Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (30)

Глава 28
Защото царят е Птах на юг от стената

На сутринта дворецът бе изпълнен с униние. Хората тихо представяха молбите си в Залата за аудиенции — не искаха да нарушават неловката тишина. Но когато Уосерит се появи в синята си роба на Хатор, сред придворните премина вълна от шепот.

— Уосерит — поздрави я Рамзес, стана от мястото си и я прегърна. Министрите станаха, за да й поднесат съболезнованията си. Огледах лицето й за следи от тъга, но когато се обърна към мен, в очите й видях само безкрайно облекчение.

— Нефертари.

Тя ме прегърна и когато обвих ръце около нея, прошепна:

— Свърши.

В гласа й звучеше неувереност, сякаш не беше вярвала, че сестра й е смъртна. Придворните я заобиколиха и започнаха да изразяват съчувствието и смайването си.

Вечерта, докато се приготвях за Голямата зала, тихо попитах Мерит:

— Как мислиш, какво ще стане с Хенутауи?

— Има ли значение?

Тя сложи Амонхер и брат му на леглото и се върна, за да ми сложи нагръдник.

— Навярно ще я погребат в безименен гроб. Ще я спуснат в земята дори без амулет, по който боговете да я познаят.

Помислих си за последните мигове на Хенутауи и потръпнах, когато си помислих как ли се е почувствала, когато е осъзнала, че острието на Рахотеп е предназначено за нея. Отидох до леглото и целунах Амонхер по бузката.

— Никога вече няма да има съмнение — прошепнах аз. — Когато се научиш да ходиш, когато се научиш да говориш, всички в „Пи-Рамзес“ ще обръщат внимание и ще знаят, че ти си наследникът на трона на баща си.

Той посегна и задърпа обецата ми. Смееше се, сякаш разбираше какво му казвам. Но останалите в „Пи-Рамзес“ не бяха толкова весели.

В продължение на десет дни чакахме новини от хетите и макар че сега на плочките на подиума в Залата за аудиенции имаше само два трона, изпитвах чувството, че съм ограбена от триумфа си. През месец тот щях да стана царицата на Рамзес, но едва когато пристигна писмото от Хатушил, почувствах, че тържеството ми е пълно.

Рамзес взе свитъка, прочете го и вдигна удивен поглед.

— Какво? — попитах аз.

— Мир! — отвърна триумфално той. — С хетското царство.

В Залата за аудиенции изригна буря от ликуване и разби тишината, надвиснала като тежък покров над двореца „Пи-Рамзес“. Рамзес ми подаде свитъка и ме загледа, докато го четях. Това беше съгласие, че хетите ще задържат Кадеш, а и случай на война срещу Асирия нито една от двете държави нима да използва затруднението на другата, за да нахлуе в нея. За втори път плъзнах поглед по идеалния хетски лагер и си помислих: „Това е споразумение, което ще остане за вековете. След хиляда години този договор ще бъде доказателство за славното ни царуване.“

— Има ли нещо, което би искала да промениш? — попита Рамзес.

— Не — отговорих и се усмихнах триумфално. — Ако зависи от мен, бих подпечатала този договор и бих го изпратила обратно преди залез-слънце.

— Донесете ми восък! — нареди Рамзес.

Донесоха табла с горещ восък и когато Рамзес свърши, и аз взех пръстена си и го притиснах достатъчно дълбоко, за да оставя отпечатък. Появиха се два сфинкса с ankh на живота — символът, който принадлежеше на моите akhu, откакто свитъците на Египет бяха съхранили първата писана история. Семейството ми щеше да продължи да съществува. Дори когато пясъците погребяха Амарна и лицето на майка ми изчезнеше от надгробния храм в Тива, картушът на семейството ни щеше да остане.

— Сега между двете ни царства има мир! — оповести Рамзес.

— А кой ще благослови договора? — попита Пасер. — Не трябва ли да помислим коя ще е новата велика жрица?

Аша се обади от масата под подиума:

— Бих искал да предложа Алоли от Тива.

Рамзес погледна към мен.

— Мисля, че от нея ще стане добра велика жрица — отговорих аз. — Но Уосерит трябва да реши дали да я освободи.

Повикаха Уосерит и когато влезе в залата, отново я огледах изпитателно за следи от скръб. Сестра й бе осъдена да бъде завинаги забравена от боговете. Но когато се приближи до подиума, тя се усмихна на Пасер. Рамзес я попита за Алоли и тя погледна към Аша.

— Алоли ще се справи чудесно — каза Уосерит. — Ако желае, може да започне с утринните молитви.

Аша се облегна назад на стола си, изчервен от челото до врата.

— А велик жрец на Амон? — обърна се Рамзес към министрите си. — До първия ден на следващия месец трябва да има нов велик жрец. Чаках две години, за да коронясам царицата си, и повече няма да чакам.

* * *

Не помня почти нищо от коронацията си през месец тот. Въпреки цялото очакване, когато моментът настъпи, усетих, че в покоите ми се възцарява странна тишина. Макар че Мерит тичаше от ракла към ракла, а прислужничките ровеха в кутиите, за да намерят най-хубавите ми кожени сандали и лотосов парфюм, аз седях пред излъсканото бронзово огледало и си мислех за всички събития, които ме бяха отвели до днешния ден. Най-ожесточените ми врагове в двореца вече ги нямаше и макар да казват, че змиите не могат да се убиват една друга с отровата си, аз бях видяла, че могат.

Когато екзекутираха Рахотеп и съобщиха за това в Голямата зала, всички погледнаха към Изет, но тя не заплака. Може би шокът от смъртта на баща й беше също толкова силен, колкото смайването от убийството на Хенутауи. Но освен тези мисли не помня почти нищо и в паметта ми денят на коронацията прилича на палитра на художник, с цветове и аромати, които се блъскат едни в други.

Знам, че Мерит ме облече в най-хубавия лен в „Пи-Рамзес“, а вдовстващата царица ми подари колието си от лапис лазули и излъскано злато. Помня, че Алоли и Уосерит дойдоха в стаята ми и че никога не ги бях виждала по-щастливи или по-разговорливи. Адоли ми благодари за това, което бях направила за нея в Залата за аудиенции. Казах й, че не аз, а Аша пръв спомена името й.

— Мисля, че е много влюбен — завърших аз. — Може би като някой друг, когото познавам.

И двете погледнахме към Уосерит, която наведе глава като млада булка.

— След коронацията на Нефертари ще се ожените ли? — настоя да чуе Алоли.

— Да — изчерви се Уосерит. — Мисля, че да.

— Но като велика жрица…

Уосерит ми кимна.

— Ще трябва да се изнеса от покоите си в храма и да се преместя в двореца. Някоя друга ще трябва да изпълнява утринните ритуали. Един ден, ако имаме деца, може би ще трябва окончателно да се откажа от храма. Но… но още не.

— А Хенутауи? — попитах аз шепнешком. — Знаеш ли какао ще стане…

— Ще я погребат без отличителни знаци. Но ще сложа амулет в устата й — обеща тя. — Та боговете да разберат коя е.

Кимнах мълчаливо. Разбирах, че макар никога да не се бяха разбирали, все пак двете бяха сестри и Уосерит щеше да постъпи правилно.

В храма на Амон в Аварис новият велик жрец, Небуененеф, изля свещеното масло над перуката ми. Затворих очи. Знаех, че Изет наблюдава някъде от подножието на подиума. Представих си как на лицето й е изписано същото озлобление като на това на Хенутауи. Ако тя беше тази, която бе накарала Рахотеп да убие Хенутауи, не исках да знам. А после се разнесоха думите:

— Принцеса Нефертари, дъщеря на военачалника Нахтмин и царица Мутноджмет, внучка на фараон Ейе и съпругата му царица Тейе, в името на Амон те коронясвам за царица.

Навсякъде около мен изригна оглушително ликуване. Амонхер и Прехир подскачаха и също пляскаха с ръце, заразени от въодушевлението на тълпата. Свалиха ми перуката и сложиха на главата ми лешоядовата корона на царица. Крилата на лешояда се спускаха над косата ми. Никога вече нямаше да нося коронката seshed на принцеса. На стъпалата на олтара Рамзес взе ръката ми.

— Вече си царица — промълви той и загледа с възхищение прекрасното украшение с лешояд, което обрамчваше лицето ми в лапис лазули и злато. — Царицата на Египет!

Зад гърба ни чувах ликуването на хиляди придворни. Когато погледнах отвъд храма на Амон, лицата на хората бяха изпълнени с радост. Утрото бе безоблачно, блестящо. Храмът бе изпълнен със звуците на систруми, които отекваха далеч отвъд бреговете на река Нил. Деца държаха над главите си палмови клонки, а жените, дошли с най-хубавите си перуки, се смееха под белите си ленени слънчобрани. Докъдето поглед стигаше, виждах усмивки и празнуване. Над улиците се носеше мирис на печена патица с ечемичена бира и вино. Хиляди хора се тълпяха по пътищата и искаха да вземат участие в радостта на днешния ден. Аз бях тяхната царица. Не царицата еретичка, а царицата воин, любимата на Рамзес Велики.

— И така, какво ще направиш най-напред? — попита Рамзес.

Помислих си за не’арин, които се бяха притекли на помощ на Египет в Кадеш, и когато се обърнах към Рамзес, той разбра какво ще поискам още преди да съм го изрекла.

* * *

Същата вечер Рамзес оповести в Голямата зала, че съм прогонила еретиците от Египет. Хората възликуваха така, сякаш войската ни току-що бе отвоювала Кадеш. Но срещу мен лицето на Изет побледня.

— Всички хабиру ли ще си тръгнат? — попита тя отчаяно.

— Само тези, които искат — отговорих тихо. Изет се извини и напусна пиршеството по-рано. Знаех къде отива, но си замълчах.

На сутринта Мерит ми съобщи, че един художник на име Ашай и семейството му ще останат в Аварис, макар че хабиру потеглят на север.