Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (10)

Глава 8
Първата победа

Когато фараонът се завръща от победоносен поход, това означава, че боговете не само ни наблюдават, а и са протегнали ръце за помощ към царството ни. В цяла Тива тълпи празнуваха по улиците, ядяха медените кексчета, продавани от амбулантните търговци, и ги прокарваха с вино от нар. Мъжете носеха дълги поли, за да се защитят от студа, а аз се предпазвах от вятъра с меката кожа на плаща на Уосерит.

Стоях заедно с двора на Пътя на сфинксовете край храма на Амон и Уосерит прошепна нервно:

— Не забравяй какво те учих.

— Че Рамзес трябва пръв да дойде при мен — повторих аз.

— Не бива да тичаш към него като прегладняла за риба котка. Но ако поиска частна аудиенция с теб, трябва да му я дадеш.

Погледнах я с изненада. Никога преди не ми го беше казвала.

— Мъжете са като iwiw — обясни тя и аз се сетих за разглезеното куче на царица Туя. — Дай им нещо хубаво за хапване, и те ще се върнат и ще поискат пак. Но трябва да го накараш да разбере, че яденето не е без нищо — продължи сурово тя и аз се зачудих защо изглежда по-притеснена от мен. — Накарай го да разбере, че ще се върнеш в храма, ако не вземе решение.

Погледът на Уосерит се стрелна по златната ми диадема и подплатения с кожа плащ, разтворен, за да разкрие прозрачната ми рокля.

— Много ще се учудя, ако…

Но думите й бяха прекъснати от рева на тръби и шумното ликуване на тълпата, предизвестяващо приближаването на войската.

Над нас, на стъпалата на храма, фараон Сети и царица Туя гордо чакаха завръщането на сина си, заобиколени от най-важните мъже в двора. Но от всички, които бяха застанали над нас, украсени със златни гривни и тежки перуки, никой не изглеждаше по-триумфиращ от Изет. Беше в петия месец и коремът й се издуваше красиво под плаща, а на гърдите й прислужничка бе нанесла пудра от стрит седеф.

Когато пристъпих напред и проточих врат заедно с останалата част от тълпата, видях бойните колесници с излъсканите им колела и позлатени страни. Мирисът на коне се смесваше с аромата на тамян и рози. Докато войската се приближаваше, ликуването на тълпата се извиси в неистови крясъци, а аз почувствах как две ръце ме тласкат напред. Погледнах назад и видях дръзката усмивка на Алоли, застанала сред останалите жрици на Хатор.

— Нали искаш да те забележи? — попита тя.

Мерит ме подръпна за рамото.

— Освен това иска и да не я смачкат колесниците.

В края на Пътя на сфинксовете разпознах военната корона khepresh на Рамзес. Двамата с Аша се намираха в една и съща колесница и поглъщаха обожанието на хората. Аша караше двата елегантни черни коня, а Рамзес оглеждаше тълпата и когато ме откри, усетих под плаща си странна топлина въпреки студения вятър. А после фараон Сети разтвори ръце в знак на приветствие и Рамзес откъсна поглед от лицето ми. Слезе пред стъпалата на храма и се поклони на родителите си, след това бавно извади меча си от ножницата. Край нас ликуването стана още по-безумно, докато Рамзес се подготвяше да подаде победоносния си меч на Изет — най-голямата чест, която може да получи който и да било човек. Изписах усмивка на лицето си, а после забелязах, че Аша се взира в нас.

— Кой е този? — попита шепнешком Алоли.

— Аша? Той е командирът на колесничарите на Рамзес.

— Е, добре, защо ни гледа?

— Навярно защото никога досега не е виждал такава като теб.

Алоли бе единствената жрица на Хатор, чиято коса засенчваше тази на Рамзес. Тя носеше тежък тюркоазеносин плащ, който подчертаваше яркосиния цвят на очите й, а роклята под него беше изпредена от лен, който бе извънредно фин, почти прозрачен. Когато Изет прие меча и церемонията завърши, Алоли направи крачка напред, за да е сигурна, че Аша няма да я пропусне.

— Не си прави труда — казах аз, докато войската се отправяше към двореца. — Фараон Сети го нарича Аша Предпазливия.

— Тогава може би му трябва жена, която има дух.

Засмях се, но гласът на Алоли звучеше искрено.

— Това ще бъде първото ми тържество в двореца и изобщо не смятам да мигна — призна тя.

Беше месец хояк и ставаше прекалено хладно, за да може празненството да се състои в двора на „Малката“. Победното тържество щеше да бъде в топлата голяма зала, където канела щеше да гори до края на нощта в мангалите, а вратите щяха да бъдат затворени, за да не духа вятърът. Когато следобед влязох в помещението, това, което ме учуди, не беше нито броят на воините, нито фактът, че конете на Рамзес бяха доведени в залата и украсени с цветя. Изненадах се, когато видях дългата излъскана маса на подиума, с четири трона в средата и две дузини столове около тях.

Уосерит забеляза накъде гледам и кимна.

— Не си влизала в Голямата зала, откакто Рамзес промени традицията в двора. Сега най-важните придворни вече не се хранят под подиума.

— А горе? Пред всички? Защо?

— Не можеш ли да се досетиш? — попита тя. — Като събеседница Изет не е толкова интересна, колкото се надяваше той. За какво може да си говори с нея и с родителите си вечер след вечер?

Сега Рамзес бе довел на подиума съветниците си, както и пратениците от чужди царства. Затова, докато останалите членове на двора се хранеха долу, най-близките приятели и съветници на фараона щяха да се хранят над всички останали. Рамзес все още не беше седнал на трона си. Предположих, че навярно е в стаята си и сменя ризницата си с дълга пола и дебел плащ. Сигурно щеше да сложи короната си nemes в синьо и златно, тъй като khepresh беше висока и тежка. И какво щеше да направи после? Сърцето ми заби лудо. Щеше ли да заговори с мен на масата? Или щеше да забелязва единствено бременната си съпруга?

— Никога не съм виждала такова нещо — прошепна Алоли.

Бях забравила, че тя за първи път влиза в Голямата зала. Във всички ъгли на топлото помещение свиреха арфисти, а то бе изпълнено с плътния мирис на печено телешко и вино. Всички жени носеха най-хубавите си бижута и вечерта светлината на маслените лампи щеше да се отразява в дебелите им златни колиета. В лъскавите плочки вече виждах отражението на хиляда обути в сандали крака, които вървяха и танцуваха и тайно се докосваха под масите.

Докато вървяхме през препълнената зала към подиума, някой се приближи към нас иззад една колона и ме докосна по рамото. Обърнах се и пред мен застана Рамзес, облечен в дълга ленена пола, поръбена със златна нишка и изрисувана с образи на колесничари в битка. Носеше широк колан, а под златния му нагръдник се виждаше пресен белег. Отворих уста да възкликна от изненада заради раната, но Рамзес сложи пръст на устните си. Погледнах към Уосерит, която хвана Алоли за ръката и я поведе към подиума. Рамзес не откъсна нито за миг поглед от мен.

— Значи е вярно — прошепна той.

Ненадейно си дадох сметка колко близо един до друг сме застанали — толкова близо, че можех да докосна квадратната му челюст или изваяните му скули.

— Кое е вярно?

— Ти наистина си толкова красива, колкото си спомням. Нефер — продължи той и дишането му се учести, — ти може би искаш просто да останеш моя приятелка, но докато бях далеч, единственото, за което можех да мисля, беше ти. Когато трябваше да мисля за бунта или как ще намерят хората ми прясна вода в пустинята, единственото, за което можех да мисля, беше, че искаш да се скриеш в храма на Хатор. Нефер — продължи пламенно той, — ти не можеш да станеш жрица.

Исках да затворя очи и да се озова на сигурно място в прегръдката му, но зад колоната вече се събираше целият двор.

— Но ако не стана жрица — попитах го, — какво ще бъде моето място в Тива?

Затаих дъх, зачаках правилния отговор, опитах се да го вдъхна в сърцето му. И тогава той ме взе в прегръдките си и докосна с устни моите.

— До мен — отговори твърдо той. — Като моя царица.

* * *

Обърнахме гръб на целия двор, който сега пируваше в Голямата зала, запътихме се право към стаята му и Рамзес незабавно залости вратата. Спалнята му бе поддържана в идеален ред и сините и зелени плочки на пода бяха лъснати за пристигането му. На ниска масичка бяха подредени плочки с клинообразно писмо. Дъска за сенет, която не можеше да е била използвана в продължение на много месеци, сега беше готова за игра. Рамзес ме улови за ръката и ме поведе към леглото, като се спря само за да прошепне:

— Сигурна ли си, че ме искаш така, както аз теб?

Не отговорих. Просто докоснах с устни неговите, а после го целунах така, както си представях през всички онези нощи, когато той беше в Нубия. Паднахме заедно на възглавниците му и победният пир бе забравен, все едно се провеждаше в някое друго царство.

— Нефер.

Рамзес притисна длани към леглото и мускулестите му ръце се озоваха от двете страни на лицето ми. Посегнах и го погалих така, както ме бе научила Алоли. Той затвори очи и ми позволи да прокарам пръст по члена му.

— Позволи ми да опитам вкуса ти — прошепнах аз.

Той се претърколи и подпря гръб на възглавниците. Започнах с вътрешната страна на бедрата му, стигнах с език до гърдите му и до чувствителната плът около новия му белег. Той обхвана гърдите ми в ръце, почувства как зърната се втвърдяват под роклята ми и изстена, докато аз плъзгах езика си обратно към втвърденото място между краката му.

— Съблечи се — изрече умолително той.

Коленичих над него, разкопчах бавно наметалото си, свалих си роклята и най-накрая махнах и перуката, така че единственото прикритие за голотата ми остана косата.

— Ти си още по-красива, отколкото мислех — въздъхна Рамзес.

Сигурна съм, че при тези думи се изчервих. Красива беше Хенутауи. Красива беше Изет. Но докато се намествах отгоре му в позата, за която Алоли ме бе уверила, че увеличавала плодовитостта, за първи път се запитах дали може да е вярно. Дишането на Рамзес бе станало накъсано и докато аз пазех равновесие над него, той тласна бедрата си нагоре в жаждата си да нахлуе в мен.

Сто пъти по сто различни начина бях сънувала какво ще е да съм с Рамзес. И все пак, когато дойде мигът, всичко, на което ме бе учила Алоли, излетя от главата ми. Давах си сметка единствено за усещането на тялото му срещу моето, за вкуса на косата му, за парещото усещане, което започна като болка и скоро се превърна в удоволствие. Когато свърши и Рамзес се изля в мен, погледнах към чаршафите. Вече не бях девствена.

В кехлибарената светлина на залязващото слънце Рамзес ме погали по бузата. Унесът ни бе прекъснат едва когато по вратата на стаята заблъска тежък юмрук. Рамзес погледна към мен, а после и двамата се втурнахме да намерим дрехите си.

— Твое величество! — провикна се някой отвън. — Пиршеството започна и фараонът иска да знае къде си!

— Откога чука? — възкликнах аз.

— Навярно от дълго време! — засмя се Рамзес и ме взе в прегръдките си. — Трябва да се преместиш обратно в стаята си — каза той. — Повече няма да живееш в храма.

— Трябва да попитам Уосерит — отвърнах престорено свенливо.

— Забрави за Уосерит! Ако те направя своя съпруга, тя не може да те вземе обратно. Имам нужда от теб тук. — Той обхвана гърдата ми с длан. — Искам те тук.

— А теб те искат в Голямата зала — отвърнах закачливо.

* * *

Всяка вечер от женитбата си насам Рамзес бе влизал в Голямата зала заедно с Изет. Но тази вечер, на честването на първата си победа като предводител на армията на фараона, щеше да влезе с мен и всички щяха да разберат къде е бил. От масата на подиума Хенутауи щеше да ни види, а Изет да се обърне към своите дами от харема и да се разбушува.

„Бъди смела — казах си наум. — Изет е внучка на жена от харема, но аз съм дъщеря на царица.“

Когато излязохме от двора, над двореца вече се бе спуснал вечерният студ. Сгуших се под силната ръка на Рамзес и докато минавахме през коридорите, шепотът започна. Чух името си зад гърба си и потръпнах.

— Ще свикнеш — увери ме Рамзес.

— С шепота или със студа?

Той се засмя, но когато се приближихме до Голямата зала и до глашатая, който щеше да оповести пристигането ни, стомахът ми се сви. Вече чувах изненаданите гласове отвътре.

— Фараон Рамзес II — съобщи глашатаят, — господар на Двете земи и син на фараон Сети.

Рамзес направи крачка напред и ме изчака.

— Принцеса Нефертари, дъщеря на царица Мутноджмет и военачалника Нахтмин.

Рамзес ме улови под ръка и докато двамата вървяхме през залата, сред двора се разнесе ужасен шепот, задето тази нощ — точно тази — Рамзес бе решил да се появи с мен вместо със съпругата си, която носеше детето му. Дочух името си няколко пъти, преди да стигнем до царските тронове. На масата на подиума един прислужник побърза да сложи допълнителен стол между фараон Сети и Рамзес. Очите на Изет се присвиха в тесни цепки, а до нея лицето на царица Туя стана кораво като камък. Нейният iwiw, Аджо, подсмръкна и макар че в цяла Тива като че ли нямаше човек, когото да не харесва, той повдигна устни в безшумно ръмжене, докато минавах покрай него.

Седнах сред неловката тишина, най-накрая нарушена от царица Туя.

— Много мило, че придружи принцеса Нефертари до Голямата зала. Очаквах вместо това да придружиш съпругата си.

Уосерит срещна погледа ми от другата страна на масата и аз разбрах, че се опитва да ми вдъхне собствената си сила. Задържах усмивката на лицето си и отговорих:

— Боя се, че вината е моя, Твое величество.

— Има ли значение? — попита Сети. — Синът ми се върна от война, а нубийците са смазани!

Той вдигна чашата си и другите на масата направиха същото.

— И така, Нефертари — възкликна фараон Сети с престорена изненада. — Вече не си толкова малка.

Срамежливо наведох глава.

— Не, Твое величество.

— Твоята усмивка ни липсваше в „Малката“. Особено на сина ми, смятам аз.

Той погледна към Изет, която седеше нацупено до царицата. Двете приличаха на iwiw на Туя с онази негова дълга муцуна.

— Вярно е — отговори Рамзес и ме погледна в очите. Знаех, че иска да каже още нещо.

— И така, кажи ми, Нефертари — подхвана Хенутауи и остави чашата си на масата, — какво обсъждахте с моя племенник? Сигурно ти е разказал много вълнуващи неща, щом ви е отнело цял следобед. Защо не споделиш със сътрапезниците ни някоя от тях?

Убедена съм, че лицето ми почервеня като канелата, която гореше в мангалите, но Рамзес решително отвърна:

— Обсъждахме подробностите около завръщането на Нефертари в двореца.

Хенутауи се спогледа с великия жрец Рахотеп.

— Наистина ли? Толкова ли непоносимо е било времето, прекарано в храма на сестра ми?

— Не, разбира се. — Гласът на Рамзес стана суров. — Но тя ще е по-полезна тук, отколкото в храма на Хатор.

Погледнах над масата към Уосерит. Вярно ли беше? Той наистина ли ме искаше просто защото смяташе, че ще му бъда полезна? Но Уосерит избягна погледа ми.

— Значи си решила да не ставаш жрица? — поиска да се увери фараон Сети.

Кимнах.

— Искам да се завърна в двореца в „Малката“ колкото се може по-скоро.

Фараон Сети се облегна назад на трона си.

— Тогава може би ще присъстваш на съобщението ми в Залата за аудиенции утре. След няколко дни моят двор ще замине за Аварис.

Погледнах към царицата, чието лице все още бе изопнато.

— За постоянно ли?

Фараон Сети кимна и започна да кашля.

— Ще направя Аварис столица на Долен Египет — каза той — и така ще бъда по-близо до северната ни граница. Искам да държа под око царство Хати.

В този миг осъзнах колко мъчително навярно е било за него да наблюдава как синът му повежда войската към Нубия. „Той все още иска да защитава Египет и да държи под око враговете му, нищо че не може да тръгне със сина си към бойното поле.“ Когато той продължи да хрипти, Рамзес се намръщи.

— А и за здравето ти ще бъде по-добре да си по-далеч от жегата и болестите на голям град като Тива. Това е най-важната причина.

Но фараон Сети махна с ръка и отхвърли тревогата на Рамзес.

— Ще взема със себе си неколцина от министрите. И половината от войската. Искаме да тръгнем, преди времето да се е променило.

Благият му поглед се спря върху мен.

— Надявам се, че ще можеш да се сбогуваш с нас, когато тръгнеш.

Рамзес постави отворената си длан върху коляното ми и аз се усмихнах.

— Разбира се, Твое величество.

* * *

Докато корабът ни отнасяше обратно към храма, казах на Уосерит за думите на Рамзес преди да напуснем стаята му.

— Тази вечер ще ти приберем нещата, за да сме готови за Залата за аудиенции утре сутринта — рече тя със задоволство в гласа. — Да смятам ли, че ти…

— Разбира се, че са го направили! — провикна се Алоли над плясъка на греблата. — Само виж лицето й! Направихте го, нали?

Кимнах и Мерит сподави ахването си.

— Днес следобед, господарке?

— Няма смисъл да оставяме любовните дела на боговете — каза Уосерит. — Той я иска сега и трябва да я сложим пред него, за да знае за какво ще се бори.

Опитах се да различа изражението на Уосерит в тъмното, но на кораба ни имаше само една маслена лампа.

— Да се бори?

— Борба със сигурност ще има. И то не само между брат ми и царица Туя. Докато ние седяхме на подиума, Алоли беше сред придворните. Чула е какво шепнат.

— За мен? Какво казаха?

Алоли кимна.

— Неща, които не бива да повтарям, господарке.

— Освен това видя тази вечер реакцията на Хенутауи — продължи Уосерит. — Великият жрец ще реагира още по-лошо, ако Рамзес поиска да се ожени за теб. Особено ако клюките са верни и Рахотеп посещава сестра ми в спалнята й. Но моят брат обича Рамзес и рядко му отказва каквото и да било. Не вярвам този път да го направи.

— Но Хенутауи може да бъде много убедителна — напомних й.

— Не толкова убедителна, колкото един влюбен мъж.

— Но ако той не е влюбен в мен? Нали чу какво каза на пира — че ще съм по-полезна в двореца, отколкото в храма.

Уосерит ми отправи продължителен поглед изпод плаща си.

— Той е готов да каже всичко необходимо, за да убеди баща си. Фараон Сети може и да гледа на теб като на дъщеря, но да те сметне за подходяща съпруга за сина си е нещо съвсем различно.

Извърнах лице към реката, та никой да не забележи колко съм наранена.

Алоли внимателно добави:

— Ще разбереш дали те обича по това, колко дълго е готов да се бори.

— И ако се откаже от борбата, значи е решил, че не си заслужавам — рекох, докато лодката се приближаваше към кея.

— Затова направи така, че да си заслужаваш — отвърна Уосерит.

Минахме през портите на храма на Хатор и Уосерит изпрати цял куп прислужнички да съберат вещите ми. В спалнята ми Мерит нареди да донесат гореща вода за банята ми.

— По това време? — попита една от жените.

— Разбира се, че по това време. Да не мислиш, че я искам за сутринта? — сгълча я Мерит.

Когато водата пристигна, се отпуснах във ваната и се опитах да си спомня всичко, което се бе случило в стаята на Рамзес. Исках да си го припомня отново и отново, та да не забравя нито една подробност. Докато Мерит ми търкаше гърба, й разказах всичко отначало докрай и когато свърших, тя въздъхна дълбоко и заплака.

— О, господарке, вече си жена! И скоро… — Тя подсмръкна. — Скоро ще принадлежиш на Рамзес.

— О, mawat, не плачи! Никога няма да те напусна. Дори заради сто фараони!

Мерит примигна и вдигна брадичка.

— Плача от радост, а не от скръб — увери ме тя. — Точно това съм си представяла винаги. Царица Нефертари. Майка на бъдещия цар на Египет.

Облегнах се назад в топлата вода и въздъхнах.

— И няма да се боим от никого — казах аз. — Нито от великия жрец, нито от Хенутауи. Ако стана царица, дори Изет няма да може да ни докосне.

Станах и Мерит ми подаде един тежък плат. Увих се в него и потръпнах.

— Но ако не мога да имам деца? — попитах притеснено.

— Кой би дръзнал да изрече подобно нещо? — изсъска Мерит. — Защо да не можеш да имаш деца? — попита тя.

— Много съм дребна.

— Много жени са дребни.

— Не толкова, и майка ми е умряла, докато ме е раждала — прошепнах аз.

— Ще имаш много деца — изрече свирепо Мерит. — Толкова, колкото искаш!

Облякох една риза. Чувах как зад вратата на стаята за преобличане прислужничките местят кошове и слагат вещите ми в множеството сандъци, с които се бях върнала от „Малката“. Минах през бъркотията и застанах на балкона, който гледаше към горичките. Смокините бяха превити като старици на лунната светлина, тънки и разкривени, и аз се запитах кога ли ще ги видя пак. Потръпнах в тънката си дреха и когато ме видя, Мерит нададе пронизителен вик:

— Господарке! Какво правиш навън?

— Това е последната нощ, в която ще съзерцавам тази гледка — обясних.

Тя излезе с войнствена стъпка на балкона и ме хвана за ръката.

— Освен това ще бъде последната ти нощ в Египет, ако се разболееш и умреш. Лягай си. Утре трябва да си се наспала!

Аз обаче се обърнах назад, погледнах за последен път горичките на Хатор. „Това са последните ми спокойни мигове — помислих си. — Отсега нататък любовта ми към Рамзес ще носи единствено хаос.“

— Господарката ми спи — съобщи Мерит на прислужничките в стаята. — Ще довършим утре сутринта.

Когато те изчезнаха, тя затвори тежките врати и се приближи до леглото ми.

— Вече си жена — промълви удивено Мерит за втори път и погледна надолу към мен.

Тефер се сви на възглавницата ми и аз се засмях.

— От две години съм жена.

— Но една жена не е наистина жена, докато… Може би след няколко месеца ще ти подготвяме стаята за раждане — каза гордо тя.

След като си тръгна, аз се свих в леглото си и вдигнах поглед към изрисувания таван. Навярно бях виждала тази украса поне сто пъти, но мислите ли, че сега мога да си я спомня? Такива са те, спомените — това, което в един момент изглежда толкова ясно и незабравимо, в следващия изчезва като пара. Не исках и с нашия следобед с Рамзес да се случи същото, затова го извиках в паметта си отново и отново, запомнях израза в очите му, мириса на кожата му, усещането за силните му крака между моите. Изпитах дълбок копнеж да бъда с него и се запитах дали сега, в двореца, и той мисли за мен.

През нощта спах неспокойно, притеснена, че на сутринта ще се събудя и ще разбера, че всичко е било сън. Но когато млечнобялото слънце започна да се процежда през тръстиковите рогозки, отворих очи и видях, че прислужничките вече прибират нещата ми. Мерит ми се усмихна над наръч с бельо.

— Чудех се дали изобщо смяташ да се събудиш, господарке.

Побързах да стана от леглото.

— Тръгваме ли?

— Веднага щом се облечеш и сплетеш косата си. Предполагам, че след това Уосерит ще иска да говори с теб.

Бях придобила опит в бързото обличане на студено. Когато Мерит свърши с косата ми, Уосерит вече беше влязла и оглеждаше стаята. Прислужничките бяха прибрали шишенцата и тежките ми сандъци. Дори ризите, робите и роклите ми от мъниста бяха сгънати в кошове и изнесени. Стаята изглеждаше голяма и празна и глазираните плочки на стените и високите тавани връщаха ехото на гласовете ни.

— Добре са се справили — каза одобрително Уосерит. — Подготвена ли си да потеглиш?

В гърдите ми се надигна паника. Храмът не беше мой дом, но беше мястото, на което бях станала жена и се бях научила да бъда принцеса.

— Преди това бих искала да се сбогувам с Алоли — промълвих аз. — И с някои от другите жрици.

— Ще има време за това — отговори Уосерит, седна и ми направи знак и аз да го направя.

Седнах и тя се намръщи недоволно.

— Надявам се, че това няма да е начинът, по който сядаш на трона си! Като някой уморен молител, който е прекарал целия ден прав пред двореца и е готов да се хвърли на първата свободна повърхност, за да облекчи краката си!

Опитах повторно: станах и бавно се отпуснах на стола. Събрах коленете си и изпънах гръб. Преплетох ръце в скута си и погледнах към нея.

— Много по-добре. Начинът, по който тази сутрин ще седнеш на стола си, ще каже за теб също толкова, колкото и думите, които ще излязат от устата ти.

Тя махна с ръка.

— Хайде да приберем Тефер в някоя кошница и да се сбогуваш. Очаква те натоварен ден. Ако Рамзес наистина смята да те направи своя съпруга, ще трябва да се бори за теб в Залата за аудиенции. Спомняш ли си какво те е учил Пасер, какво ще видиш вътре?

— Много прилича на Голямата зала, но има само една маса с молители.

— А на подиума ще има четири трона.

— За Рамзес, фараон Сети, царица Туя и Изет.

— И ако Рамзес те направи своя царица, ти ще заемеш мястото на Изет. След това тя вече няма да е добре дошла в Голямата зала.

Стиснах устни и приех колко сериозни последствия ще има това да изместя Изет.

— Разбира се, Рамзес никога не бива да разбере, че искаш да станеш велика съпруга. Остави го сам да стигне до това решение. Но дори ако те направи царица, той пак ще разделя времето си между теб и Изет.

Уосерит видя изражението ми и добави:

— Ако обичаш Рамзес, няма да правиш нещата по-трудни за него. Наследниците за трона на Египет са по-важни от дребнавата гордост на която и да било съпруга.

Почувствах се жегната, но кимнах в знак на съгласие.

— Ще бъда мила през цялото време — обещах й.

— И весела — добави тя, — и ще го посрещаш с радост.

Най-накрая излязохме от храма и се отправихме към кея, където товареха кедровите сандъци с вещите ми на кораба на Хатор. Докато Мерит надзираваше преместването, аз се сбогувах с жриците на Хатор. Тази, която ме изпрати с най-голяма тъга, беше Алоли.

— Сега с кого ще споделям тайните си? — оплака се тя.

— Ще намериш някоя невинна жрица, която да отклониш от правия път — пошегувах се. — Но наистина — продължих, този път най-сериозно, — благодаря ти. За всичко.

Прегърнах я за сбогом. Мерит донесе мяукащия Тефер на кораба като последното от нещата ни. Застанах на кърмата на кораба на Хатор, заобиколена от кошове и тежки сандъци, и помахах на жриците на брега.