Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (2)

Пролог

Сигурна съм, че ако седна на някое тихо място, далеч от двореца и от шума на двора, ще успея да си спомня много по-ранни сцени от детството си от времето, когато бях шестгодишна. Но така, както стоят нещата, съм запазила смътни впечатления от ниски маси с крака във формата на лъвски лапи, поставени върху излъскани плочки. Все още усещам аромата на кедър и акация от отворените ракли, в които бавачката ми държеше любимите ми играчки. И съм сигурна, че ако остана един ден седнала в смокиновите горички, без да ме безпокои нищо друго освен вятъра, ще успея да придам образ на звуците на систруми^[1], разклащани в някакъв двор, в който гори тамян. Но всички тези спомени са неясни, виждани сякаш през тежък плат. Първият ми истински спомен са риданията на Рамзес в тъмния храм на Амон.

Навярно съм помолила онази вечер да отида с него или пък дойката ми може би е била прекалено заета край постелята на принцеса Пили и да не е разбрала, че ме няма. Но си спомням как минахме през безмълвните зали на храма на Амон и как лицето на Рамзес приличаше на едно изображение, което бях виждала — жени, които умоляват богинята Изида да прояви благосклонност. Бях шестгодишна и не спирах да говоря, но онази вечер знаех, че трябва да мълча. Погледнах към изрисуваните образи на боговете, докато преминаваха през трепкащата светлина на факлата ни, и когато стигнахме до най-вътрешната част на светилището, Рамзес за първи път се обърна към мен:

— Стой тук.

Подчиних се на заповедта му и се отдръпнах още по-назад в сенките, докато той се приближаваше към огромната статуя на Амон. Богът беше осветен от светлината на разположени в кръг лампи и Рамзес коленичи пред създателя на живота. Сърцето ми биеше в ушите така оглушително, че не можех да чуя какво шепне, но последните му думи отекнаха по-високо:

— Помогни й, Амон. Тя е само на шест годинки. Моля те, не оставяй Анубис да я вземе. Не още!

Нещо се раздвижи край отсрещната врата на светилището и шумът на сандали предупреди Рамзес, че не е сам. Той се изправи, избърса сълзите от очите си, а аз затаих дъх, когато един мъж изплува от тъмнината като леопард. На раменете му висеше петнистата животинска кожа на жрец, а лявото му око беше червено като локва кръв.

— Къде е царят? — попита властно великият жрец.

Рамзес събра цялата смелост на своите девет години, излезе от светлината на кръга от лампи и проговори:

— В двореца, Твое светейшество. Баща ми не желае да се отдели от леглото на сестра ми.

— Тогава къде е майка ти?

— И тя… и тя е при нея. Лекарите казват, че сестра ми ще умре!

— Значи баща ти е изпратил деца да се обърнат към боговете?

За първи път осъзнах защо бяхме дошли.

— Но аз обещах на Амон всичко, което пожелае! — извика Рамзес. — Всичко, което един ден ще стане мое!

— И баща ти нито веднъж не си помисли да ме повика?

— Помисли си! Помоли да дойдеш в двореца. — Гласът на Рамзес се прекърши. — Но как мислиш, дали Амон ще я излекува?

Великият жрец прекоси помещението.

— Кой може да каже?

— Но аз паднах тук на колене и му предложих всичко. Изпълних това, което ми казаха.

— Ти може и да си — сопна се великият жрец, — но самият фараон не е дошъл в храма ми.

Рамзес ме хвана за ръката и двамата последвахме подгъва на робата на великия жрец в двора. Тръба раздра тишината на нощта, а когато се появиха жреци в дълги бели плащове, си помислих за бога мумия Озирис. В мрака беше невъзможно да различа чертите им, но когато се събраха достатъчно, великият жрец изрева:

— Към двореца „Малката“!

Понесохме се в тъмнината, в която пътят ни се осветяваше от факлоносци пред нас. Колесниците ни полетяха през ледената нощ на месец мехир към реката Нил. А когато прекосихме водите й и се изкачихме по стъпалата на двореца, стражи побързаха да съпроводят групата ни в преддверието.

— Къде е царското семейство? — попита великият жрец.

— В спалнята на принцесата, Твое светейшество.

Великият жрец се запъти към стълбището.

— Тя жива ли е?

Когато нито един от стражите не отговори, Рамзес се втурна напред и аз забързах след него, уплашена да остана в тъмните зали на двореца.

— Пили! — извика той. — Пили, не! Чакай!

Изкачи стъпалата по две наведнъж и пред стаята на Пили двама въоръжени стражи се отдръпнаха пред него. Рамзес отвори със замах тежките дървени врати и спря. Надникнах в полумрака. Въздухът бе натежал от тамян, а царицата се бе привела напред, разтърсвана от ридание. Фараонът стоеше сам в сенките, далеч от единствената маслена лампа, осветяваща стаята.

— Пили — прошепна Рамзес. — Пили! — изкрещя той. Не го интересуваше, че не е подобаващо за един принц да плаче — втурна се към леглото и сграбчи ръката на сестра си. Очите й бяха затворени, а гърдичките й вече не потръпваха от студ. От леглото до нея царицата на Египет нададе отчаяно ридание.

— Рамзес, трябва да им наредиш да ударят камбаните.

Рамзес погледна към баща си, сякаш фараонът на Египет можеше да отмени настъпването на самата смърт.

Фараон Сети кимна.

— Върви.

— Но аз се опитах! — извика Рамзес. — Умолявах Амон!

Сети прекоси стаята и обгърна с ръка раменете на Рамзес.

— Знам. А сега трябва да им кажеш да ударят камбаните. Анубис я отведе.

Но аз виждах, че Рамзес не може да понесе мисълта да остави Пили сама. Тя се страхуваше от тъмното, също като мен, и всичкият този плач щеше да я уплаши. Той се поколеба, но гласът на баща му беше твърд:

— Върви!

Рамзес погледна към мен и двамата безмълвно се разбрахме, че ще отида с него.

В двора една стара жрица седеше зад разкривените главни клони на една акация. В набръчканите си ръце държеше бронзова камбана.

— Анубис ще дойде за всички нас един ден — каза тя. Дъхът й образуваше мъгла в студената нощ.

— Не и на шест години! — изкрещя Рамзес. — Не и след като се помолих на Амон да пощади живота й.

От гърдите на старата жрица се изтръгна остър смях.

— Боговете не се вслушват в деца! Какво велико дело си извършил, та Амон да чуе думите ти? Какви войни си спечелил? Какви монументи си издигнал?

Скрих се зад плаща на Рамзес. Нито един от двама ни не помръдна.

— Къде Амон може да е чул името ти — продължи тя, — за да го разпознае сред имената на толкова хиляди, които молят за помощ?

— Никъде — чух шепота на Рамзес и старата жрица кимна твърдо.

— Ако боговете не могат да разпознаят имената ви — предупреди ни тя, — те никога няма да чуят молитвите ви.