Анатолий Рибаков
Прах и пепел (1)

1.

— Провървя ти, приятел! За пръв път отидох до пощата, хоп — твоята телеграма! И хукнах за гарата.

Глеб се усмихваше, белите му зъби блестяха, той току поглеждаше Саша.

— Казал съм на хазайката, че ще бъда сам, не е удобно да водя втори човек. Ще ти потърсим самостоятелна квартира.

В гаровия гардероб взеха куфара, не приеха раницата: „Не може без ключалки.“ Саша пъхна на служителя една рубла: „Хайде, началник, днес ще си я вземем.“ Сложиха раницата до куфара, издадоха квитанция за два багажа.

— Да тръгнем пеша — предложи Саша, — хем ще ми покажеш града.

Бакалница, промишлени стоки, книжарница, хлебарница, аптека… Като в Калинин, като навсякъде. Сивкаво. Стари едно- и двуетажни дървени къщи. Тук-там каменни сгради с табелки на учрежденията на руски и пак с руски букви — на башкирски. Това единствено напомняше, че тук е столицата на Башкирската автономна република. Иначе — провинция, павирани улици, тук-там дървени тротоари, а някъде и изобщо без тротоари. Прахоляк.

— Харесва ли ти нашата Уфа?

— Тъгата на руските градове…

Така отговори на Глеб. А си помисли: може би това е неговата тъга… Отново, за кой ли път, ще започва всичко отначало.

— Живее се — каза Глеб, — башкирите са хора кротки, гостоприемни. Обаче са обидчиви. Не се заяждай с тях, приятел.

— Че защо да се заяждам!

— Тия дни сме седнали с компания и един ленинградски интелигент, младок, вика на един башкир, и той младичък: „Съгласен съм с тебе, старче.“ Разбираш ли, приятел? Каза думата „старче“, нали така си говорят ленинградските интелигенти. Че като го фрасна по муцуната оня ми ти башкирин! „Какво старче съм ти аз, бе?!“ Обиди се от думата „старче“. Поне женоря да имаше на масата, хайде, обидил го е пред женорята. Ама нямаше жени, само мъже бяхме.

Глеб посочи един павилион с надпис „Кумис“.

— Виждаш ли, продават кумис. Кобилешко мляко, башкирите правят от него арака, нещо като нашата домашна бира, дори спирт варят. Пият юнашки, не обръщат внимание на корана. „Пара имаш — Уфа гуляеш, пара нямаш — Чишма седиш.“

— Каква е тая Чишма?

— Гарата преди Уфа, не я ли забеляза?

— Не съм обърнал внимание.

— Обичат чашката, а мезенцата още повече. Плюскат главно месо: конско, овнешко. Бешбармакът не е лош, яде се.

Вървяха през центъра на града, по улица „Егор Сазонов“ — есер, терорист, убил царския министър Плеве. Да не е бил от Уфа? Започнаха често да срещат хора с униформи от НКВД, с лъснати ботуши, бричове, муцуните им квадратни, неподвижни.

— Нещо много ги има тук — забеляза Саша.

— Не виждаш ли? — посочи му Глеб. — Управлението на НКВД.

То беше дълга двуетажна тухлена сграда с прозорци, зарешетени с метални прътове, и четири входа, издадени до средата на тротоара — слепи кутии, затворени от тежки двукрилни врати без стъкла.

— Глеб, ти знаеше ли, че в Калинин се въвеждат паспортни ограничения?

— Знаех.

— Защо не ми каза?

— Как да не съм ти казал? Помня точните си думи: „Днес Калинин не е режимен град, утре ще стане режимен.“ Това какво е според теб?

— Ами… намек.

— Такива намеци и децата ги разбират. Още повече, че ти предложих да заминем.

— Аз разбрах намека ти чак в милицията.

— Човек в твоето положение трябва да схваща по-бързо.

— Стана дори по-добре: документите ми в ръцете, от работа уволнен, от квартирата отписан. Добре, кажи: започнахте ли халтурата?

— Приятел! Как можеш? „Халтура“! Какви ги приказваш? Бригадата се ръководи от самия Семьон Григориевич Зиновиев.

— Да не е роднина на оня Зиновиев?

— Не му е дори съименник. Бивш солист от Мариинския театър, автор на книгата „Съвременни бални танци“, ще ти я дам да я прочетеш, да видиш какво са казвали за танците Сократ и Аристотел. Семьон е мощна фигура, крупен деец, взе под аренда Двореца на труда на пъпа на града, сключва договори със заводи и фабрики. Трийсет рубли на човек: фокстрот, румба, танго, английски валс. — Глеб забави крачка, попогледна костюма и обувките на Саша. — Нямаш ли друг костюм?

— Какво му е лошото на този?

— Не е модерен. И обувките ти… Обувките, приятел, са най-важното нещо! Какво ще гледат, когато им показваш накъде да си местят краката? Разкошния ти перчем, развратните ти очички? Не, приятел, ще ти гледат краката. И ако видят овехтели или мръсни обувки, съгласи се, приятел, няма да се възхитят на танца ти. Не е ес-те-тич-но! Имаш ли вратовръзка?

— Никога не съм носил.

— А ще трябва. И още днес ще си купиш обувки. Черни. Черните обувки отиват на всякакъв костюм. Погледни сериозно — това не ти е проста танцова забава. Това, приятел, е идеология, имай го предвид.

— Охо!

— Събира се група от трийсет души, какво си мислиш, че това не интересува никого ли? Хем не е една група. Цяла Уфа, и руснаци, и башкири, всички искат да танцуват западноевропейски танци. Значи, който трябва, е длъжен да следи тая работа. Добре, да вървим, ще видиш нашата канцелария.

От улица „Егор Сазонов“ завиха по една пресечка. Пред малка къща с табелка „Гастролно-естрадно бюро“ се тълпяха хора.

— Почакай ме тук. — Глеб хлътна във вратата.

Саша се отдръпна настрана. В тълпата много хора явно се познаваха, викаха се по имена, минаваха от група в група, прегръщаха се, целуваха се, поздравяваха се, разперваха ръце: „Ей, сто години не съм те виждал!“ Във всичко това имаше нещо прекалено екзалтирано, театрално… Как ще живее, как ще работи между тези хора? Чужди хора, чужди нрави. Защо ли не зареже всичко това? И да си потърси работа в някой гараж?

Излезе Глеб, показа му листче с адрес.

— Точно в центъра. Хотелът е само за народни и заслужили, другите ги пращат по квартири. Знаеш ли я тая борса? Фокусници, хипнотизатори, танцьори, куплетисти… Башкири с кураи. Знаеш ли какво е курай?

— Не.

— Една такава свирка, нещо като овчарска, свири едно жално… Тъпчат се около бюрото, съставят бригади, най-важното е да случат на добър администратор — той пътува пред тях, рекламира ги по затънтените краища — същински артист! Важно е също да имаш поне едно прочуто име на афиша. Тук, приятел, е пълно с разни Качалови, Кторови, Церетели, Уланови! И не можеш ги помръдна. Смирнов-Качалов, усещаш ли как звучи? Мамят народа на поразия… — Той попогледна Саша. — Защо мълчиш, приятел?

— Мисля. Дали е за мен тази работа? Нали и ти казваш — мамят. А аз не съм свикнал с такива неща.

— Искаш да живееш честно, а?

— Точно така.

— И ще живееш честно, ще си отработваш часовете и ще получаваш заплата. Всичко е законно, приятел. Наблюдава ни нашата началничка Мария Константиновна, ще я видиш, делова жена, като върви, земята тресе, хем е и интелигентна. И имай предвид, квартирата ще си я плащаш ти.

— Ясно.

Ъгловото здание бе проточило едната си страна по улица „Аксаков“, другата — по улица „Чернишевски“. Мъничка стая в неголям апартамент. Но поне не беше със завеса като в Калинин. Пак добре. Хазайката, угрижена, разсеяна, все не можеше да си намери очилата, ядосваше се на децата: кой знае къде са ги дянали. Момиченцето и момченцето на по единайсет-дванайсет години тръгнаха да ги търсят в кухнята, момчето кашляше. Не ми бухай, раздразнено подвикваше майката, ами търси очилата!

Най-сетне очилата се намериха.

— Къде е заповедта за настаняване? — попита хазайката.

Глеб обаятелно се усмихна:

— Мария Константиновна бързаше, даде ни адреса, а заповедта ще напише в понеделник. Лично написа адреса, нали познавате почерка й.

Хазайката недоверчиво разглеждаше листчето.

— Съмнявате ли се нещо? — Саша бръкна в джоба си. — Ето ми паспорта.

— Не ми трябва паспортът ви, няма да ви регистрирам.

Няма да се регистрира! Прекрасно! Всичките му колебания отлетяха — Саша си спомни униженията при регистрирането в Калинин. Тук няма да има такова нещо. Един гастрольор обикаля през годината много градове, защо да се регистрира във всеки? Няма да му стигнат страниците на паспорта. Добре де, ще се занимава с танци, какво толкова!

— Мария Константиновна ще оформи всичко — обеща Глеб.

— Само че имайте предвид… — Тя изтика децата в съседната стая, затвори вратата. — Ще ви моля да не водите жени нощем.

— Ама моля ви се! Как може!

— Може, може — закима хазайката. — Преди вас тук живееше артистът Цветков. Не стига, че беше пияница, ами и жени водеше. Наглед приличен човек, но такива безобразия вършеше… Имам деца все пак.

— Ще се постарая да не ви безпокоя — каза Саша.