на два стана, като мене.

Саша остави чашката на масата.

— Лъжеш ме обаче.

— Я стига, приятел — намръщи се Глеб, — какво се заяждаш?

— Какво си казал на Семьон?

— Всичко ли искаш да знаеш?

— Да, искам.

Глеб отпи, подхвана с вилицата парченце сельодка.

— Ами добавих: отървете се от Каневски. Много приказва.

— А какво точно приказва, каза ли на Семьон?

— Защо трябва Семьон да знае кой какво приказва? Човек отговаря и за това, което знае. Може Каневски да е приказвал, че малко му плащат? Семьон, приятел, не е вчерашен: щом един човек приказва, по-добре да се отървеш от него.

Той пак си наля, погледна към чашката на Саша.

— Не може така. Мислиш ли, че мога сам да излокам това шише? И двамата пиха.

— Унищожил си човека — каза Саша.

— Аз?! Абе какви ги приказваш?

— Изхвърлихте го на улицата, оставихте го без залък хляб.

— Не се тревожи, той няма да остане без хляб. — Глеб кимна към оркестъра. — Ей го неговия хляб, хем с масло.

— Защо все пак каза на Семьон, че Каневски много приказва? За да натежи повече, та със сигурност да го уволнят?

— Да, приятел, точно затова му го казах. Не ща да работя с дърдорковци, дето дрънкат пред хората неща, за които утре могат да ме приберат.

Саша мълчеше.

— Осъждаш ли ме? — попита Глеб.

— Да, осъждам те.

— Така значи — кисело се усмихна Глеб, — добре де!…

Той си наля още една чашка, изпи я, без да замези, хълцукна, вече беше готов.

— Ще ти разкажа една история за мой приятел. Искаш ли да я чуеш?

— Може да я чуя.

— Слушай тогава.