Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (6)

Глава 4
Ритуалите на Хатор

На четиринайсетия си рожден ден отидох в едубата както обикновено. Пред вратата си събух сандалите, но Пасер не седеше на масата си вътре. За първи път откакто станах негова ученичка, го нямаше. На тръстиковите рогозки учениците се възползваха в пълна мяра от отсъствието му, като не спираха да говорят.

— Нефертари! — възкликна Баки. — Чу ли?

Извадих демонстративно тръстиковото си перо и шишенцето с мастило.

— Какво?

— Пасер вече няма да ни е учител. Сега е министър на фараон Рамзес.

Скочих от рогозката си.

— Кога е станало?

— Вчера. Баща ми ми каза тази сутрин.

После се усмихна толкова широко, че видях кривите му зъби.

— И ще имаме нов учител!

На прага се появи силует на жена. Учениците скочиха на крака и за разлика от онзи ден, когато при нас дойде Хенутауи, се поклониха дълбоко. Уосерит се приближи към нас, облечена в дългата синя роба на Хатор. Обеците, гривната и коланът й бяха от лапис, а короната на главата й беше украсена с рогчета.

— Нефертари — каза тя. — Време е.

Всички ученици погледнаха към мен за обяснение и когато думите секнаха в гърлото ми, Уосерит обясни:

— Новият ви учител идва. Но времето на принцеса Нефертари при вас свърши. Тя ще се присъедини към мен, за да изучи правилата на нашия храм. Ще стане жрица на Хатор.

Всички в стаята ахнаха, но Уосерит ми кимна. Разбрах, че трябва да се усмихна и да тръгна и докато минавах покрай любопитните лица, осъзнах, че важна част от живота ми е свършила. Никой учител нямаше да ме очаква повече, никога. И макар винаги да си бях мислила, че когато дните ми на ученичка свършат, ще се почувствам като животно, освободено от клетката си, се чувствах повече като птичка, която са избутали от гнездото й и са й казали, че трябва да полети.

Последвах Уосерит по пътеката, която минаваше покрай езерото. Сърцето ми биеше лудо, но тя остана спокойна както обикновено — нещо, което сякаш винаги загатваше, че се е устремила към някаква голяма цел.

— Сутринта отидох при Мерит — обади се тя след известно време. — Най-важните ти вещи са опаковани и веднага щом ги натоварят на кораба на Хатор, ще потеглим.

Тива е град, разделен на две от водата. На западния бряг на река Нил се издига дворецът „Малката“, а на източния — всичките ни най-свещени храмове. Всеки храм си има собствен кораб и точно своя използваше Уосерит всеки следобед, когато идваше в Залата за аудиенции, както и в многото вечери, когато посещаваше брат си в Голямата зала. Животът на възрастните като че ли означаваше постоянно движение. В продължение на четиринайсет години бях живяла в една и съща стая в двореца, а сега в разстояние на петнайсет дни щях да съм се преместила два пъти.

Уосерит може би разбираше повече, отколкото показваше, защото тонът й се смекчи.

— Това ново преместване и сбогуването няма да бъдат толкова ужасни, колкото си мислиш — увери ме тя.

В двора пред стаята ми се бе събрала малка групичка и наблюдаваше как прислужничките събират вещите ми. Забелязах Рамзес и Аша и сърцето ми подскочи.

— Нефер! — възкликна Аша и Уосерит вдигна вежди.

— Нефертари — поправи го тя, докато той се приближаваше към нас. — В храма на Хатор ще я наричат с пълното й име, както подобава — обясни тя. — Рамзес — продължи и се поклони учтиво на племенника си. — Ще ви оставя да се сбогувате.

Уосерит влезе в стаята ми и изчезна от погледа ни, а Рамзес и Аша заговориха едновременно:

— Какво има предвид?

Вдигнах рамене.

— Заминавам.

— Къде отиваш? — попита изненадан Рамзес.

— В храма на Хатор — отговорих.

— Какво? За да станеш жрица? Да чистиш плочки и да палиш тамян? — възкликна Аша.

Сигурна съм, че смайването му се дължеше отчасти на факта, че жриците трябва да се обучават в продължение на дванайсет месеца. И макар че им е позволено да се омъжват, много от тях не го правят.

Потиснах желанието си да променя решението си.

— Да. Или може би за да стана ужасен писар.

Рамзес погледна към Аша, за да види дали приятелят ни може да повярва.

— Но защо?

— Какво друго ми остава? — попитах сериозно. — В този дворец няма място за мен, Рамзес. Сега си женен и мястото ти е в Залата за аудиенции. Освен това двамата с Аша скоро ще тръгнете на война.

— Но войната няма да трае цяла година! — възрази Рамзес.

В двора влезе Изет и когато видя, че Рамзес е с мен, се закова на място.

— Изет! — провикна се той. — Ела да кажеш „довиждане“.

— Защо? Да не би принцесата да ни напуска?

— Отива в храма на Хатор — потвърди невярващо Рамзес. — За да стане жрица.

Докато се приближаваше към нас, Изет изписа на лицето си най-състрадателно изражение.

— Рамзес много ще съжалява, че си тръгваш. Все ми повтаря, че за него си като по-малка сестричка.

Докато казваше „малка“, се усмихна, а аз прехапах език, за да не изрека нещо грозно.

— Жалко, че не разбрахме по-рано. Можехме да устроим пир по случай изпращането ти.

Тя погледна към Рамзес през дългите си мигли.

— Все пак тя никога няма да се върне.

— Разбира се, че ще се върне! — сряза я той. — Обучението на жриците трае само една година.

— Но след това тя ще служи на Хатор. Отвъд реката.

Той бързо примигна и за миг ми се стори, че ще ме прегърне, дори пред Изет. Виждах, че Аша иска да каже още нещо. Но тогава Уосерит излезе заедно с Мерит начело на керван от натоварени с кошници прислужнички.

— Винаги можете да я посещавате — увери ги Уосерит. — Ела, Нефертари. Корабът ни чака.

Посегнах към шията си и свалих простата огърлица от волски косъм, която Мерит ненавиждаше.

— Какво е това? — подсмихна се подигравателно Изет.

— Аз й я направих — отсече отбранително Рамзес и ме погледна в очите.

— Да. Когато бях на седем години — потвърдих и се усмихнах. — Искам да ти я дам за спомен.

Сложих я в ръцете му и събрах цялата си сила, за да не погледна назад към съкрушеното му лице, докато вървях към кея. От палубата на кораба на Хатор погледнах назад към живота, който познавах, откак се помнех. Рамзес и Аша ми помахаха от брега. Към тях се бе присъединила групичка ученици от едубата.

— Постъпи много умно. Като му даде огърлицата.

Кимнах вцепенена и си помислих, че не бях водена от мъдрост, а от любов. Мерит обгърна рамото ми с ръка.

— Няма да е завинаги, господарке.

Стиснах устни. Загледах се в отдалечаващия се бряг, на който накрая остана само една фигура. Беше облечена в червено.

— Хенутауи. — Уосерит бе забелязала посоката на погледа ми и кимна. — Мисли, че си се оттеглила и че е само въпрос на време Рамзес да те забрави и да се обърне към Изет за общуване.

Молех се да греши, но не казах нищо, защото сега бях поверила всички тези молитви в ръцете на Уосерит.

* * *

Пътят до храма на Хатор не беше дълъг и когато корабът се приближи до кея, Мерит стана от столчето си и се загледа в гората от гранитни колони, извисяващи се над излъскания двор.

— Нищо чудно, че сестра й й завижда — прошепна тя така, че Уосерит да не я чуе.

Към небето се издигаха огромни обелиски, а отвъд храма работници в сини поли работеха в смокиновите горички на Хатор. Младите фиданки от свещеното дърво на богинята светеха като зелени скъпоценни камъни.

— Учудихте ли се? — попита ни Уосерит.

Мерит призна:

— Знаех, че това е най-големия храм в Тива, но не осъзнавах…

Уосерит се усмихна.

— В храма на Хатор идват повече поклонници за един месец, отколкото в храма на Изида при сестра ми — за шест.

— Защото храмът на Хатор е по-голям ли? — попитах аз.

— Защото поклонниците знаят, че когато поднасят дарове от дебени или лапис лазули — отговори Уосерит, — ще използваме даровете, за да съхраним красотата на богинята — в нейните горички и в начина, по който поддържаме храма й. Но когато отиват в храма на Изида, даровете им биват претопени в бижута, които Хенутауи носи на пировете на брат ми. Най-красивото помещение в храма на сестра ми не е самото светилище на Изида, а нейната собствена стая.

Сега, когато бяхме стигнали до кея, можех да видя колко е голям в действителност храмът на Хатор. Оцветените колони бяха облени в златистата светлина на слънцето. Всички варовикови стълбове бяха увенчани с позлатени изображения на богинята крава. Корабът ни бе посрещнат от дузина жрици на Хатор. На брега чакаха прислужници, за да разтоварят вещите ни.

Една от младите жени в синята роба на Хатор се приближи към нас с чифт сандали, подаде ги на Мерит и обясни:

— Кожата е забранена в храма на Хатор. Сандалите трябва да са от папирус.

— Благодаря, Алоли — каза Уосерит. Младата жрица се поклони и на главата й подскочи кълбо от червени къдрици. — Би ли завела господарката Мерит и принцеса Нефертари в покоите им?

— Разбира се, Твое светейшество.

Тя ни изчака да сменим сандалите си. Докато отнасяха кожените ми сандали, се зачудих какви ли още късчета от стария си живот ще загубя.

— Може ли да ви покажа стаите ви? — попита Алоли.

Тръгнахме след жрицата, минахме през тежките бронзови порти на храма и прекосихме помещенията, отредени за поклонниците на Хатор. Докато вървяхме през коридорите, внимавах да не настъпя влачещия се шлейф на одеждата й. Хълбоците й се полюшваха, приковавайки погледа, и аз се зачудих къде ли се е научила да върви така.

— Насам — каза тя и ни поведе в хладната вътрешност на храма, където безмълвни жрици се движеха сред даряващите и кадяха тамян от златни топки.

— Великата жрица пожела да ви настаним в стаи, близо до нейните — рече Алоли. — Но не мислете, че ще я виждате често. Този храм изисква много внимание и когато не е в двореца, тя или е в горичките, или се среща с поклонници. Тук се хранят жриците.

Тя посочи към вътрешността на широко помещение, което не се различаваше особено от Голямата зала на „Малката“.

— Тръбите призовават жриците за ритуали един път сутрин и един вечер. След като завършат ритуалите на Хатор, се срещат в тази зала. Мисля, че нашата храна ще ви се стори подобна на това, с което сте свикнали в двореца.

Алоли погледна към мен.

— Макар че на твое място аз не бих докоснала виното — прошепна тя. — Жриците го обичат силно и дребничко момиче като теб може никога да не се събуди!

Тя се засмя на собствената си шега, а устните на Мерит се превърнаха в тънка черта.

— Тук идват да се молят дарителите на храма — продължи Алоли. Под украсените с мозайки на богинята стени се простираше огромна зала, а в краката на излъскана статуя поклонници бяха оставили купи с месо и хляб.

— През шему дойде една жена, която бе пометнала всичките си пет деца. Намерихме я в най-отдалечения ъгъл — продължи Алоли и посочи към една сенчеста ниша близо до статуя на Хатор. — Със съпруга й!

Тя се изкикоти и Мерит прочисти гърло.

— Но това не им ли създаде неприятности? — ахнах аз.

— Разбира се. Но след девет месеца й се родиха двама здрави синове!

Мерит ме изгледа заплашително, да не би някога да ми хрумне подобна идея. Влязохме в добре поддържан изящен двор, обграден от смокини. Алоли оповести с надут тон:

— Ето тук отсядат най-важните ни гости — и посочи към прозорците, които гледаха към двора. — А тук ще сте вие.

Влязохме в стая със сини глазирани плочки, върху които плуваха изрисувани риби. Западната стена бе запълнена с инкрустирани изображения на крави, срещу които се издигаше подиум с легло от абаносово дърво с лъвски лапи вместо крака. Алоли прекоси спалнята и отвори тежките двойни дървени врати.

— И за господарката Мерит — оповести тя.

Стените на стаята на Мерит бяха боядисани в ярки цветове. На ниска кедрова масичка се издигаше куп с чисти чаршафи. Мерит изхъмка одобрително.

— Това ще свърши работа. А сега трябва да отида и да доведа прислужниците с багажа ни.

Когато тя излезе, се обърнах към Алоли.

— Какво ще правя тук? — попитах аз.

Червенокосата жрица изглеждаше изненадана.

— Великата жрица не ти ли каза? Каза, че те е довела тук да учиш.

— Да уча какво?

— Ритуалите на храма, арфата… — вдигна рамене Алоли. — Може би се надява, че ти ще станеш следващата велика жрица на Хатор.

От другата страна на храма изрева тръба и Алоли бързо прибра къдриците си на кок.

— Ще се видим довечера в Голямата зала — каза тя и се спря на прага. — Много се радвам, че си тук, принцесо. Много съм слушала за теб.

Но преди да успея да попитам какво е чула, тя излезе в коридора. Прекосих стаята и застанах пред прозореца на Мерит. Загледах се в дъбравите. На западния бряг на река Нил Рамзес навярно обядваше с Аша и Изет. Довечера щеше да има танци в Голямата зала и да се разпространи новината, че съм решила да стана жрица на Хатор. Запитах се дали Хенутауи ще повярва на лъжата на сестра си.

— Нали е красиво?

Подскочих, стресната от безшумното приближаване на Уосерит.

— Да, много — признах.

— Кажи ми, Нефертари. Когато погледнеш към тези горички, какво виждаш?

Поколебах се. Слънцето се намираше точно над реката. Между дългите папируси прелитаха птици и се викаха. В полята работеха мъже по поли.

— Виждам умален глинен модел — казах аз. — Като онези в гробниците, но този е изпълнен с хора, които се движат.

Уосерит вдигна вежди.

— Какъв творчески поглед!

Изчервих се и отново погледнах към терасата, за да проверя дали не съм пропуснала нещо.

— А смокиновите горички? — попита тя. — На какво ти приличат?

— И те са красиви — отговорих предпазливо.

— Но мислиш ли, че винаги са били толкова красиви?

— Когато са били фиданки, не — предположих. — Тогава клоните им навярно не са се докосвали и не са могли да оформят тунела, който създават сега.

Уосерит остана удовлетворена от отговора ми.

— Точно така. Минаха много години, преди да пораснат и да се извият в тази форма. Когато ги засадиха, бях на твоята възраст. Помня как посетих великата жрица на Хатор и си помислих, че нейната градина е невероятно грозна в сравнение с нашите в „Малката“. Тогава не разбрах, че прави планове за бъдещето. Разбираш ли за какво говоря, Нефертари?

Кимнах, защото си мислех, че наистина разбирам.

— Сега си като младо смокиново дръвче. Когато погледнат към теб, министрите виждат дива, неподдържана градина. Но с общи усилия двете с теб ще те оформим с оглед на бъдещето, така че когато те погледне, Рамзес да не вижда малка сестричка, а жена и царица.

Гласът на Уосерит стана суров.

— Но ако желаеш помощта ми, това означава да следваш съветите ми дори тогава, когато не ги разбираш. Чух, че в миналото понякога не си се подчинявала на дойката си. Ако те напътствам аз, няма да има никакво неподчинение.

— Разбира се — побързах да отговоря.

— И понякога това, което ти казвам, може на пръв поглед да противоречи на съветите на дойката ти, но в такива случаи ще трябва просто да ми вярваш.

Погледнах към нея, за да разбера какво има предвид, и тя обясни:

— Сигурна съм, че твоята дойка ти е казвала никога да не лъжеш. Но една царица трябва да се научи да лъже за много неща. Готова ли си да го сториш? — попита тя. — Да лъжеш, когато се налага? Да се молиш, когато боговете сякаш не слушат? Колко струват за теб място в двора и любовта на Рамзес?

Погледнах отвъд смокиновите горички към хребетите на дюните, които се издигаха един след друг. Щом вятърът, който разполагаше само със силата на дишането, можеше да изгради хълм, тогава Уосерит навярно можеше да превърне една принцеса в царица.

— Всичко.

Уосерит се усмихна.

— Ела тогава.

Последвах я в стаята за преобличане на Мерит и тя посочи към кожения стол пред огледалото. Когато седнах, тя застана зад мен и впери поглед в отражението ми в излъскания бронз.

— Знаеш ли какво казват за теб в двора?

Погледнах я в очите и поклатих глава.

— Че най-хубавото у теб е усмивката ти. Сега е време да се научиш как да я използваш. Престори се, че съм твоя стара приятелка — продължи Уосерит — и ти си ме срещнала на пазара. Как ще се усмихнеш?

Почувствах се глупаво, но се ухилих и Уосерит кимна.

— Добре. Сега съм пратеник на чужд владетел и току-що сме се запознали. Как ще ме поздравиш?

Отново се усмихнах широко и Уосерит се намръщи.

— Приличаш на някое леко момиче от харема в Ми-Уер — показваш ясно всичко — укори ме тя. — Започни бавно. Все още не го познаваш.

Оставих устните си да се извият нагоре, но не показах зъбите си. Този път Уосерит кимна.

— Добре. Сега съм пратеникът и току-що съм ти направил комплимент. „Царица Нефертари, и насън не съм си представял, че очите ти са с такъв прекрасен оттенък на лапис лазули.“ Как ще отговориш?

Усмихнах се така, че разкрих всичките си зъби, и Уосерит рязко каза:

— Не толкова бързо! Женската усмивка трябва да бъде бавна, та мъжът да знае, че трябва да се потруди, за да я получи. Виждаш ли? — изви тя бавно собствените си устни. — Сега ми направи комплимент.

Помъчих се да измисля подобаващ комплимент.

— Велика жрицо, днес… днес изглеждаш прекрасно. Бях забравил каква прекрасна тъмна коса имаш.

Докато говорех, усмивката на Уосерит се разширяваше, но едва когато изрекох последните си думи, тя прикова очи в мен и ми се усмихна докрай. Бузите ми ненадейно пламнаха.

— Виждаш ли? — каза Уосерит. — Искаш да го изненадаш. Искаш той да се мъчи да се досети дали ще те накара да се усмихнеш докрай, затова, когато го направиш, ще се почувства така, сякаш си му поднесла дар.

Тя сложи ръка в моята и ме поведе към вратата.

— Гледай — нареди ми.

Влязохме в коридора пред стаята й и минахме през двора, където прислужниците копаеха и се занимаваха с тежката градинска работа. Щом ни зърнаха, се изправиха бързо и се поклониха. Един мъж, който, ако се съдеше по кройката на дрехата му, беше началникът на градинарите, излезе напред и поздрави Уосерит.

— Голяма чест е да видим Нейно светейшество в двора. Поласкани сме от присъствието ви — каза той.

Устните на Уосерит се извиха леко.

— Свършили сте прекрасна работа — похвали ги тя.

Наистина бяха. Край гранитен фонтан на Хатор растяха мирта и жасмин. Под смокиновите дървета бяха подредени на групи каменни пейки, където поклонниците в храма на Хатор можеха да седнат и да размишляват за величието на богинята.

— Много е красиво — съгласи се младият градинар. Усмивката на Уосерит стана по-широка. — Но само защото е твое отражение.

Уосерит се усмихна докрай.

— Чудесно.

Засмя се, но младият мъж не го стори. Беше запленен от нея, а сега в очите му се четеше ново обожание.

— Ела — обърна се Уосерит към мен със строг, превзет тон. — Ще ти покажа овощните градини.

Когато излязохме от двора и влязохме в горичките, Уосерит се обърна.

— Той не спря да те гледа, докато не излязохме от двора! — извиках аз.

— Виждаш ли какво може да направи една усмивка? А моята дори не е красива.

Понечих да я прекъсна, но тя поклати глава.

— Така е. Изобщо не е като твоята. Твоите зъби са бели като перли и никой мъж, който види усмивката ти, няма да я забрави.

— Не мисля, че този градинар ще забрави твоята — отбелязах.

— Да, защото съм се научила как да я използвам — потвърди Уосерит. — Не я пилея за всеки срещнат така, както старица, която дава мляко на всички котки в селото. Усмивката е оръжие, което трябва да бъде контролирано, особено у теб. Ти я раздаваш на всички. Трябва да се научиш да бъдеш по-благоразумна.

Погледна към края на пътеката. Аз проследих погледа й и видях група мъже, които беряха смокини.

— Виждаш ли някой, който е красив? — попита тя.

Изчервих се.

— Не се срамувай. В двора ще има много мъже и ти ще трябва да убедиш някои от тях, че изпитваш към тях особено благоразположение. И как ще го постигнеш? С поглед — отговори тя сама на въпроса си. — С усмивка. Докато минаваме, искам да избереш някой мъж — продължи Уосерит. — Накарай го да почувства, че си го избрала. А после го накарай да те заговори.

— Без да използвам думи? — възкликнах аз.

— Ще използваш само усмивката си. И така, кой ще бъде? — попита лукаво тя.

Погледнах към групата мъже. Един млад мъж с тъмна коса седеше на земята и отделяше хубавите смокини от лошите.

— Този, който брои — казах бързо.

Помислих си, че само усмивка може да не стигне, и ми хрумна да посегна към гривната си… Бързо я откопчах и докато минавахме покрай берачите, срещнах изразителния поглед на тъмнокосия мъж и се усмихнах бавно. Когато той осъзна, че му обръщам специално внимание, и очите му се разшириха, оставих гривната да падне.

— Господарке!

Той скочи и я вдигна.

— Изпусна нещо!

Подаде ми гривната и аз му подарих пълната си усмивка, така както бе направила Уосерит с градинаря.

— Колко съм непохватна!

Взех гривната от ръката му, като плъзнах пръсти по дланта му, и мъжете мълчаливо се загледаха след нас, докато изчезвахме в горичките.

На брега на Нил Уосерит кимна одобрително.

— Сега вече не си дете, което само се кикоти и се усмихва на всеки, който мине. Сега си жена с власт. Научи се да контролираш усмивката си, и ще можеш да контролираш това, което мъжете мислят за теб. И така, следващия път когато видиш Рамзес, какво ще направиш?

Усмихнах се леко, така, че се видяха само връхчетата на предните ми зъби.

— Добре. Бавно и сдържано. Няма да му даваш всичко, защото не знаеш как ще го приеме той. Когато го видиш пак, той може вече да е решил да направи Изет велика съпруга. Освен това нали не искаме Хенутауи да осъзнае, че не си се оттеглила. Никога не бива да даваш всичко наведнъж — предупреди ме тя. — Играем много фина игра.

Вдигнах глава към нея. Все още не можех да разбера каква е истинската й цел.

— Каква игра?

— Такава, каквато играеше ти, когато изпусна гривната си — отсече Уосерит с тон, в който се долавяше окончателност.

Слънцето се отразяваше в диадемата й и в златния диск в средата на челото й можех да видя собственото си отражение.

— Утре — продължи Уосерит — обучението ти в храма ще започне. Ако Хенутауи попита някоя от жените, които ми служат, какво правиш, трябва да изглежда така, сякаш наистина смяташ да посветиш живота си на Хатор. Тази вечер няма да очаквам да се присъединиш към жриците в Голямата зала, но утре сутринта Алоли ще те повика в стаята ми и ще ти обясня как ще продължим.

* * *

Когато слънцето се скри зад хоризонта, Мерит седна на ръба на леглото ми.

— Нервна ли си, господарке?

— Не — отговорих искрено и придърпах завивките до гърдите си. — Ние правим това, което е необходимо. Утре Уосерит ще ми каже как ще прекарам следващата година.

— Надявам се, така, както подобава на принцеса.

— Дори да трябва да размахвам бронзова кадилница от зори до здрач, ако това накара Рамзес да почувства, че му липсвам, значи си струва.

* * *

На сутринта Алоли почука на вратата ми и големите й очи се разшириха още повече, когато ме видя в дългата синя роба на Хатор.

— Сега наистина си една от нас! — възкликна тя и гласът й прокънтя през безмълвните коридори.

— Може би трябва да пазим тишина — предложих аз.

— Глупости! Вече се зазорява.

Докато вървяхме, тя ми подаде ръка. Беше толкова рано, че й трябваше маслена лампа, за да направлява пътя ни през сивите коридори на храма.

— И така, нервна ли си? — попита весело тя и аз отново се зачудих защо всички очакват, че трябва да бъда. — Още помня първия си ден в храма. Отначало бях в храма на Изида.

— При Хенутауи?

— Да — сбърчи нос Алоли. — Не знам защо майка ми избра него. Можеше да избере храма на Мут, на Сехмет или дори на Хатор. Ако беше жива, щях да я попитам. Но тя умря, когато бях на десет. Пет години прекарах с великата жрица — носех й вода, лъсках й сандалите, правех й прическата…

— Това ли трябва да прави една жрица?

— Разбира се, че не!

В края на коридора се отвори врата и един глас се провикна остро:

— Тихо!

— Това е Серапис. Старата жрица обича да си поспива до късно.

— Не трябва ли тогава да пазим тишина?

— Да пазим тишина ли? — разсмя се Алоли. — Тя скоро ще заспи завинаги. Трябва да стане и да се радва на часовете, които й остават.

Стигнахме до коридор, който свършваше пред двойни врати, и Алоли каза:

— Стой тук.

Силуетът й се изгуби в черното помещение, докато аз чаках в коридора под изрисувано изображение на Нил в небето. Когато бях малка, Мерит ми посочи към звездите, скупчени в празнотата, и ми разказа как богинята крава Хатор изсипала млякото си в небето — пътека, по която Ра да кара слънчевата си ладия. Загледах се в картината и се запитах дали това е същата пътека, по която родителите ми се бяха отправили към небесните селения в Яру.

Отварянето на врата прекъсна мислите ми и ръката на жрицата ме повика.

— Ела. Иска да те види.

Пусна ме да вляза в спалнята на Уосерит и тогава аз се опитах да прикрия стъписването си. Край запален мангал, издълбан в плочките на пода, бяха поставени три стола и на един от тях седеше Пасер. Вместо в строгия кок на учен сега косата му бе привързана с лента от лапис лазули. На светлината на огъня видях картуша, увиснал на врата му. На него със златни букви беше гравирана пълната титла на Рамзес.

— Можеш да затвориш вратата, Алоли.

Жрицата се подчини и Уосерит посочи към стола срещу себе си.

— Нефертари — започна тя, когато седнах, — сигурна съм, че си изненадана да видиш тук учителя си, особено след като вече стана министър.

Погледнах към Пасер, за да разбера колко се е променил сега, когато беше станал част от двора на фараона. С туниката на министър изглеждаше някак по-различен.

— Сега Пасер има много нови задължения в двореца — обясни Уосерит, — но се съгласи да продължи с обучението ти. Всяка сутрин, преди да докладва в Залата за аудиенции, ще идва в храма, за да те обучава по езиците, които си учила при него.

— По изгрев-слънце? — възкликнах аз.

— Дори и по-рано — кимна Пасер.

— Той знае, че няма да го разочароваш — поясни Уосерит. — В едубата си усвоила седем езика. Точно това ще те отличи от Изет и ще те направи безценна.

Намръщих се.

— За Рамзес ли?

— Задълженията на една царица не са само това, да ражда деца — отговори Пасер. — Тя трябва да разговаря с хората, да се среща с министри, да поздравява сановници, пристигнали в двореца. Ти владееш шасу, хетски, нубийски. Кой ще може най-добре да приема чужди принцове?

— Разбира се, Хенутауи ще нашепва в ухото на фараон Сети — предупреди ме Уосерит. — Освен това Изет наистина е красива. Царедворците вече я обожават и двете с Хенутауи са идеална двойка. Забавни и хубави… Но хубава не означава полезна.

— И аз трябва да бъда полезната принцеса, така ли? — попитах и се почувствах наранена.

— Да се надяваме, че ще станеш нещо повече от това — отговори Уосерит. — Всички се възхищават на Изет, така че ще е необходимо много повече, за да станеш велика съпруга. Това означава, че всяка сутрин по изгрев-слънце ще се срещаш с министър Пасер тук, в тази стая.

— Твоята стая?

— Да, и ще идваш подготвена. Надявам се никога да не чуя, че си била небрежна или ленива в работата си. Пасер ми каза, че понякога не си посещавала занятията в едубата. Тук това никога няма да се случи. След като приключиш с уроците си, Алоли ще те посрещне зад тези врати и ще ти даде инструкции за утринните ритуали. Когато задълженията ти като жрица са изпълнени, ще се срещнем в Голямата зала, където ще седнеш при мен и аз ще те уча как да се държиш, когато се храниш с двора.

Уосерит забеляза погледа ми и добави:

— Надявам се, не мислиш, че вече знаеш как.

Тя зачака за отговор и аз послушно поклатих глава.

— Добре. Когато приключим с храненето, ще придружиш Алоли до източното светилище, където ще те учи да свириш на арфа.

— Но аз вече мога да свиря на арфа! — възразих.

— Както трябва ли? Като сестра ми и Изет?

— Не, но дарбата ми за езици…

— А сега ще придобиеш и дарба за арфа.

Погледнах към Пасер, сякаш можеше да отмени заповедта на Уосерит, но изражението му си остана все така каменно.

— Когато приключиш с арфата — продължи Уосерит, — можеш да се върнеш в стаята си и да започнеш да учиш. После ще очаквам да се присъединиш към жриците за ритуала по залез-слънце. В края на деня, ако желаеш да вечеряш заедно с тях, можеш да отидеш в Голямата зала. Ако не, можеш да се нахраниш на спокойствие в стаята си.

Тя стана, за да ни остави сами.

— Знам, че изглежда така, сякаш имаш да научиш безброй неща — каза Уосерит с мек глас, — но всяко нещо си има цел. Колкото по-дълго си далеч от Рамзес, толкова повече ще му липсваш и с толкова повече време ще разполагаме, за да те преобразим от фиданка в дърво, което може да устои и на най-силните ветрове.

Кимнах, сякаш й вярвах, и когато тя излезе, Пасер се обади с тих глас:

— А ветрове наистина ще има. Повярвай й, принцесо.

Той стана и извади от едно писалище в другия край на стаята голям модел. Сложи го на масата между двата ни стола.

— Знаеш ли какво е това? — попита Пасер.

Наведох се напред, за да видя по-добре. Някой скулптор грижливо бе изваял от глина дълга стая с повече от три дузини колони, поддържащи покрив от сини плочки. В единия й край имаше две бронзови врати, които познах от двореца. В другия се издигаше излъскан подиум. Стъпалата му бяха изрисувани с образи на завързани пленници, така че когато фараонът слиза от подиума, да може да смачка враговете си под плетените си сандали. На подиума имаше поставени три позлатени трона. Макар че членовете на двора трябваше да са навършили поне четиринайсет години, за да влязат в това помещение, го разпознах, когато го зърнах.

— Това е Залата за аудиенции — казах.

Пасер се усмихна.

— Много добре. Но откъде разбра, след като никога не си влизала вътре?

— Познах вратите.

— Всяка сутрин фараонът влиза тук. — Пасер взе едно тръстиково перо от масата и посочи към предната част на залата. — Минава край министрите.

Посочи към една дълга маса в модела, широка почти колкото стаята.

— Министрите стават и му се покланят. След като измине голямото разстояние между министрите и подиума, той сяда на трона си и молителите биват допуснати в Залата за аудиенции. Всеки молител се обръща към един от четиримата министри с жалбата си.

— Към който и да бил министър, така ли?

— Да. Ако везирът не разполага с власт да му помогне, стражи претърсват молителя и му позволяват да се обърне към фараона. Но фараонът не е единственият, който седи на този подиум. На него има три трона.

Той посочи към трите златни стола.

— Днес — четири.

— За фараон Сети, царица Туя, фараон Рамзес и Изет.

— Принцеса Изет — напомни ми Пасер. — А тук, на този подиум, се решават човешките съдби. Ти царица като Туя ли ще бъдеш, без да се интересуваш от нищо друго освен от щастието на своя iwiw?

Стори ми се, че долавям в гласа му неодобрение, но не можех да бъда сигурна.

— Или ще бъдеш царица като леля си, умна и наблюдателна, подготвена да се превърнеш в съуправител на дело, макар и не по име?

Рязко си поех въздух.

— Никога няма да бъда като леля си. Аз не съм блудница.

— И Нефертити не беше.

Не бях чувала никой друг освен Мерит да изрича името й. В кехлибарената светлина на утрото лицето на Пасер изглеждаше сурово и войнствено.

— Каквото и да си чувала, леля ти никога не е използвала тялото си, за да властва в Залата за аудиенции.

— Откъде знаеш?

— Питай дойката си. Тя познаваше Нефертити и в цяла Тива няма друг човек, който да се интересува повече от клюки.

Стори ми се, че може би се е усмихнал, но въпреки това погледът му остана сериозен.

— Защо според теб хората търпяха политиката на леля ти, преместването на царския град, прокуждането на боговете си?

— Защото е разполагала със силата на фараон.

Пасер поклати глава.

— Защото знаеше какво искат хората и им го даде. Нейният съпруг им отне техните богини, затова тя се превърна в тяхна богиня на земята.

— Това е ерес — прошепнах аз.

— Или мъдрост? Тя знаеше, че това, което прави съпругът й, е опасно. Ако хората се бяха разбунтували, тя първа щеше да мине под ножа. Спаси живота си, като впечатляваше молителите в Залата за аудиенции. Можеше да покрие всички стени от Тива до Мемфис с изображенията си, но само думите могат да променят мнението на човека. С всеки един молител тя влияеше на хората.

— И това ли искаш да направя и аз? — попитах го.

— Ако искаш да останеш жива. Или може да последваш примера на царица Туя — отговори той. — Можеш да оставиш на съпруга си всички жалби освен най-простите, ако предположим, че фараон Рамзес те вземе за жена. Но като племенница на еретици според мен няма да имаш тази възможност. Ако се озовеш на трона в Залата за аудиенции, времето ти там ще бъде единственият начин да повлияеш на хората. Така, както постъпваше леля ти.

— Египет проклина името на леля ми.

— Не и докато беше жива. Тя умееше да контролира министрите, знаеше кога да заговори, кои приятелства да поддържа. Но ти готова ли си да усвоиш тези неща?

Отпуснах се още по-ниско на стола.

— И да стана като царицата еретичка?

— И да станеш конкурентен играч в тази игра на сенет.

Той посочи към една излъскана дървена маса. Плотът й беше разделен на три реда с по десет квадрата. Пасер отвори едно чекмедже и извади гравирана фигура от фаянс.

— Знаеш ли какво е това?

Разбира се, че знаех.

— Това е фигура за игра.

— Има по пет за всеки играч. В някои игри са седем или дори десет. Тази игра донякъде прилича на двора.

Той погледна към мен.

— Понякога ще ти се струва, че играеш с повече фигури, отколкото можеш да контролираш. Друг път фигурите ще са по-малко. Но в двора всяка партия винаги завършва по един и същ начин: първият играч, който успее да събере всичките си фигури в собствените си квадрати, печели. Трябва да се научиш кои придворни да контролираш, кои министри да приближиш до себе си, кои посланици да умиротвориш. И тази съпруга, която успее да примами всички тях в своите квадрати, един ден ще стане царица. Играта не е лесна, а правилата са много, но ако си готова да се учиш…

Помислих си за Рамзес от другата страна на реката. Рамзес, който се събуждаше в леглото на Изет и я наблюдаваше как се приготвя за сутринта, за Залата за аудиенции. Какво знаеше тя за жалбите? Как би могла да му помогне по какъвто и да било начин? С всеки ход, който ми покажеше Пасер, можех да се приближавам все повече до Рамзес.

— Да.

Думата прозвуча със сила, която ме изненада.

Устните му се извиха в началото на усмивка.

— В такъв случай утре ще донесеш перо и папирус. Ще добавим към уроците си осми език: акадски, езика на асирийците. За довечера можеш да преведеш това.

Той извади от колана си един свитък и ми го подаде.

Алоли ме чакаше от другата страна на вратата.

— Какво има? — попита бодро тя. — Какво ще учиш?

Последвах дрънченето на гривните й по коридора. Жриците бяха будни и сутрешният ритуал скоро щеше да започне.

— Езици — отговорих аз. Щях да добавя: „Шасу“, но Алоли вдигна ръка.

— Тихо! Наближаваме светилището.

Светилището беше тъмно и тихо като гробница. Въздухът кънтеше, натежал от тишина. Светилището се намираше в сърцето на храма и стените без прозорци и тежките колони го защитаваха от слънцето. В центъра на помещението се издигаше олтар от абаносово дърво. В излъскания черен камък се отразяваше трепкащата светлина на факлите.

— Какво ще правим? — попитах аз шепнешком, но Алоли не отговори. Тя се отправи към дъното на помещението, където бавно коленичи пред олтара на Хатор и вдигна ръце.

Аз я последвах и направих същото. Край нас жрици в изящно надиплени сини роби заемаха местата си и вдигаха ръце с протегнати длани като Алоли, сякаш очакваха дъждовни капки. Огледах се за Уосерит, но когато започнаха напевите и светилището се изпълни със сладкия аромат на тамян, не можех да видя нищо друго освен олтара насреща си.

Майко на Хор. Съпруго на Ра. Създателке на Египет.

Майко на Хор. Съпруго на Ра. Създателке на Египет.

Жриците повториха този напев. Алоли погледна към мен, за да провери дали разбирам. Повторих думите заедно с нея.

— Майко на Хор. Съпруго на Ра. Създателке на Египет.

А после някоя добави:

— Дойдохме да ти отдадем почит.

Жените отпуснаха ръце и тогава Уосерит влезе през източния коридор в роба от някакъв удивителен плат. Докато се движеше, той се диплеше и шумолеше и създаваше впечатление за вода в слабо осветената стая. Косата й беше прибрана назад с короната на Хатор и не за първи път изпитах страхопочитание към нея. Тя протегна над олтара алабастрово гърненце и изля масло върху излъсканата повърхност.

— Майко на Хор, съпруго на Ра, създателке на Египет, нося ти маслото на живота.

Жриците отново вдигнаха длани, а Уосерит изми ръцете си в купа вода. После изчезна по задимения коридор.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

Алоли ми се усмихна широко.

— Сутрин помазваме олтара с масло, а вечер великата жрица носи хляб и вино.

— Но всичко това… само за малко масло?

Усмивката на Алоли се стопи.

— Това са ритуалите на Хатор — отговори тя със суров глас. — Трябва да ги изпълняваме всяка сутрин и всяка вечер, за да й доставяме удоволствие. Нима би поела риска да я разгневиш, като не й отдаваш почит?

Поклатих глава.

— Не, разбира се.

— Ритуалите на Хатор може и да са прости, но за оцеляването на Египет няма нищо по-важно от тях.

Внезапната сериозност на Алоли ме изненада. Двете прекосихме голяма част от храма, без да казваме нищо. Когато стигнахме до входа, се осмелих да попитам:

— И така, какво ще правим сега?

Общителната Алоли се завърна.

— Великата жрица не ти ли каза? Сега ще чистим!

Почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми.

— Имаш предвид с масло и четки?

— И с плат, и с лимони — допълни тя и спря да върви. — Никога ли не си чистила?

— Сандалите си — отговорих. — Когато по тях остане кал след лова.

— Но никога под, маса или мозайка?

Забеляза изражението ми и осъзна истината.

— Никога в живота си не си чистила, нали?

Поклатих глава.

— Не е трудно — увери ме бодро тя. — Жриците го правят всеки ден преди обед.

Съблече си робата, сви я на вързоп и я пъхна под мишница. Отдолу носеше същата синя риза, която бяха дали на мен.

— Ще почистим коридора, който води навън, към горичките. Мъжете минават по него с кал по сандалите и мръсотия по полите. Всяка жрица си има коридор и този е моят!

Тя закрачи напред и аз я последвах. Не разбирах защо е толкова весела, преди тя да отвори вратите, водещи към горичките. Когато се наведе и се захвана за работа, широкоплещестите работници в горичките се загледаха как ризата й бавно се вдига по бедрата. Тя дори не се опита да се прикрие от погледите им. Приклекнах над плочките в другия край на коридора и наместих ризата си над коленете. Потопих един плат в купа с вода, наведох се и внимателно го прокарах по пода.

— Ще стане по-лесно, ако коленичиш — посъветва ме Алоли и се засмя. — Не се притеснявай, никой няма да те гледа. Всички гледат мен.

* * *

Когато пронизителният звук на тръбите накара работниците да се отправят към домовете си отвъд храма, Алоли ми подаде робата ми. Чистенето бе продължило цяла вечност, но най-после свърши.

Влязохме в Голямата зала с извисяващите се над нас мозайки на Хатор. Оживеното помещение бе изпълнено с аромат на печена патица в димящи купи със сок от нар. Безброй редици от излъскани кедрови маси бяха заети от жрици, които вече бяха седнали на местата си.

— Ние къде ще седнем?

— До великата жрица.

Виждах короната на Уосерит над главите дори на най-високите жени. Когато ни забеляза, тя кимна леко. Седнах от дясната й страна, а Алоли — от лявата. Когато посегнах към купата си, Уосерит рязко каза:

— Надявам се, че когато си в двореца, не грабиш така храната си.

Огледах се наоколо, уплашена, че всички са чули упрека й, но другите жрици бяха изцяло потънали в разговорите си.

— Не бива да посягаш към купата си като някоя граблива маймуна — продължи Уосерит. — Отначало трябва да си навиеш ръкава.

Тя направи демонстрация, като вдигна лявата си ръка и грациозно задържа ръкава на дясната, докато посягаше към супата. После остави ръкава си да падне обратно, докато поднасяше купата към устата си. След като отпи, не остави устните си да се задържат върху купата, както може би щях да направя аз. Върна я на мястото й по същия начин, по който я беше взела. Повторих движенията й и тя кимна.

— Така е по-добре. Сега да видя как ядеш патицата.

Останалите жени си бяха навили ръкавите, хващаха месото с две ръце и жадно го разкъсваха. Когато и аз започнах да правя същото, погледът на Уосерит стана по-мрачен.

— Това върши работа за обикновена жрица, но ти си принцеса.

Тя вдигна ръкава си по същия начин, както преди, хвана месото между палеца и показалеца си и бавно отхапа малка хапка, вдигайки към устата си кърпа, която държеше в лявата си ръка, в случай че пастетът от нар прокапе.

— Удивена съм, че от седем години седиш на масата под подиума, а не си научила това. Но предполагам, че ти и Рамзес не сте обръщали внимание на нищо друго освен на себе си.

Наведох глава, за да прикрия срама си, и хванах бутчето на патицата с дясната си ръка, също като нея. Тя ми подаде кърпата си и когато аз я използвах, за да попреча на соса да падне върху робата ми, погледът й се смекчи.

— Когато следващия път дойдеш в Голямата зала — каза Уосерит, — очаквам да носиш кърпа за маса. Накарай Мерит да ти направи от някоя стара риза.

Кимнах.

— И седни изправена. И вдигни глава. Ти не си виновна за нито едно от тези неща, Нефертари. Ти си тук, за да се учиш, и точно това правиш.

* * *

Когато обядът приключи, последвах Алоли по коридорите към източното светилище.

— Мисля, че тук ще ми хареса — излъгах.

Алоли закрачи с широка стъпка напред и дългата й роба зашумоля.

— Чистенето и ритуалите — ще свикнеш с тях — увери ме тя. — А докато ние се упражняваме с арфата — продължи злорадо, — останалите жрици ще са навън и ще посрещат поклонниците.

Заковах се на място.

— Значи аз съм единствената, която ще изучава арфата?

— Е, нали не може целият храм да свири? — попита Алоли и се обърна. — Само няколко жрици притежават този талант. Аз съм една от тях.

Влязохме в източното светилище. Стените бяха покрити с излъскани до блясък плочки в синьо и златно с изображения на богиня Хатор, която учеше смъртните да свирят и пеят.

— Нали е впечатляващо? — попита Алоли, докато вървеше към малък подиум с две арфи, поставени до столчета. — Защо не започнеш?

Седнах и решително поклатих глава.

— Не. Моля те. Бих искала преди това да чуя теб.

Алоли се настани на дървеното столче, наклони арфата и я подпря на рамото си. Седеше изправена като тръстика, така, както ме бяха учили, с лакти, сгънати като ибис, готов да полети. После постави пръсти върху струните и помещението се изпълни със звуците на удивителна мелодия. Алоли затвори очи. В ехото на музиката си се превърна в най-красивата и елегантна жена в цял Египет. Песента отекна в празното помещение, отначало бавна, после бърза и страстна. Дори Изет и Хенутауи не можеха да свирят на арфа с такова умение.

Когато пръстите й се отпуснаха, си спомних, че трябва да дишам.

— Никога няма да мога да свиря така — промълвих със страхопочитание.

— Не забравяй, че ти си на четиринайсет, а аз — на седемнайсет. С времето ще се научиш.

— Но в едубата се упражнявах всеки ден! — възразих.

— В група или сама?

Помислих си за уроците по музика с Аша и Рамзес и се изчервих при спомена колко малко бяхме постигнали.

— Тук няма да има кой да те разсейва — увери ме тя. — Утре може и да не свириш във военната процесия на фараона, но…

Станах от столчето толкова бързо, че го съборих.

— Какво имаш предвид? Каква процесия?

— Египет тръгва на война. Ще има процесия, войската ще мине тържествено през Тива. Снощи дойде вест — поясни Алоли и се намръщи. — Защо, господарке?

— Пасер не ми каза! Трябва да се сбогувам с Рамзес! Трябва да кажа на Аша!

— Но нали сега си в храма! Момичетата, които се обучават за жрици, не могат да го напуснат, преди да е минала една година.

— Аз не се обучавам за жрица!

Алоли изправи арфата си.

— Мислех, че си тук, за да заместиш великата жрица?

— Не. Тук съм, за да съм далеч от Рамзес. Уосерит смята, че мога да се науча да се държа като царица и че Рамзес ще ме направи велика съпруга.

Очите на Алоли станаха широки като лотосови цветчета.

— Значи затова те обучавам — прошепна тя. — С флейта или лира ще си само част от група. С арфа ще си сама и в центъра на вниманието, ще покоряваш слушателите с умението си. И ако можеш да покориш Голямата зала с арфата си, тогава защо не и Залата за аудиенции с фараона?

Веднага разбрах, че е права. Точно затова ни беше събрала Уосерит.

— Аз обаче ще отида на тази военна процесия — отсякох. Нищо нямаше да ме разубеди.

Алоли изглеждаше притеснена.

— Не мисля, че великата жрица ще позволи.

Не казах нищо повече за процесията. Започнахме урока, но единственото, за което можех да мисля, беше войната и веднага щом свършихме, я попитах къде мога да намеря великата жрица.

— Мога да те заведа при нея — отговори Алоли. — Но няма да е доволна, че я прекъсваш. Това е времето, по което пише писма.

Последвах Алоли през коридорите на храма и двете спряхме пред тежка дървена двойна врата.

— Пер Меджат — каза Алоли.

— В библиотеката ли пише?

— Всеки следобед, преди да се качи на кораба и да потегли към двореца.

Поколебах се пред вратата и Алоли бавно се отдръпна.

— Можеш да почукаш — каза колебливо тя, — но не очаквай да ти отговори.

Вдигнах юмрук и похлопах на вратата. Когато не чух нищо, похлопах отново. Една от тежките врати се отвори.

— Какво правиш тук? — попита властно Уосерит. Беше свалила короната на Хатор и ръцете й бяха изцапани с пясък и мастило.

— Дойдох да ти отправя една неотложна молба — отговорих.

Уосерит погледна към Алоли и не направи нито един жест, с който да покани някоя от нас да влезе.

— Предполагам, че ти е казала за процесията?

— Да — потвърдих отчаяно — и дойдох да те попитам дали може да присъствам.

— Не може, разбира се.

— Но…

— Помниш ли какво ти казах — че понякога няма да разбираш съвета ми, но въпреки това ще трябва да го следваш? И помниш ли, че ти се съгласи с това?

— Да — измънках.

— В такъв случай няма да се наложи да слушам отново и дума по този въпрос.

Тя затвори вратата. Аз се обърнах към Алоли и не можах да сдържа сълзите си.

— Ако бях негова съпруга, можех да тръгна на война с него.

— На война ли? — възкликна Алоли. — Та ти си жена!

— Има ли значение? Бих могла да му бъда преводач.

Алоли обви ръка около раменете ми.

— След една година, господарке, ще можеш да го виждаш толкова често, колкото искаш. Не е толкова дълго, колкото си мислиш.

— Но той ще си помисли, че му се сърдя! — възразих аз. — Няма да повярва, че ми е забранено да го виждам, защото съм бъдеща жрица. Аз съм принцеса. На принцесите не им е забранено нищо.

— Освен това. Ти си дала дума на великата жрица.

— Но тя не разбира! — възкликнах аз.

— Когато бях в храма на Изида, си мислех да избягам, да отида при майка си и да й кажа колко е ужасно. Или да отида при чичовците си и да помоля някого от тях да ме прибере в дома си. Но не го направих, защото, ако ме заловяха, щеше да ми е забранено да стана жрица, завинаги.

— Но нали точно това си искала? Или не?

— Разбира се, че не! Исках само да се спася от Хенутауи.

— Тогава как си успяла?

— Не аз успях. Великата жрица на Хатор. Уосерит ме чу да свиря по време на един празник на Опет и когато дойде да ме похвали, видя колко съм нещастна. Затова уреди да ме купи от Хенутауи.

Поех си рязко въздух.

— Тя те е купила като робиня?

— Хенутауи не искаше да ме пусне при други условия.

— И колко плати?

— Колкото за седем мъже. Защото знаеше, че животът ми при Хенутауи е непоносим. Виждаш ли, принцесо? Щеше да е много глупаво, ако бях избягала. Богинята видя колко съм нещастна и благодарение на това, че спазих обета си пред Изида, тя ме освободи от тази усойница.

Алоли посегна към мен и ме потупа по коляното.

— Трябва да спазиш обещанието си пред Хатор, и тя ще направи така, че и твоето желание да се сбъдне.

* * *

На следващата сутрин се учудих, че заварвам Уосерит все още в спалнята й. Двамата с Пасер се бяха привели един към друг и разговаряха шепнешком, но когато влязох, млъкнаха.

— Принцеса Нефертари — поздрави ме Уосерит. Зачудих се защо не е в светилището. — Знам колко много искаше да отидеш…

— Не — заявих решително. — Сбърках.

Уосерит се поколеба, сякаш се опитваше да разбере какво имам предвид.

— Надявах се, че когато дойдеш в този храм, Нефертари, ще мога да те обучавам всеки ден. Но сега, когато брат ми е на война в Кадеш, ще трябва по-често да присъствам в Залата за аудиенции. Понякога може да минат цели дни, без да те видя. Дори цял месец.

Погледнах към Пасер, който кимна.

— Аз пак ще съм тук сутрин, както и всички жрици.

— И ще могат да те обучават под мое ръководство — допълни Уосерит. — Надявам се, че когато попитам как вървиш, ще чуя, че напредваш.

— Разбира се — обещах аз, но Уосерит не изглеждаше убедена.