Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (17)

Глава 15
Яхмос от Халдея

В продължение на два месеца пътят пред портите на „Малката“ остана отрупан с цветя, така че когато излизахме, за да видим как напредва строежът на Рамезеума, стражите трябваше да разчистват пътеки за конете. Изет слизаше от колесницата си и никой не казваше нито дума, докато тя избираше най-хубавото цвете и го закичваше в косата си, напомняйки на всички, че е родила и загубила първия принц на Египет.

В стаята на Пасер Уосерит крачеше напред-назад и питаше:

— Кога ще свърши всичко това? Всеки ден портите потъват в цветя, а жените ридаят в храма на Хатор. Тя загуби новородено, не осемнайсетгодишни принцове близнаци!

— А сега се говори, че очаква второ дете — разкрих й. — Мерит го е чула в баните.

Уосерит се обърна към Пасер.

— Преди да се роди второто дете на Изет — каза раздразнено тя, — трябва да накараме хората да разберат, че Нефертари е царицата, която е избрал Рамзес. Какво им става? Тя говори осем езика и впечатли всички пратеници от Асирия до Родос!

— Те още помнят царя еретик — отговори Пасер. — Слушат разказите на бабите и дядовците си за дните, в които боговете били прогонени и Амон обърнал гръб на Египет, като ни донесъл чума. Но аз засякох съобщения от Нубия, в които се говори за втори бунт. И ако фараон Рамзес потегли заедно с войската си, Нефертари ще остане да управлява на негово място.

— Това ще ти даде възможност да покажеш на хората как ще управляваш! — възкликна нетърпеливо Уосерит.

— Не!

И Пасер, и Уосерит ме изгледаха смаяно.

— Рамзес обеща да ме вземе на следващия си поход. Кой може да му бъде по-полезен? — попитах аз. — Преводач от нубийски или аз?

— Ти очакваш детето на Рамзес — напомни ми Уосерит. — Готова ли си да изложиш на риск вероятния му наследник? Няма да има носилки. Ще пътуваш през пустинята само с колесница и почти няма да има вода. Този бунт може да се окаже единствената ти възможност да докажеш на двора, че няма да си втора царица еретичка.

Сведох поглед към леко издутия си корем. Ако Рамзес ме оставеше в Тива, щях ли да успея да променя мнението на хората, или щяха да нарекат и детето ми еретик?

Пасер се наведе напред в гравирания си дървен стол.

— Недей предлага да отидеш с него. Няма нищо по-важно от здравето на това дете.

— А Изет? — попитах тихо. — Ако Рамзес не избере велика съпруга, двете ще управляваме съвместно в Залата за аудиенции, така ли?

Уосерит вдигна остро извитите си вежди.

— Да. Ще бъде много интересно.

* * *

Вечерта Рамзес се измъкна от Изет и ми донесе свитъците, които Пасер бе иззел от един пленен нубийски търговец. Седнахме заедно на балкона и аз започнах да превеждам едно след друго невнимателните писма, описващи в подробности бунта, планиран за първия ден на месоре, когато жегите бяха толкова силни, че египетските воини едва ли биха се отправили далеч на юг.

— Разполагат с повече от хиляда души — потвърдих аз, — които са готови да превземат двореца и да убият египетския управител.

— Значи Пасер е прав — промълви Рамзес, стана от стола си и се загледа навън през балкона. Лекият полъх на ранното лято донесе аромата на лавандула и цвърченето на насекоми от тъмните градини отдолу. Ако Рамзес заминеше, никой не можеше да каже кога ще се върне или какво може да се случи в негово отсъствие.

— Трябва да пиша на баща си и да говоря с пълководците си — каза той. — След един месец ще поведа египетските колесничари към Напата и ще напомня на Нубия на кого дължи вярност.

Когато забеляза изражението ми, гласът му потрепери.

— И ти би могла да дойдеш…

Поколеба се и двамата погледнахме към корема ми. Бях в третия месец.

— Не. Прекалено е опасно — отговорих, станах и се приближих към него. Но и двамата знаехме какво искам. Рамзес пое ръката ми и заедно се вгледахме в нощта, заслушахме се във вятъра, който се промъкваше между клоните на смокините.

— Ще се върна при теб жив и здрав — обеща той. — И ако някога отново замина, и ти ще дойдеш. Дори да е до най-далечните краища на Асирия.

Помъчих се да се засмея.

— И как ще оцелея?

— Ще накарам воините да те носят в носилка. Ще те пренесат през пустинята като олтара на Амон.

Този път смехът ми беше истински и Рамзес се усмихна.

— Докато ме няма, искам ти да надзираваш строежите. Луксор е завършен, но очакваме нубийско злато и цели кораби с абаносово дърво за Рамезеума. Няма никой друг, на когото да вярвам.

— А Изет?

— Тя не може да надзирава Рамезеума — отвърна незабавно Рамзес. — Може би Празника на Уаг. Но в Залата за аудиенции, ако има нещо, което не разбира, Нефер, ти нали ще й помогнеш? Не искам чуждестранните пратеници да я помислят за глупачка.

„Закъснял си“ — помислих си язвително, но усмивката ми не трепна.

— Разбира се.

* * *

В часовете преди зазоряване заливът се изпълни с цяла флотилия кораби. Аша качи колесничарите на борда. Бе изминал цял месец, откакто Рамзес научи за плановете за бунт в Либия, и сега две хиляди мъже с оръжия и коне се сбогуваха с викове от корабите с жените и децата си. На кея Рамзес обхвана брадичката ми с длан.

— Понякога забравям колко си дребничка — каза нежно той. — Обещай ми, че ще позволиш на Мерит да се грижи за теб. Докато ме няма, слушай какво ти казва, дори и да не ти харесва. Сега трябва да пазиш двама души.

Погледнах към малкия си корем и се запитах дали Таурет ще ме изостави в часа на раждането, както бе изоставила майка ми. Може би ако всеки ден палех тамян и й напомнях, че съм племенница, а не дъщеря на Еретичката, тя щеше да прости престъпленията на моите akhu. Или молитвите ми само щяха да привлекат вниманието им и да доведат Анубис обратно в двореца?

— Ще я слушам — уверих Рамзес.

Утринният въздух се разцепи от рев на тръби. Жриците на Хатор се присъединиха към тези на Изида и започнаха да разтърсват систрумите си и да пеят химн към Сехмет, богинята лъвица на войната.

Рамзес се запъти към Изет и я целуна кратко, преди да се върне при мен.

— Ще се върна, преди да е изтекъл месецът — зарече се гой.

Проследихме с поглед как флотата си проправя път към канала и бавно поема нагоре по течението. Когато и последното знаме изчезна, Уосерит ме улови за ръката и ме преведе през портите на двореца. В Залата за аудиенции дворът зае местата си, докато музикантите свиреха „Песента на Сехмет“. Бях си мислила, че съм подготвена за заминаването на Рамзес, но когато зърнах празния му трон на подиума, рязко си поех въздух.

— Това е една възможност — насърчи ме Уосерит, докато прекосявахме стаята.

— Ами ако хората се върнат? — попитах притеснено. — Ако започнат да крещят „Еретичка“ пред портите?

— Тогава тук ще има четиристотин стражи, които ще те защитят. По-голямата заплаха е храмът на Изида. Помисли си какво ще направи сестра ми, ако нейният храм стане най-големият в Тива! Поклонници от цял Египет ще оставят златото си пред нейните олтари. Ако Хенутауи и Рахотеп решат да използват съвместно ресурсите си, ще бъдат достатъчно богати, за да казват на Рамзес кои войни да води и какви монументи да издигне. Как мислиш, защо Еретикът е забранил култа към Амон? Бил е готов да рискува да си навлече гнева на боговете, за да унищожи толкова силни съперници за властта.

— Защо Рамзес не вижда към какво се стреми Хенутауи?

— Защо да вижда? Моята сестра е обичната му леля. Тази, която като дете го научи да крепи на главата си короната khepresh и да изписва името си с йероглифи. Дали ще ми повярва, ако му кажа какво наистина иска тя?

С тези думи Уосерит напусна Залата за аудиенции и дългата й синя роба прошумоля по плочките. На ръцете й блестяха тюркоазените бижута на богиня Хатор и на мен ми се прииска и аз да изглеждам толкова висока и впечатляваща. Също като Хенутауи и Изет, Уосерит умееше да приковава вниманието на всички в залата и да ги подчинява на волята си, но когато тежките врати се затвориха след нея, забелязах, че залата е почти празна.

— Къде са всички? — възкликнах аз. Рахотеп се извъртя на стола си.

— Кои са „всички“?

Вратът ми под перуката пламна.

— Къде е Изет? Къде са придворните?

— Приготвят се за Празника на Уаг — отвърна презрително той.

— Не смята ли да изслуша молителите? — попитах остро аз.

Рахотеп вдигна вежди.

— Предполагам, че ще дойде, когато е готова. Музикантите продължаваха да свирят. Щяха да спрат едва когато глашатаят обяви изслушването на молителите. Седнах на трона си и почувствах как от врата към бузите ми пропълзява горещина. Целият двор се въртеше около Изет. Единствените придворни, останали с мен, бяха старците, които играеха сенет най-отзад. Нямаше го красивият смях на дъщерите на благородниците. Дори момичетата от едубата, които никога не бяха харесвали Изет, не бяха дошли. „Всички вярват, че тя е бъдещето на Египет.“

Ударих със златния жезъл на Рамзес по подиума.

— Доведете молителите! — заповядах.

Към масата на министрите се приближиха трима мъже, но само двама им връчиха молби. Третият стискаше в ръцете си дървена гега. Дългата му брада бе с млечнобял оттенък, като цветове на моринга. Опитах се да предположа кой може да е езикът му, тъй като само чужденците имат косми по лицето си.

— Къде е молбата ти? — попита Пасер.

Брадатият мъж поклати глава.

— Тя е само за принцеса Нефертари.

— Макар че принцесата накрая може да прочете молбата ти, тя ще мине първо през мен.

Пасер протегна ръка, но старецът не отстъпи.

— Тя е само за принцеса Нефертари — повтори той.

Пасер въздъхна нетърпеливо.

— Отпратете този човек!

Но когато неколцина стражи пристъпиха напред, старецът изкрещя:

— Чакай! Чакай! Казвам се Яхмос!

— Това не означава нищо за мен — отвърна остро Пасер.

— Яхмос от царство Халдея.

Пасер вдигна ръка и стражите се отдръпнаха.

— Няма такова царство — заяви той. — Било е завладяно първо от вавилонския цар Хамурапи, а после и от хетите.

Брадатият мъж кимна.

— Когато са дошли хетите, моят народ е избягал в Ханаан. А когато Египет е завладял Ханаан, майка ми била отведена като пленница в Тива.

Дори през цялото разстояние, което ни разделяше, чух как дъхът на Пасер секна.

— Значи си хабиру?

Рахотеп прикова червеното си око върху стареца, а придворните пред масите за сенет спряха играта си. Хабиру бяха еретици — опасни хора, които живееха в палатки в пустинята вместо в градове. Но Яхмос от Халдея кимна.

— Да, хабиру съм — отговори той — и моята молба е за принцеса Нефертари.

„Дъщеря му е избягала — помислих си аз, — трябва му помощ, но се срамува да каже истината.“

— Доведете го при мен! — провикнах се към другия край на залата.

— Господарке, този човек е хабиру! — предупреди ме Пасер.

— Но щом има молба, ще го приема — оповестих аз. Знаех, че готовността ми да изслушам молбата на един еретик ще скандализира малкото присъстващи членове на двора. Но аз бях тази, която сега носеше най-голямото дете на Рамзес. Аз бях тази, която той искаше да заведе в Нубия. Ами ако навремето някой бе отблъснал майка ми във време на нужда, защото бе решил, че тя е еретичка?

Яхмос бръкна с изпъстрената си с петна ръка в робата си и извади свитък. Стражите се върнаха по местата си край вратите, но наблюдаваха стареца с дълбоко подозрение. Хабиру бавно прекоси стаята и аз видях, че резбованата гега в ръката му не е само средство за защита, а и му помага да върви. Рахотеп се извъртя докрай в стола си, впери поглед в мен и аз се запитах дали не съм допуснала сериозна грешка.

Старецът се спря пред подиума, но за разлика от всички други молители не разпери ръце в знак на покорство. Гърбът ми се изпъна на облегалката на трона ми.

— Кажи ми — попитах аз, — защо аз съм единствената, която може да прочете молбата ти?

— Защото твоят дядо доведе моя народ в Египет — отговори той на ханаански — и принуди мъжете да станат воини в армията му.

Погледнах към министрите, за да видя дали някой от тях е разбрал.

— Откъде знаеш, че говоря езика на Ханаан?

— Цяла Тива знае колко много езици говориш, господарке.

За миг се загледахме мълчаливо един в друг. После той протегна към мен молбата си.

— За принцеса Нефертари, дъщеря на царица Мутноджмет и генерал Нахтмин.

Арфистите продължаваха да свирят тихо, а старците в дъното на залата се върнаха към играта си, като се засмиваха всеки път когато някой хвърлеше ашиците и те спечелеха. Развих свитъка на хабиру и почувствах как кръвта бавно се оттича от лицето ми. Погледнах дали Рахотеп ме наблюдава и видях, че червеното му око все още е приковано в мен.

— Какво искаш? — попитах шепнешком под прикритието на думите на другите молители.

— Искам фараонът да освободи хабиру от службата им при него — отговори той, — за да може моят народ да се върне в Ханаан.

— И кое ги прави твой народ, а не поданици на фараона? — попитах аз.

— Защото аз съм техният водач. Сред хабиру от Тива аз съм този, който ги отвежда по-близо до техния бог.

— Значи наистина сте еретици.

— Ако това означава, че ние не почитаме бога по същия начин като египтяните, тогава да.

— Това означава, че не почитате Амон — отговорих рязко и погледнах над свитъка към двора. Но вниманието на Рахотеп и Пасер бе отвлечено от нови молители.

— Ние почитаме един-единствен бог — обясни той — и желаем да се върнем в земята Ханаан.

— Ханаан е египетска земя — отсякох аз и повиших глас, колкото да покажа на стареца, че ме е раздразнил. — Защо хабиру искат да заменят Тива с неспокойна земя, която Египет вече е завладял?

Яхмос ме изгледа с пронизващите си очи. Запитах се дали тези очи са се сторили толкова смущаващи на Пасер, колкото на мен.

— Защото ти знаеш какво е да се държат с теб като с еретичка и да те заплашват по улиците. Точно затова само ти можеш да удовлетвориш тази молба. В Ханаан няма египетски храмове и можем да почитаме Бог така, както желаем.

В този миг осъзнах, че никога няма да мога да се спася от своите akhu. Сведох поглед към свитъка и изпитах неочакван гняв към стареца насреща си.

— Хенутауи ли те изпрати? За да ми напомниш, че моите akhu са били еретици? — попитах аз.

— Твоите akhu не бяха еретици — отговори Яхмос. — Беше им разкрито видение на истината, но те го поквариха с алчността си.

— Какво видение на истината? — попитах гневно.

— Истината, че има само един бог. Фараон Ехнатон го нарече Атон…

— И ти вярваш ли в Атон?

— Хабиру го почитат под различно име. Фараонът беше единственият, който го нарече Атон, и алчността го съсипа.

— Ереста го е съсипала — отвърнах остро.

Но Яхмос не се трогна от гнева ми. Очите му приличаха на спокойните води на езеро в следобед, в който не духа вятър. Нито една от думите ми не го смути.

— Каза, че му е било разкрито видение на истината — продължих аз. Нямаше причина да отделя на молбата му допълнително внимание, но увереността му ме смущаваше. — И така, кой му е разкрил това видение?

Яхмос наведе глава.

— Аз — отговори тихо той. — Аз бях учител на фараон Ехнатон, когато той беше момче в Мемфис.

Ако беше казал, че в предишния си живот е бил акробат, нямаше да се стъписам толкова. Пред мен стоеше човекът, посял семената, довели до падението на семейството ми, и ме молеше да му направя услуга! Ако не е бил той, на царя еретик никога е нямало да му хрумне идеята за един-единствен бог или да убеди Нефертити да се присъедини към него в задачата да освободи Египет от Амон. Тя е нямало да бъде убита от жреците на Атон, които се разгневили, когато пожелала да се върне към старите богове… А ако баща ми не бе загубил живота си в тези пламъци, кой можеше да каже какво е щяло да се случи при раждането ми? Може би волята на майка ми за живот е щяла да бъде по-силна. Погледнах надолу към него.

— Ти си унищожил семейството ми! — прошепнах остро.

Старецът очевидно осъзнаваше въздействието на думите си.

— Истината, че има само един бог, може да бъде използвана за изцеление или за разрушение. Твоите akhu бяха тези, които избраха разрушението, изцедиха земята на Египет, за да подхранят собствената си слава.

— Ехнатон е този, който е предал Египет, не майка ми! Нито пък баща ми!

За мен Залата за аудиенции бе престанала да съществува. Всекидневните дела продължаваха да си вървят, но аз изпитвах чувството, че в тази стая съществуваме единствено аз и Яхмос.

— Защо ми казваш тези неща? — изсъсках аз. Беше ми трудно да контролирам гласа си. — Можеше да дойдеш с молбата си, без да ми казваш нищо.

— Но аз искам да ти кажа кой съм. И което е още по-важно, искам да ти кажа кой не съм. Аз не боготворя златото като фараон Ехнатон.

Потръпнах, когато чух името на чичо си, изречено на глас. Яхмос вдигна вежди.

— Изпратиха го при мен в Мемфис, когато всички в Египет вярваха, че брат му ще наследи короната. Той беше втори син, по-млад принц, отпратен, за да стане жрец. Озлобено дете. Разгневено и изпълнено с негодувание от щастието на по-големия си брат. Мислех, че богът на хабиру може да го спаси — призна той.

— А сега искаш да освободя всички хабиру от службата им при фараона?

Яхмос ме погледна в очите. Изглеждаше непоколебим.

— От гробниците, от храмовете, от двореца, където жените работят като лични прислужнички…

— Те и сега са свободни да си тръгнат, ако пожелаят!

— А хабиру във войската на фараона? — настоя Яхмос. — Всички здрави мъже, пленени в Ханаан, са били принудени да се сражават за Египет, а при фараон Ехнатон, когато караха войската да строи градове в пустинята, хабиру работеха като животни. Той обеща на хората ни свобода, след като град Амарна бъде завършен, но оттогава на трона на Египет се изредиха трима царе. Воините хабиру все още не са получили разрешение да напуснат армията на фараона.

— На тях им се плаща както на всички други воини.

— Но за разлика от всички други воини хабиру не могат да напуснат редиците й, преди да станат прекалено стари да носят оръжие. Ако това не е робство, тогава какви сме ние?

— Вие сте египтяни! — отвърнах разпалено.

Яхмос решително поклати глава.

— Не. Ние сме хабиру и искаме свободата си.

Облегнах се назад и го погледнах стъписана.

— Застрашавам репутацията си само заради това, че говоря с теб. Ти, който си навлякъл проклятие на всичките ми akhu. Хората вече вярват, че и аз съм еретичка като леля си!

— Защото в тази зала има хора, които искат да ги накарат да повярват. — Погледът на Яхмос се стрелна към великия жрец Рахотеп.

— Не.

Но още докато изричах думата, осъзнах, че казва истината. През цялото време си мислех, че Хенутауи е тази, която е подкупила търговците да крещят срещу мен в деня на сватбата ми. Но гневът на улиците беше прекалено истински. Тези жени с очи, корави като оникс, не бяха подкупени. Към тях се бе обърнал някой, чийто думи бяха по-убедителни от дебени, някой, чиято власт над душите им бе по-силна дори от тази на Хенутауи. Каква глупачка бях, че не го разбрах!

Яхмос се облегна с гегата си на подиума.

— Виждал съм го по улиците — каза тихо той и хвърли поглед през рамо. Но Рахотеп все още се караше на своя молител. — Подтикваше хората към бунт още преди женитбата ти. Хората го почитат като гласа на Амон. Но ти можеш да ги убедиш, че лъже, като освободиш хабиру. Като обявиш пред хората, че ще прогониш всички еретици, останали в Египет. Ти искаш да изглеждаш като следовница на Амон, а аз искам да върна народа си в Ханаан. Затова прогони еретиците от Тива, и тогава и ти, и аз ще спечелим.

За миг почувствах, че мога да мисля единствено за самата себе си. Представих си как ще реагират хората, когато и последните еретици бъдат прогонени от Тива. Щяха да ме поздравяват с дрънчене на систруми, когато минавам по улиците. Лицето на Рамзес щеше да грейне от гордост, докато ме обявява за царица. А после си помислих за армията на съпруга си. Една шеста от хората в нея бяха хабиру.

— Ти и аз може и да спечелим — казах, — но какво ще спечели фараонът? На север хетите стоят в очакване, на изток асирийците заплашват да нахлуят. Наистина ли мислиш, че съм готова да спечеля доброто си име за сметка на съпруга си? — Приведох се напред на трона си. — Значи си избрал да отправиш молбата си към неправилната съпруга.

Едва сега очите на Яхмос пламнаха от гняв.

— Ти знаеш какво е да си подложен на гонения! Знаеш какво е да те наричат еретик. Представи си как се чувстват хабиру, които са почитали своя бог тайно цели сто години, като са се чудели дали няма да бъдат избити като следовниците на Атон заради това, в което вярват! Единственото, за което молим, е свободата да се преместим от Тива в северните земи на Египет…

— А аз не мога да удовлетворя тази молба без съгласието на фараона! — отвърнах също толкова разпалено.

— Тогава, когато той се завърне победоносно от Нубия, ще се върна с молбата си.

Погледът му се стрелна към разширената ми талия.

— Желанията на хабиру са същите като твоите. Искаме единствено бъдеще за децата си.

Той се обърна и си тръгна, но думите му останаха в паметта ми като тревожен сън.

* * *

Заварих Мерит в стаята си — сгъваше чаршафите ми и ги слагаше в ракли. Когато влязох, тя ме погледна изненадано.

— Мерит — казах строго и тонът ми й подсказа, че нещо не е наред. Затворих вратата зад гърба си, уверих се, че е заключена, и прекосих стаята. — Мерит — повторих аз, — какво знаеш за великия жрец Рахотеп?

Тя се изправи и ме огледа изпитателно, за да провери доколко съм настойчива.

— Ти си го познавала по времето, когато Нефертити е била фараон. Каза, че бил против това да ме отгледат в този дворец, но ти си го убедила да ме задържи тук. Днес обаче говорих с един човек в Залата за аудиенции. Хабиру, който казва, че бил учител на Ехнатон.

Част от кръвта се оттече от лицето на Мерит.

— Той каза, че великият жрец настройва хората срещу мен. Не Изет. Не Хенутауи. Рахотеп! Как тогава си успяла да го убедиш да ме задържи тук? Той мрази моите akhu. Мрази мен. — Гласът ми се повиши. — Какво знаеш за него, Мерит? Той не би позволил Хоремхеб да ме задържи в двора, освен ако ти не си знаела нещо. Какво е то? — настоях аз.

Мерит отиде до един стол до мангала. Седна, взе от най-близката маса едно ветрило и започна енергично да си вее.

— Господарке…

— Искам да знам! — изкрещях аз и може би гневът в гласа ми бе това, което разби мълчанието, пазено толкова години.

— Той беше великият жрец на Атон — прошепна тя. — Когато леля ти разбра, че трябва или да върне боговете в Египет, или да се изправи срещу бунт, започна да възстановява храмовете на Амон. Жреците на Атон загубиха властта си.

— И Рахотеп?

— Най-вече той. Рахотеп загуби всичко заради нея.

— Жреците на Атон са получили възможност да станат жреци на Амон — възразих аз. — Можел е да запази положението си.

— Може би не е вярвал, че с такава готовност ще се върнем към своите истински богове. Но той живя озлобен и в бедност много години. Твоите akhu нямаха желание да му помогнат. Той напомняше на дядо ти за ерес и разруха.

— Мислиш ли, че той е подпалил пожара? — попитах аз. — Това ли знаеш?

Мерит сведе поглед към ветрилото в скута си и силата да запази в тайна това, което бе крила толкова години, се оттече от нея като вода от спукана купа.

— Може да е бил той. Не бих се учудила. Той беше онзи жрец на Атон, който помогна за убийството на фараон Нефертити и дъщеря й. — Тя вдигна глава. — Преди убийството им го видях да влиза в коридора, който водеше към Парадния прозорец.

— Където е била убита? — попитах шепнешком.

— Да. Беше с един друг жрец. Реших, че тя го е повикала. Тя много съжаляваше жреците…

— Нефертити?

Мерит кимна.

— Тя невинаги беше жестока. Знам, че в едубата са те учили друго, но Нефертити много пъти проявяваше доброта.

— Ти беше ли там, когато я убиха?

— Бях недалеч от там — призна Мерит. — Чух я как крещи и видях как жреците спокойно минават през коридора. Рахотеп погледна към мен. Покриваше едното си око с ръката си.

— Защото тя се е съпротивлявала!

— Да, но тогава не го знаех.

— Затова не каза нищо?

— Разбира се, че казах! Казах на баща ти! Той започна да търси и двамата, но те бяха изчезнали. В Египет има много места, където човек може да се скрие. След смъртта на майка ти Рахотеп се върна в двора и се опита да си намери нов пост.

— И се е отказал от вярата си в Атон? — стъписах се аз.

— Той вярва в златото — изсумтя Мерит. — И аз, разбира се, го познах. Щях да го предам на войската за убийство, но когато министрите пожелаха да те отпратят от този двор, предупредих Рахотеп, че ако и той застане срещу теб, цял Египет ще разбере как се е сдобил с такова око. Затова, когато фараон Хоремхеб поиска съвета му, той се зарече, че ти не пречиш на никого. Точно заради тази сделка ти остана тук.

Огледах изпитателно лицето на Мерит, удивена, че е успяла да опази една толкова сериозна тайна толкова време. Повече от двайсет години тя бе запазила този спомен само за себе си.

— Защо никога не ми го каза? — попитах тихо.

— Какъв смисъл щеше да има?

— Щях да знам кои са враговете ми!

— Аз знам кои са враговете ти, господарке, и това е достатъчно. Няма нужда покварата на двора да те накара да остарееш като мен.

Осъзнах, че не говори за бръчките по лицето си. Говореше за различно остаряване — онова остаряване, което бе озлобило Изет, защото бе загубила Ашай и бе разбрала, че любовта не е лесно нещо. Говореше за остаряване на душата, когато ка на човека е хиляди години по-стара от тялото му.

— Уосерит знае ли всичко това? — попитах аз.

— Да. В противен случай, ако ми се случеше нещо — обясни Мерит, — тези тайни щяха да останат заровени в гробниците. А от гробницата не можех да направя нищо, за да те защитя, господарке.

— Тогава, щом Уосерит знае, значи и Пасер знае.

— Рахотеп няма да ти навреди — увери ме тя. — Той няма да говори открито срещу теб в храма, а аз няма да кажа на Египет, че той е убиец на фараон.

— А може би и на двама! — провикнах се аз, но Мерит се дръпна назад на стола си.

— Не можем да сме сигурни.

— Щом е могъл да убие Нефертити — възразих разпалено, — значи е можел да подпали огъня, който е убил семейството ми. Защо да не кажа на Рамзес какво е сторил? С каква власт разполага той?

Смехът на Мерит беше рязък и изпълнен с предупреждение.

— С такава, каквато ти още не си виждала, защото той никога не я е използвал срещу теб. Благодарение на своя приятел Хоремхеб той е гласът на Амон. Хората му вярват така, както вярват на фараона.

— Не и ако разберат, че е убиец.

— А дали ще повярват? Или ще повярват на него, когато заяви, че племенницата на еретиците разпространява лъжи?

— Не знам.

— И той не знае. Затова ние си мълчим, той също си мълчи и споразумението ни остава в сила.

— Не остава! Той настройва гражданите на Тива срещу мен!

— А ти ги печелиш на своя страна с всеки молител и всеки чуждестранен пратеник.

Останах права, загледана надолу към Мерит. Хрумна ми нещо.

— Когато нощем го пуска в леглото си, Хенутауи смята, че го убеждава да застане срещу мен. Но той вече е срещу мен!

— Змиите могат да заблуждават змии. Но освен това могат да се промъкнат и на места, на които никой не ги очаква — предупреди ме Мерит.

* * *

Вечерта в Голямата зала Изет бе уредила нубийски танцьорки за развлечение на двора. Под папирусови пъпки колоните бяха украсени с цветчета, между масите пърхаха парфюмирани жени и се смееха зад тежките си златни чаши, а пълководците разказваха истории от приключенията си в чужбина. От големи бъчви се лееше пиво сермет, а готвачите пълнеха купи с печена гъска в богат сос от нар и вино.

— Докато Рамзес се е отправил да потушава бунт — изрекох шепнешком към Уосерит, кипнала от ярост, — те пият и танцуват.

На подиума Хенутауи вдигна чашата си с вино.

— За Изет! — оповести ведро тя. — И за второто й дете, което един ден ще управлява Тива!

Всички на масата вдигнаха тост за Изет, а малкото жени, които още не бяха чули слуховете за бременността й, се разпискаха радостно. Когато аз отказах да вдигна чашата си, Хенутауи попита:

— Какво има, Нефертари? Пиршеството не ти ли харесва?

Министрите погледнаха към мен, към грижливо украсените ми с къна гърди и широкия сребърен колан на кръста ми. Мерит се бе постарала извънредно с кохла ми, удължавайки линията до слепоочията ми и оцветявайки очите ми с малахит. Но всичкият грим в Египет нямаше да стигне, за да скрие отвращението ми.

— Прилича ли ти на човек, който се забавлява? — попита Рахотеп. — Днес целият двор я изостави, за да отиде при Изет.

Хенутауи ахна драматична.

— Всички ли? — повтори тя. — Сигурна съм, че не са били всички.

— Права си — поправи се Рахотеп. — Имаше неколцина придворни, които играеха сенет.

Чуждестранните пратеници на масата се разсмяха.

— Но принцесата не остана без работа — продължи той. — Докато Изет се подготвяше за Празника на Уаг, Нефертари изслушваше молба от най-големия еретик в Тива. Той попита за нея по име.

Около масата се понесе стъписан шепот, а Уосерит ме стрелна с въпросителен поглед. Но Хенутауи плесна с ръце с очевидно удоволствие.

— Е, нали знаете какво казват. Гарван гарвану око не вади.

— А скорпионите търсят други скорпиони — отговорих аз и преместих поглед от нея към великия жрец на Амон. Станах от трона си и Уосерит ме последва.

— Толкова рано ли ще си тръгнете? — провикна се Хенутауи, но ние не обърнахме внимание на присмеха й.

Когато излязохме, Уосерит се обърна към мен.

— Какво се е случило в Залата за аудиенции? — попита тя. Но вратите на Голямата зала се отвориха и Пасер се присъедини към нас в двора. Уосерит му изсъска: — Позволил си еретик да се доближи до Нефертари?

Сложих ръка на издутия си корем и се помъчих да прогоня ненадейното си гадене.

— Той не искаше да даде молбата си на никого другиго — обясних. — Казва се Яхмос, хабиру е.

— Но кажи й какво искаше. — В очите на Пасер се четеше гняв.

Осъзнах, че е чул много повече в Залата за аудиенции, отколкото си мислех.

— Да освободя хабиру от редиците на армията.

— Всички хабиру? — възкликна Уосерит.

— Да. Той се нарича водач на хората си. Иска да отведе хабиру обратно в Ханаан, където могат да почитат своя бог както желаят.

— Ханаан все още е египетска земя! — възрази Уосерит с ядосан глас.

Пасер поклати глава.

— Само по име. Няма храмове на Амон, нито светилища на Изида. Той очевидно мисли, че хабиру ще могат да почитат когото пожелаят в земята на Саргон.

Спомних си древния мит, който Пасер ни бе преподавал в едубата — за онази върховна жрица на изток, която тайно родила син въпреки обета си за непорочност. Сложила новороденото си дете в кошница, изплетена от тръстика, и я пуснала в река Ефрат, където детето било намерено от водоносеца Аки. Момчето било наречено Саргон и когато пораснало, станало могъщ цар и завладяло земите на Гутиум и Ханаан. А сега Яхмос искаше да се завърне в земята, която Саргон бе направил плодородна.

Уосерит размени поглед с Пасер.

— Защо е поискал да говори с Нефертари, а не с Изет? — попита тя подозрително.

— Защото принцеса Нефертари има причина да изпълни искането му — предположи Пасер. — Той знае, че тя може да си спечели благосклонността на хората, като им съобщи, че ще прогони еретиците от Тива.

Уосерит погледна към мен.

— Това би могло да настрои хората благосклонно към теб. Никой никога повече няма да се усъмни във вярата ти в Амон.

— Не е възможно да го обмисляш сериозно! — възкликнах аз.

— Една шеста от армията на Египет се състои от хабиру — напомни предупредително Пасер. — Един ден хетите…

Но семенцето вече бе покълнало в ума на Уосерит.

— Тя би могла най-накрая да спечели хората, Пасер…

— Ще ги спечеля по някакъв друг начин — заявих аз. — Рамзес не може да изложи на риск сигурността на Египет заради мен.

— Би могъл да увеличи заплащането на воините — възрази тя. — Тогава повече мъже ще искат да постъпят във войската.

— С кое злато? — попита сухо Пасер.

— Може да увеличи данъците върху земята.

— И хората да намразят него? Помисли какво говориш! — настоя Пасер и нежно сложи ръка на рамото й. — Има и други начини Нефертари да спечели любовта на хората.

— А Рахотеп? — попита тя. — Той чу ли всичко това?

— Не. Изслушваше молители. Но Мерит ми каза какво е направил — отговорих мрачно аз.

От гърдите на Уосерит се изтръгна тежка въздишка.

— Знам, че е било ужасно да научиш подобно нещо. Особено пък за пожара…

— Значи си знаела, че той го е подпалил? — извиках аз.

— Никой не знае със сигурност — отговори тихо Пасер.

— Но всички го вярват?

Нито Пасер, нито Уосерит отрекоха.

— Никога не бива да споменаваш за това, пред никого — предупреди ме тя. — Колкото и да кърви сърцето ти, нека боговете единствени чуят вика му. Недей да плачеш на ничие рамо. Дори на рамото на Рамзес.

Стиснах устни, а Пасер добави натъртено:

— Особено на Рамзес.

— Истината никога не остава погребана завинаги — увери ме Уосерит. — Накрая ветровете отвяват пясъка и разкриват онова, което се таи отдолу. Но сега не мисли за това — посъветва ме тя. — Най-важното е детето. Нали не искаш да му предадеш горчивина и гняв? Кажи на Мерит да изпрати да ти донесат храна и да ти приготви ваната.

Кимнах в знак на съгласие, но как можех да възпра гнева си? Проследих с поглед как Уосерит и Пасер си тръгват, заслушах се как шепнат в тъмните коридори на двореца. Силуетите им бяха приведени един към друг като смокинови дървета и аз изпитах дълбок копнеж да поговоря с Рамзес. Ако беше в Тива, двамата щяхме да лежим в леглото ми и да говорим за Яхмос от народа на хабиру и аз щях да му разкажа мъчителната история как чичо ми се е сблъскал с идеята за един-единствен бог. Но там някъде, в тъмнината, Рамзес се бе запътил на юг към Нубия.

Вместо да се върна при Мерит, продължих да вървя по коридорите. В двореца цареше тишина. Всички прислужници, които не бяха в Голямата зала при Изет, си бяха легнали и аз се запътих към една врата, която никой никога не отваряше. Някога тази врата е била охранявана от четирима мъже с излъскани нагръдници и семейството ми бе влизало през нея в царския двор. Но този двор и всички стаи около него бяха изгорели. Не бях виждала овъглените останки, откакто като малко момиче Мерит ме заведе там. Тогава нямаше какво да видя — нищо друго освен плевели и пепел, сега обаче исках да видя с очите на жена разрушението, което Рахотеп бе навлякъл на семейството ми.

Пристъпих през вратата. На лунната светлина гледката наподобяваше отломки от кораб, изхвърлени на някакъв черен, самотен бряг. Овъглени парчета дърво лежаха там, където бяха паднали, заобиколени от камъни и нагъсто растящи лози. Минах през двора и пернах с ръка едно насекомо, което бе превърнало това опустошение в свой дом. Можех да видя къде някога е имало легло, макар че бе останала единствено част от рамката му. Може би това е било леглото, което майка ми някога е споделяла с баща ми, но, разбира се, нямаше как да разбера. Почернелите му крака се издигаха над изцапани с пушек плочки и аз използвах ръба на сандала си, за да остържа няколко пласта прах, изпод които се разкриха още изгорели плочки. Никой не бе помислил да ги махне. Щетите бяха толкова големи, че Хоремхеб бе оставил природата да наложи властта си над стаите.

Взех една от счупените плочки и избърсах пепелта с длан. Макар че Мерит щеше да побеснее, използвах ръкава на робата си, за да разкрия изображението, преди да вдигна плочката към сребристата светлина. Изобщо не приличаше на онова, което Аша бе донесъл от Амарна. Просто синя глазура там, където огънят не бе разтопил боята. Но кракът на майка ми навярно я бе докоснал някога. Притиснах длан към хладната повърхност и си помислих колко много ми бе отнел Рахотеп. И все пак той държеше в ръцете си властта да предизвика бунт. Сърцето ме заболя, като си помислих, че ще трябва да опазя тайната му от Рамзес. Исках да разкажа на всички в Египет какво бе сторил великият жрец на моите akhu. Исках Рахотеп да страда така, както бях страдала аз. Исках да познае самотата, страха и отчаянието. Освен Рамзес и Мерит, кого имах в двореца „Малката“? Сведох поглед към издутия си корем и си помислих, че поне винаги ще имам децата си. Осъзнах цялата ирония на ситуацията — че стоя насред място на разрушение и смърт, докато в мен расте нов живот. Увих плочката в една гънка на робата си и хвърлих последен поглед към останките от корабокрушението, което бе погълнало семейството ми и ме бе оставило сама сред вълните на живота в двора. Мерит щеше да каже, че те все още ме наблюдават, че akhu на човека никога не го напускат — само телата им. Надявах се, че е истина. Исках да си представя как майка ми свежда поглед към мен от владението Аару — звездното небе, разделящо земята на живите от земята на мъртвите. И се надявах, че в Аару тя седи на масата на Ма’ат и нашепва в ухото на богинята за всички ужасни неща на земята, които трябва да се поправят.