Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (20)

Глава 18
Истина, превърната в действителност

Последвах съвета на Уосерит и зачаках, наслаждавайки се на дните, които можех да прекарам със синовете си, преди да се наложи да се върна в Залата за аудиенции и да се разделя с тях. След пиршеството за раждането останах да лежа в павилиона четиринайсет дни — четях на Амонхер и Прехир и им пеех химните към Амон, които щеше да ми пее моята майка, ако беше останала жива. На света нямаше нищо по-прекрасно от това, да ги наблюдавам как спят, да изучавам спокойното надигане и спускане на гърдичките им и да слушам тихите шумове, които издаваха, когато бяха гладни, уморени или искаха да ги прегърне не кърмачката, а майка им. Разбира се, не ми беше позволено да ги кърмя, затова Мерит стегна гърдите ми с лен и аз гледах как синовете ми сучат от кърмачките си — весели жени, които също бяха родили наскоро.

През тези четиринайсет дни Рамзес идваше при мен всеки следобед, за да ми съобщи новините от Залата за аудиенции, и ми носеше фурми с мед и вино от нар. Вечер, след като кърмачките увиеха синовете ни в одеяла и ги приберяха в единствената уединена стая в павилиона, Рамзес палеше маслените лампи и лягаше в леглото ми. И там, заобиколени от подаръци от чуждоземни царства, заедно разглеждахме молбите от деня.

За кратко време животът ми стана съвършен. Не ходех в Залата за аудиенции, така че не ми се налагаше да слушам клюките по мой адрес, не бях принудена да гледам страховито ухиленото лице на Рахотеп. Но не можех до безкрай да стоя далеч от света и новините, които дойдоха в нашия щастлив павилион и ме обезпокоиха най-много, не бяха за самата мен, а за сигурността на Египет.

— Няма да позволя това да продължи! — кипна Рамзес в последната ми нощ в родилния павилион и посочи към нарастващия куп петиции от Мемфис. — Пирати шерден нападат корабите ни по Нил. Пирати шерден нападат корабите ни в Кадеш!

— Същите пирати, които плениха кораба на микенския цар и откраднаха подаръците за Амонхер и Прехир — напомних му и лицето му почервеня.

— Няма да позволим това да продължи. Ще изчакаме до тиби — отсече решително той. Не искаше да оставя Изет, преди да е родила, без да разбере дали ще остане жива или не. — И ако тези шерден нападнат още един египетски кораб или дори само кораб, който се е отправил към Египет, не знаят какво ги чака!

На следващия ден в Залата за аудиенции министрите се струпаха около подножието на подиума и започнаха да ме поздравяват с необичайно ниски поклони, докато заемах мястото си. Но когато Рахотеп ми се усмихна странно, изпитах неочакван порив да прегърна синовете си. Знаех, че са в безопасност, но докато Рамзес удряше с жезъла си по пода, а министрите заемаха местата си, трябваше да си напомня, че в цял Египет няма по-добра дойка от Мерит.

— Доведете молителите! — заповяда Рамзес.

Вратите се разтвориха и една фигура пресече помещението. Веднага познах Яхмос и неговата овчарска гега. Той не спря пред масата, зад която чакаха министрите, а се запъти право към мен. Когато стражите пристъпиха напред, за да го дръпнат обратно, аз вдигнах ръка, за да им покажа, че хабиру трябва да продължи към подиума.

— Принцеса Нефертари.

За разлика от предишната ни среща, сега Яхмос се поклони кратко пред трона ми. Запитах се дали заради присъствието на Рамзес. Никой в Египет не би посмял да се доближи до фараона без поклон.

Не го изчаках да се изправи.

— Откъде знаеше, че ще родя синове близнаци?

— Защото царица Нефертити роди на фараон Ехнатон близнаци — отговори той и ме погледна в очите. — Не казах нищо за синове.

Макар че говорехме на езика на Ханаан, все пак погледнах към Рамзес. Той ни наблюдаваше с особено изражение.

— Никога не бива да споменаваш имената на владетелите еретици в Тива — отсякох сурово.

— Владетелите еретици ли? — намръщи се Яхмос. — Ехнатон, да. Но леля ти…

Той поклати глава.

— Нима искаш да кажеш — попитах властно аз, — че тя не е почитала Атон?

— Почиташе Атон само докато съпругът й беше жив. След това позволи да се издигат светилища на боговете, които съпругът й изостави.

Сега Рамзес и Изет бяха спрели да слушат молби. И двамата ме гледаха.

— Какво говориш? — попитах изнервена.

— Казвам, че царица Нефертити никога не спря да се моли на Амон. Тя не беше еретичка, както я нарече фараон Хоремхеб.

— Откъде знаеш?

— Защото съм виждал нейните светилища и съм виждал как майка ти придружава царицата до скритите храмове на Таурет. В това, което правеше леля ти, имаше голяма опасност. Ако съпругът й беше открил, щеше да я прогони и да направи принцеса Кия велика съпруга.

Осъзнавах, че макар да говорехме на езика на Ханаан, всички в залата ни слушаха.

— Вече за трети път идваш в двореца „Малката“! — троснах се сърдито. — Какво целиш?

— Да ти напомня, че леля ти страда в името на своите богове. Не беше свободна да ги почита така, както желаеше. Вместо това трябваше да се кланя на Атон, а майка ти…

— Майка ми никога не се е кланяла на Атон!

— Но понякога се питаше дали не трябва да го стори, когато натискът ставаше толкова голям, че беше готова на всичко, за да го избегне. Семейството ти страда така, както страдат хабиру…

— Фараонът няма да освободи хабиру! — зарекох се. — Те са част от армията му.

Яхмос ме огледа изпитателно, за да види дали не е възможно да променя решението си, и когато видя, че няма, поклати глава и се обърна. Проследих с поглед как се отдалечава. Когато стигна до стражите, аз се чух как възкликвам:

— Чакай!

Той бавно се обърна към мен и аз станах от трона си.

— Какво правиш? — попита Рамзес.

Но аз минах покрай масата на министрите и се приближих до Яхмос пред тежките бронзови врати. Придворните бяха престанали да играят сенет и слушаха, но дори и да разбираха ханаански, понижих гласа си, за да ме чуе само Яхмос.

— Ела пак през тот — казах му.

— Хабиру ще бъдат ли освободени с идването на следващата нова година?

Поколебах се. Рамзес ми вярваше и може би щях да успея да го убедя. Но бях ли готова да изложа на риск сигурността на Египет само защото един хабиру ми бе разкрил истината за предците ми?

— Аз… не знам. За осем месеца много неща може да се променят.

— Искаш да кажеш, че дотогава може би ще си станала царица?

Усещах очите на целия двор, забодени в гърба ми. Прошепнах:

— Чу ли какво говорят хората за синовете ми?

Яхмос не потръпна и не отклони погледа си. И не излъга, както може би щеше да излъже някой придворен.

— Майка ти беше прочута в двора със своята честност и вярвам, че и дъщеря й е същата — отговори той. — Казах на хабиру, че принц Амонхер и принц Прехир са синове на фараона.

За миг затворих очи.

— Съпругът ми мисли, че може да спре клюките със заплахи. Заклева се, че всеки, който говори подобни неща, ще бъде пратен в каменните кариери, но ние с теб знаем… Ще кажеш ли на другите? — попитах. Осъзнавах до какво отчаяние съм стигнала, щом моля един еретик за услуга. — Ще разпространиш ли истината в източна Тива? — повторих.

За миг Яхмос остана неподвижен, вперил поглед в мен, но вместо да назове цена, както очаквах, че може би ще направи, просто кимна в знак на съгласие.

* * *

По-късно същата вечер, преди Рамзес да дойде в стаята ми, разказах на Мерит какво се е случило.

— Той ми каза, че тя никога не е почитала Атон.

Мерит се изправи — досега беше стояла наведена над мангала, където слагаше цепеници от алое. В по-бедните къщи палеха огън с кравешка тор и речни тръстики, но ароматът на алое имаше успокояващо въздействие. През отворената врата към стаята на Мерит виждах, че синовете ми вече спят. Веждите й се събраха в тъмна линия.

— Нали си била там! — възкликнах пламенно. — Вярно ли е?

Мерит седна до мен на ръба на леглото.

— Виждала съм я да почита Атон, господарке.

— Защото е била принудена?

Мерит разпери длани.

— Може би.

— Но виждала ли си я да ходи и в други светилища? Почитала ли е тайно Таурет или Амон?

— Да, когато имаше желание — призна тя.

— И кога беше това?

— Когато не почиташе като богиня себе си — отвърна Мерит с брутална честност.

Сякаш някой повдигна от гърдите ми тежък камък. Може би леля ми е била себична, алчна и суетна. Може би всички тези неща противоречаха на законите на Ма’ат. Но нямаше нищо по-лошо от ереста. А тя не е била еретичка.

Вратите на стаята ми се отвориха. Влезе Рамзес и Мерит стана, за да му се поклони.

Веднага след излизането й седнах до Рамзес на дългата кожена пейка край огъня и му разказах какво ми каза Яхмос. За един дълъг миг той не пророни нито дума, а после сложи свитъците, които носеше, на ниска маса до мангала, и възкликна:

— Знаех си, че това, което ни преподават в едубата, не е вярно! Как би могъл някой твой роднина да е еретик, Нефер? Погледни само майка си. Погледни себе си!

Гласът му се извиси развълнувано.

— А какво казва Мерит?

— Същото като Яхмос. Виждала е как леля ми почита Таурет в храма й.

Затаих дъх и се запитах дали това ще е мигът, в който ще реши да ме направи велика съпруга. Ако можех мълчаливо да внуша в сърцето му това решение със силата на волята си, щях да го направя.

Той взе ръцете ми в своите и се зарече:

— Народът може и да не знае истината, Нефертари, но ние я знаем. И един ден аз ще възродя имената на твоите akhu в Египет.

Останах разочарована.

— А дотогава?

Бузите на Рамзес се изчервиха. Със сигурност знаеше на какво съм се надявала.

— Дотогава ще се опитваме да променим мнението на хората.