Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (31)

Глава 29
Твоите akhu ще стоят редом с моите

 

Беше преди зазоряване през третия месец на ахет и дворът плаваше с флотилия от кораби по река Нил. От мачтата на „Благословът на Амон“ се вееха златни знамена. От палубата Рамзес посочи на запад. Беше чакал две години, за да ни покаже това.

— Виждате ли ги? — попита той и докато небето зад източните хълмове започна да светлее, светлината падна над два храма, изваяни в скалите на две планини.

Придворните се стекоха до перилата на корабите, поразени от величествената гледка, заради която бяхме дошли толкова далеч. Аша се обърна към архитекта Пенре:

— Ти ли ги построи?

Но Пенре поклати глава.

— Проектът беше на фараона, отначало докрай.

Когато корабите стигнаха до кея, Рамзес ме хвана за ръката. Поведе ме към входа на по-малкия храм, а удивените придворни от „Пи-Рамзес“ ни последваха. В този миг разбрах какво ли е усещането да си бръмбар в света на хората. Всичко, което ни заобикаляше, ме караше да се чувствам мъничка. Към отсрещната страна на Нил се взираха две изображения на Рамзес и две мои. Грамадните ни крака бяха по-високи от всичко, създадено от боговете, и когато застанахме под свода на портала, Рамзес посочи към думите, изваяни в камъка.

За моята царица Нефертари, възлюбена на Мут, за която слънцето изгрява в Нубия всеки ден.

— За теб — каза Рамзес.

След деветнайсет години можех да направя възлияния на своите akhu в собствения си надгробен храм. Този храм щеше да остане завинаги и когато влязохме в хладните му недра, бях прекалено развълнувана, за да продумам. На всички стени художниците ме бяха изобразили усмихната, вдигнала ръце към богиня Хатор и поднасяща тамян на богиня Мут. Бяха изваяли статуи от гранит на предците ми и когато Рамзес обясни колко дълго са се трудили мъжете в пустинята, оставих сълзите да потекат по бузите ми и да размажат кохла ми. Докоснах варовиковата статуя на майка си, царица Мутноджмет, застанала до баща ми, военачалника Нахтмин, и за първи път почувствах, че съм си у дома. Само Нефертити бе имала свой собствен храм като царица. Когато погледнах към другия край на залата и видях очите й, вперени в моите, осъзнах колко си приличаме.

— Рамзес — прошепнах, — откъде…

— Изпратих Пенре в Амарна, за да намери изображенията им.

Гърлото ми се сви, не можех да преглътна.

— Но какво ще си помислят хората?

— Този храм е твой. Не на придворните от Аварис или на министрите от „Пи-Рамзес“. И дотогава, докато съществува Египет — обеща ми той, — твоите akhu ще стоят редом с моите.

Той хвана Амонхер и Прехир за ръцете и ги въведе в най-вътрешното помещение на втория храм, а Пенре нареди на придворните да се отдръпнат.

Рамзес ме погледна с широка усмивка.

— Това ще се случва само два пъти годишно. Готова ли си?

Не знаех за какво да съм готова. В хладните сенки на ранното утро по пода на помещението бавно запълзяха слънчеви лъчи и статуите на Рамзес, Ра и Амон грейнаха, внезапно огрени. Само статуята на Птах, бога на подземния свят, остана потопена в мрак и в залите отекнаха викове на удивление.

— Великолепно е — прошепна Мерит.

Рамзес ме погледна, за да види как ще реагирам. Това бяха нашите посмъртни храмове, един до друг, заедно до края на вечността. На всички стени в храма на Рамзес моето изображение беше също толкова високо, колкото и неговото. Имаше сцени как ловуваме в тресавищата заедно с Аша, как ловим водни птици с метателна тояга, а на най-голямата стена майсторите бяха пресъздали битката при Кадеш.

— Боговете никога няма да забравят това — казах аз.

— Но ти доволна ли си?

Усмихнах се през сълзи.

— Повече, отколкото мога да изразя с думи. И един ден, когато децата ни са достатъчно големи и разбират, пак ще ги доведем тук, за да видят своите akhu. Така ще знаят, че никога не са били сами в Египет.

— И ти не си била — каза той и когато ме взе в прегръдките си и аз преместих поглед от Мерит към Уосерит и красивите си синове, знаех, че е прав.