Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (7)

Глава 5
Сладък аромат на смокини

 

В храма на Хатор в живота ми се установи повторяемост. В тъмнината преди изгрев-слънце Мерит ме събуждаше и аз, полузаспала, обличах чиста риза и палех шишарка тамян под олтара на майка си. Когато от шишарката останеше само пепел, поемах по потъналите в сенки коридори на храма към спалнята на Уосерит. И точно както ме бе предупредила, почти никога не я виждах.

Пасер министърът се оказа съвсем различен от Пасер учителя. Той ме учеше как да поздравявам шумерите и как да разбера дали някой хетски воин е убил първия си неприятел.

— Ако си е обръснал лицето, значи е доказал юначеството си, като е убил враг.

Искаше от мен да науча наизуст обичаите на чуждите народи: че шумерите погребват своите мъртъвци върху тръстикови рогозки, а асирийците ценят перата повече от всички скъпоценни камъни. Цели сутрини прекарвахме в изучаване на политика.

— Хетите са единствената сила в цял свят, която може да се изправи срещу Египет — настояваше Пасер. — Няма друга страна, която да е по-важна от Хати.

Затова научих всичко възможно за цар Муватали и неговия син принц Урхи и как и двамата се обличат в яркоцветни роби и използват мечове, изработени от желязо. Начертах карти на земите, завладени от Муватали, сред които бяха Угарит и Сирия.

— И земята на Кадеш — каза сериозно Пасер, — която някога е била египетска. Но царят еретик е оставил хетите да я завладеят и сега нейните богати пристанища — където пристигат стоки от Северно море — до едно принадлежат на хетите. Разбираш ли какво означава това?

— Означава, че трябва да търсим по-дълги маршрути за търговията със слонова кост, мед и дървесина. Означава, че хетите се облагодетелстват от тази търговия преди нас. Но това ще се промени — добавих аз. — Защото фараон Сети и Рамзес ще ни я върнат!

Пасер си позволи да се усмихне.

— Да.

— Има ли вести…

— Не.

Всяка вечер чаках вест и на двайсет и седмия ден от месец хояк войската на фараона се завърна от Кадеш. Пред мъжете бързаха тръбачи с вестта за победата им и списъци на убитите и Мерит ме събуди преди изгрев-слънце, за да ми съобщи, че и Аша, и Рамзес са оцелели. От прозореца на западното светилище виждах как жриците на Хатор се събират на кея. Коланите им със скъпоценни камъни проблясваха на слънцето, а роклите с широки деколтета разкриваха гърди, изящно украсени с къна. Алоли застана до мен на прозореца.

— Няма ли да участваш в честванията? — попитах аз.

— Великата жрица нареди да остана тук с теб.

— Защо? Какво си мисли, че ще избягам ли?

Алоли ме удостои с лукава усмивка.

— А няма ли?

— Не — отговорих тихо. — Няма.

Под нас жриците прекосяваха реката и ярките тюркоазени платна на корабите на Хатор започнаха да изчезват зад смокиновите горички. Аз се извърнах към Алоли.

— Помниш ли, когато пристигнах в този храм?

— Разбира се. С тези големи зелени очи приличаше на уплашена котка. Не мислех, че наистина си принцеса.

Сепнах се.

— Защо?

— Защото знаех, че принцеса Нефертари е само на четиринайсет, но ти приличаше на осем-деветгодишна.

— Но тогава ми каза, че си чувала за мен, помниш ли?

— Разбира се.

Алоли се отдалечи от прозореца и зае мястото си до арфата.

— Бях чула, че с фараон Рамзес сте големи приятели. И когато се разчу, че ще се жени, дворът реши, че невестата ще си ти.

— Но аз бях само на тринайсет! И съм племенница на царицата еретичка.

Алоли вдигна рамене.

— Всички вярваха, че това няма да спре фараон Рамзес. Никой не си беше и помислял, че ще заведе на подиума момиче от харема. Затова, когато пристигна в този храм, си помислихме, че може би не искаш да се омъжваш за никого.

— Не. Изобщо не ме попитаха. Веднага щом коронясаха Рамзес, Хенутауи отиде при фараон Сети и се застъпи за Изет.

Казах на Алоли за убеждението на Уосерит — че според нея Хенутауи помага на Изет да стигне до короната в замяна на нещо.

— Но какво може да е то?

— Власт — отговори незабавно Алоли. — Злато. Ако разполага с тези две неща, ще може да построи най-големия храм в Тива, по-голям от този на Хатор. Поклонниците ще ходят там просто за да видят колко е великолепен.

— И ще оставят богатствата си като дарове — съгласих се. Помислих си за Рамзес и усетих как в бузите ми се надига горещина. — Не мога да си представя да се омъжа за някого другиго освен за Рамзес — признах.

— В такъв случай само арфата не е достатъчна — каза тя. — Ако искаш да станеш велика съпруга, трябва да се научиш как да задоволяваш мъжа.

Алоли се изправи и сребърните гривни, които дрънчаха при всяка нейна стъпка, се плъзнаха надолу по китката й.

— Храмът на Изида беше пълен с мъжете на Хенутауи — обясни Алоли. — Тя допускаше всекиго, стига да е богат. Хети, асирийци… В този храм научих много повече от това да удовлетворявам Изида. Трябва да овладееш всички тайни, на които Хенутауи учи Изет.

Останах смутена.

— Например?

— Например как да задоволяваш мъжа под полата му. Как да използваш устата си, за да му доставяш удоволствие.

Очите ми навярно бяха издали какво си мисля, защото Алоли добави:

— Благодарение на теб Тива няма да бъде управлявана от Хенутауи, а от Уосерит.

* * *

Дали от ужас пред тази възможност, или от любов към Рамзес, но се превърнах в съвършената ученичка. Никога не закъснявах, никога не предавах недовършена работа и спокойно можех да замина за Асирия и да оцелея само с помощта на акадския си. Пасер не можеше да разбере как съм овладяла този език толкова бързо, но истината беше, че се упражнявах навсякъде — в баните, в двора. Дори пред олтара на майка си се молех на Мут на акадски. Уроците ми по арфа с Алоли ставаха все по-напрегнати, сякаш жрицата можеше със силата на волята си да влее своя талант в ръцете ми. С практика придобих достатъчно умения, за да не се изложа, ако царицата ми заповядаше да свиря пред двора. Изет открай време се гордееше с музикалния си талант, но сега виждах, че с време и търпение това не е толкова трудно.

Но не арфата ме задържаше късно всеки ден в източното светилище. Един ден Мерит отбеляза:

— Музиката сякаш ти доставя удоволствие, господарке.

Скрих изчервеното си лице зад перата на ветрилото си и на другия ден, когато Мерит ми каза одобрително: „С всеки урок оставаш все по-дълго и по-дълго“, най-накрая й признах:

— Защото Алоли ми говори и за други неща, а не само за арфата.

Мерит спря да пълни алабастровото ми бурканче с парфюм и се върна от балкона.

— На какво те учи? — попита тя с равен тон.

Оставих тръстиковото си перо на масата.

— На други неща. Например, какво трябва да правя в сватбената си нощ.

Мерит нададе пронизителен писък.

— Трябва да знам всичко! Изет знае — добавих бързо аз.

— Ти не си някакво момиче от харема!

— Не. Аз съм принцеса от род, заличен от историята. И аз, и ти знаем какво ще означава, ако стана велика съпруга. Името на семейството ми отново ще бъде записано в свитъците. Това ще спаси семейството ми и ще спаси всички нас от Хенутауи. Можеш ли да си представиш една Тива, в която Хенутауи е също толкова могъща, колкото царицата?

— Но щом жрицата Алоли те учи на такива неща…

— Защо не, ако това ще ни спаси? Ако опази името на майка ми?

Погледнах към счупения си олтар. Макар че дворцовият скулптор бе положил всички усилия, все още виждах тънката ивица там, където вратът на богинята се беше отделил от тялото й.

— Ти завинаги ще си останеш моята mawat — обещах. — Но съм имала и друга майка, която е дала живота си за мен. Аз какво съм й дала? Какво й е дал Египет? Като велика съпруга мога да направя така, че тя никога да не бъде забравена, ние никога да не бъдем забравени — поправих се. — Моето семейство е управлявало Египет повече от сто години, а няма дори един-единствен погребален храм, за да ги помнят хората! Но аз ще мога да построя един сред хълмовете, за теб и за родителите ми.

Топъл вятър довя в стаята сладкия аромат на смокини от горичките и аз го вдъхнах дълбоко. Мерит все казваше, че майка ми обичала техния мирис.

— Толкова много причини има да стана велика съпруга! Но ако Рамзес не ме обича?

Изражението на Мерит се смекчи.

— Той винаги те е обичал.

— Като сестра — възразих аз. — Но ако не може да ме обича като съпруга?

* * *

Когато настъпи сезонът шему, дворът се подготви за обичайното си пътуване на север, към двореца „Пи-Рамзес“, където задушливата жега на Тива, ненарушавана от никакви върхове, се разсейваше от полъха на океанските ветрове. За първи път нямаше да отплавам с флотилията от ярко боядисани кораби или да застана на палубата, докато златните знамена на фараона плющят над главата ми в топлото слънце на пайни. Един ден застанах на балкона на стаята си и си представих как светът отплава далеч от мен и аз оставам сама с Тефер. А дори и той не ми беше от голяма полза, защото по цял ден гонеше мишки в полето. Той нямаше нужда от мен. Никой нямаше.

— Какво ти става? — попита Мерит от вратата. — Всеки следобед идваш тук. Тези горички са същите, както вчера.

— Всичко пропускам! Когато дойде тот и започне новата година, ще пропусна и Празника на Уаг.

Уаг е единствената нощ в цялата година, когато akhu на покойниците могат да се върнат в земята на живите и да опитат земната храна, която им се предложи.

Но Мерит поклати глава и на лицето й се изписа лукаво изражение.

— Според мен няма да пропуснеш празника. Вчера, докато се упражняваше по арфа, се срещнах с великата жрица. Каза, че след два месеца ще е минала цяла година, откакто си напуснала двора и че скоро… — направи пауза за по-голям ефект — … може да си готова да се върнеш.

* * *

На десетия ден на тот Мерит ме разтърси и ме събуди.

— Господарке, великата жрица те чака!

Седнах и разтърках очите си, за да се разсъня.

— Какво?

— Днес няма да учиш с министъра. Вместо това великата жрица иска да те види!

Втурнахме се към огледалото и аз останах търпеливо седнала на мястото си, докато Мерит ме гримираше.

— Малахит — реши тя и отвори бурканчето със скъпа зелена пудра.

Затворих очи, докато го нанасяше по клепачите ми. Тя отдели допълнително време, докато очертаваше очите ми с кохл. Когато извади перуката ми от кутията, видях, че е добавила мъниста от зелен фаянс.

— Как…

— Този случай е по-специален — отвърна с готовност тя.

През всички тези месеци, откакто дойдох в храма на Хатор, с Уосерит почти не се бяхме виждали. Мерит нанесе върху ноктите ми къна с четка за кохл и когато ми подаде роклята, видях, че е нова. Станах и Мерит рязко си пое въздух.

— Вече си жена — промълви тя, сякаш не можеше да повярва. Малките й очички се присвиха, докато оглеждаше лицето ми, роклята ми, ноктите ми. Когато стигна до сандалите ми, лицето й се изглади и тя каза прямо:

— Готова си.

Гласът й се задави от сълзи и тя ме прегърна силно.

— Късмет, господарке!

— Благодаря, mawat — промълвих, отдръпнах се и я погледнах в очите. — Благодаря — повторих. — Не само задето дойде тук с мен, но и… и за всичко.

Мерит изпъна рамене.

— Тръгвай! Върви, преди да си е променила решението!

Стаята на Уосерит се намираше недалеч от моята, но никога досега пътят не ми се беше струвал толкова дълъг. Погледнах към боядисаните стени с изображения на Ра и Хатор и се запитах дали това няма да е един от последните пъти, когато ги виждам. На прага й една прислужничка се поклони.

— Великата жрица те очаква, господарке.

Тя отвори вратата. Уосерит седеше пред масата си, заобиколена от цветя за тот и за новата година. Ярките цветове бяха подредени във фаянсови вази и цялата спалня ухаеше на лилии. Великата жрица вдигна глава и когато ме зърна, изражението й се промени — от крайно изненадано стана радостно.

— Нефертари?

Тя стана и се приближи към мен.

— Погледни само какви бузи имаш! — започна да ме хвали Уосерит. — Налели са се! А очите ти… направо зашеметяващи!

Накара ме да се завъртя един път, втори път. След третия възкликна:

— Виж колко си се променила!

Посегна и стисна гърба на роклята ми, за да види очертанията на талията и бедрата ми.

— Стига с тези безформени ризи! — оповести тя. — Искам Мерит да ти вземе мерки за нови рокли. Докато аз бях заета ти си станала жена! Когато Изет се издуе и надебелее с детето на Рамзес, ти ще си все така лека и красива — увери ме Уосерит. — И никога няма да се оплакваш. Уверявам те, Рамзес скоро ще се умори от хленченето й.

— Не я ли обича? — попитах бързо аз.

Уосерит вдигна вежди.

— Не съм го казала.

— Но какво й харесва той, щом хленчи?

— О, когато иска, може да бъде очарователна, освен това е изключително красива. Но чарът и красотата й ще загубят голяма част от своята привлекателност, когато след осем дни ще може да я сравни с теб.

— На Празника на Уаг? — възкликнах аз.

Уосерит се усмихна.

— Да. Мисля, че сме готови.