Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (9)

Глава 7
Моли се на Сехмет

В храма на Хатор Алоли започна да настоява за подробности за всичко, което се бе случило през тази нощ. В продължение на няколко дни успях да избегна въпросите й, но най-накрая изтърсих:

— Тя вече очаква дете!

Алоли подпря арфата си и се намръщи.

— Коя очаква дете?

— Изет — прошепнах и примигнах, за да прогоня сълзите си. — Първото дете на Рамзес.

Алоли ме погледна съчувствено.

— Може да е момиче — каза услужливо тя. — Или може дори да не го износи докрай. Най-важното е друго: какво каза той? Липсвала ли си му?

Помислих си за начина, по който се изчервиха бузите на Рамзес, когато погледна към роклята ми с мъниста, и кимнах.

— Да. Уосерит смята, че когато се върне от войната, вече ще е взел решение коя ще стане велика съпруга. Ако войската се завърне победоносно, Уосерит иска да присъствам на процесията.

Алоли плесна с ръце.

— Каква прекрасна вест!

После ме огледа изпитателно.

— Но ти защо не се радваш? Ти си била най-добрата му приятелка, когато сте били деца. А сега си жена. Красива жена. Какво повече може да иска от една царица?

— Дете.

— Кой казва, че ти няма да му го дадеш?

— Алоли — промълвих печално, — майка ми е умряла при моето раждане.

Тя изправи гръб и украшенията й отразиха светлината на маслените лампи.

— Нима мислиш, че боговете няма да бдят над една египетска принцеса?

— Майка ми е била царица, но не са бдели над нея! Освен това, ако не искам дете?

Алоли рязко си пое въздух.

— Всяка жена иска дете.

— Дори и ти?

Тя махна с ръка, сякаш отмяташе някоя от непослушните си къдрици.

— Кого го е грижа за мен? Аз никога няма да стана царица.

— Но би ли поела риска на раждането? — настоях.

— Предполагам, че ако намеря мъж, който може да си позволи да ме глези с огърлици и скъпоценни камъни — отвърна тя с лековат тон, — тогава да. Ще искам да имам деца от него.

Забеляза погледа ми и ме увери най-искрено:

— Не лъжа! Когато нощем сънувам, никога не виждам само мъж. Виждам семейство.

Тя се намръщи.

— Защо? Ти какво сънуваш?

Изчервих се.

— Сънуваш фараона! — възкликна тя.

— Но никога няма деца! Всеки път сме само ние двамата.

— Сами? Заедно в леглото?

Знаех, че бузите ми пламтят, но кимнах.

— И прилагаш ли това, за което говорихме? — попита бързо тя.

— Алоли!

— Това е важно! — провикна се тя.

— Да. Откакто Рамзес замина с войската, не мога да спра да мисля за него — в баните, в храма, та дори и тук, в източното светилище.

— Тогава, щом всяка нощ го сънуваш — възкликна въодушевено Алоли, — навярно и той те сънува!

Вперих изумен поглед в нея.

— Как можеш да знаеш? — попитах.

— Защото ти привлече погледа му — отговори Алоли и се усмихна широко. — Повярвай ми, принцесо. И когато се върне, ще иска да превърне тези сънища в действителност.

Запитах се дали сънищата на Рамзес са като моите, дали усеща аромата на косата ми така, както аз можех да почувствам мириса на кожата му, щом затворех очи. Дали си представяше как лежим заедно съвсем сами и ни разделя единствено топлият летен въздух? Или как се боричкаме на леглото му, между меките ленени чаршафи, ароматизирани с лавандула? Помислих си за всичко, на което ме бе научила Алоли, къде трябва да целувам нежно и на кои места целувките ми могат да го докарат до сълзи и скоро сънищата ми станаха по-пълнокръвни. Нощем лежах във въображаемите му прегръдки, а денем се тревожех какво се случва на юг и дали той някога ще се върне в Тива.

* * *

Една сутрин в началото на месец атир Пасер попита:

— Ти изобщо упражнявала ли си се по акадски?

— Как да се упражнявам — попитах аз, — когато Рамзес може да бъде убит в този нубийски бунт?

Пасер ми отправи дълъг поглед от отсрещната страна на масата на Уосерит.

— Щом се тревожиш за Рамзес в Нубия — каза той, — значи до края на живота си няма да мигнеш. Да бъдеш фараон означава постоянно да се бориш с враговете, които искат да превърнат твоето царство в свое. А когато не се сражава със завоеватели, фараонът потушава бунтове. Дори царят еретик държеше много на територията на Нубия, с нейните златни мини и електрон^[1]. Не очаквам фараон Рамзес да се върне, преди да е смазал бунта докрай. Няма какво да правиш, освен да…

— Има! — прекъснах го. — Мога да тръгна с него.

Пасер ме погледна така, сякаш на главата ми ненадейно бе кацнал ибис.

— И какво си мислиш, че ще правиш там? — попита той. — Фараон Рамзес се е подготвял за войни още от дете. Ще има кръвопролития, смърт и мъже, които плачат нощем…

— Жените се грижат за болните — настоях аз.

— Виждала ли си ръка, отсечена от вражеско острие?

Насилих се да не побледнея.

— Не.

— А воин, чиито вътрешности са изкормени от стрела?

— Не. Но съм виждала надбягванията с колесници на арената, при които воините са стъпквани от колелета и коне.

— Битката не е игра и в никакъв случай не е спорт! — въздъхна раздразнено Пасер. — Какво си мислиш, че ще се случи с теб, ако убият фараона в битка? Врагът ще те плени и ще те измъчва — отговори той на собствения си въпрос. — А Египет ще потъне в хаос. Кой ще стане съуправител? Кой ще наследи фараон Сети на трона? Ще избухне гражданска война и всеки разумен човек, който има достатъчно злато, ще избяга.

— Но нали каза, че в Нубия няма опасност! Каза, че ще се върне…

— Може би не в Нубия. Но в Хати, Асирия или Кадеш? Мястото на една принцеса не е там, където се води война. Ако искаш да помогнеш на фараона, моли се на Сехмет да е жив и здрав и богинята на войната да го доведе у дома. А сега се заеми с акадския.

Аз обаче не можех да се съсредоточа. Не можех да спя. Не можех дори да се храня. Мерит поръчваше изкусителни ястия от кухните — печени гъски с чесън и медени кексчета с ядки, — но апетитът ми се бе стопил.

— Не можеш да продължаваш така! — възкликна тя. — Ще се стопиш! Виж се само! — и вдигна ръката ми. — Ще изчезнеш!

Най-накрая, когато от заминаването на войската бяха изминали почти три месеца, Уосерит влезе в стаята ми и рече:

— Мерит ми казва, че не се храниш. Да не искаш да изглеждаш като проскубана котка в сравнение с Изет, когато Рамзес се върне от Нубия?

Погледнах я с ужас от ръба на леглото си.

— Разбира се, че не!

— Тогава ще наредя на готвачите да ти приготвят няколко ястия — отвърна строго тя. — И ти ще ядеш от всичките.

Обърна се, но на вратата се поколеба.

— Тази сутрин дойдоха пратеници. Войската на фараона е потушила бунта.