Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (4)

Глава 2
Три реда клинообразно писмо

Всяка сутрин през последните седем години изминавах пътя от стаята си в двора на царското домакинство до малкия дворцов храм на Амон. И там, под колоните от варовик, се бях смяла с останалите ученици от едубата, докато учителят Оба се тътреше по пътеката, размахвайки тоягата си като меч, за да отблъсква всеки, който му препречеше пътя. В храма жреците ароматизираха дрехите ни със свещен kyphi и когато си тръгвахме, всеки ден ухаехме на благословията на Амон. С Рамзес и Аша се надбягвахме до варосаната сграда на училището зад храма, но вчерашната коронация бе променила всичко. Сега Рамзес нямаше да идва, а Аша щеше да се притеснява прекалено много, за да се надбягва с мен. Щеше да ми каже, че е прекалено голям за такива неща. И скоро и той щеше да ме напусне.

Когато Мерит дойде в спалнята ми, я последвах мрачно в стаята за обличане и вдигнах ръцете си, докато тя привързваше около полата ми ленен колан.

— Какво ще бъде днес, господарке, мирта или сминдух?

Вдигнах рамене.

— Няма значение.

Тя ме погледна намръщено и донесе крема с мирта. Отвори завъртащото се капаче на алабастровото гърненце и намаза лицето ми с гъстия крем.

— Спри да правиш такава физиономия — укори ме тя.

— Каква физиономия?

— Като на Бес.

Потиснах усмивката си. Джуджето Бес беше богът на раждането — неговата чудовищна гримаса плашеше Анубис и го отказваше от намерението му да завлече новородените деца в задгробния живот.

— Все още не мога да разбера за какво се цупиш — каза Мерит. — Няма да си сама. Има цяла едуба, пълна с ученици.

— И всички те се държат добре с мен само заради Рамзес. Аша и Рамзес са единствените ми истински приятели. Никое от момичетата не ходи на лов или да плува.

— Значи имаш късмет, че Аша все още е в едубата.

— Засега — измърморих, извадих неохотно торбата си за училище и докато излизах от стаята, Мерит се провикна:

— Ако се мръщиш като Бес, само ще го уплашиш и той ще се махне още по-бързо!

Аз обаче не бях в настроение за хумора й. Поех по най-дългата пътека към едубата, през източната галерия в сенчестите дворове в задната част на двореца, а после покрай полумесеца от храмове и казарми, които разделяха „Малката“ от хълмовете от другата страна. Често бях чувала да сравняват двореца с перла, идеално защитена в черупката си. От едната страна се издигат скалите от пясъчник, а от другата — езерото, създадено от моите akhu, та лодките да могат да стигат от реката Нил до самите стъпала на Залата за аудиенции. Аменхотеп III беше построил „Малката“ за съпругата си, царица Тий. Когато архитектите му казали, че подобно нещо не може да се постигне, той го проектирал лично. Сега наследството му се простираше пред погледа ми и аз бавно заобиколих арената, минах покрай казармите с прашния им терен за площадки и оставих зад гърба си ниските стаи на слугите, разположени най-отзад, в сухото речно корито на запад. Когато стигнах до брега на езерото, се приближих до водата и погледнах към отражението си.

„Изобщо не приличам на Бес“ — помислих си. „Той например има много по-голям нос от мен.“ Направих гримасата, която всички скулптори извайват върху статуите на Бес, и някой зад мен се разсмя.

— Да не се възхищаваш на зъбите си? — попита Аша. — Що за физиономия беше това?

Изгледах го ядосано.

— Мерит казва, че съм приличала на Бес.

Аша отстъпи назад и ме огледа.

— Да, наистина виждам приликата. И двамата имате големи бузи, а освен това ти наистина си много ниска.

— Престани!

— Не аз правех тази физиономия!

Продължихме заедно към храма и той попита:

— И така, снощи Мерит съобщи ли ти новината? Рамзес навярно ще се ожени за Изет.

Погледнах настрана и не отговорих. В жегата на месец гот слънцето хвърляше лъчите си над езерото като златната мрежа на някой рибар.

— Ако Рамзес ще се жени — рекох най-накрая, — защо не ни е казал за това лично?

— Може би не е сигурен. В крайна сметка окончателното решение е на фараон Сети.

— Но тя изобщо не е подходяща за Рамзес! Не ходи на лов, не плува, не играе на сенет. Дори не говори хетски!

Когато наближихме двора, учителят Оба ни изгледа гневно и Аша измърмори под нос:

— Бъди готова!

— Много мило, че дойдохте! — възкликна Оба. Двеста лица се извърнаха към нас и учителят Оба замахна към Аша с бастуна си. — Застани на място!

Улучи го отзад по крака и двамата забързахме да се присъединим към другите ученици.

— Мислиш ли, че Ра се качва на слънчевата си ладия, когато му се иска? Не, разбира се! Появява се навреме. Всеки ден по изгрев-слънце той е навреме!

Аша погледна през рамо назад към мен, докато следвахме учителя Оба в светилището. Бяха ни разпънали платнени рогозки на пода и всички седнахме и зачакахме жреците. Аз се обърнах шепнешком към Аша:

— Обзалагам се, че сега Рамзес седи в Залата за аудиенции и му се иска да е с нас.

— Не съм сигурен. Поне е в безопасност от учителя Оба.

Засмях се тихичко, докато в залата влизаха седем жреци, които размахваха бронзови кадилници с тамян и напяваха сутрешния химн към Амон.

Слава на теб, Амон-Ра, господар на всички царства на земята, най-първото нещо, родено на земята, небесен старец, помощник във всички неща.

Пръв сред боговете, господар на истината; създател на всички неща над земята и под нея. Слава на теб.

Докато тамянът изпълваше помещението, един ученик се закашля. Учителят Оба се извърна и го изгледа свирепо, а аз сръгах Аша в ребрата, стиснах устни в ядосана злобна черта и изимитирах ръмженето на Оба. Един от учениците се разсмя на глас и учителят Оба се изви назад.

— Аша и принцеса Нефертари! — сгълча ни рязко той.

Аша ме изгледа гневно и аз се разхихиках. Но когато излязохме от храма, не го помолих да се надбягваме до едубата.

— Не проумявам защо жреците не са ни изгонили — каза той.

Аз се ухилих в отговор.

— Защото сме от царско потекло.

— Ти си царска особа — възрази Аша. — Аз съм син на воин.

— Имаш предвид, син на генерал.

— Да, но не съм като теб. Нямам нито стая в двореца, нито личен прислужник. Трябва да внимавам.

— Но беше смешно — настоях аз.

— Мъничко — призна той.

Стигнахме до ниските бели стени на царската едуба. Училището приличаше на дебела гъска, кацнала на склона, и стъпките на Аша се забавиха, докато се приближавахме към отворената му врата.

— И така, какво си мислиш, че ще бъде днес? — попита той.

— Най-вероятно клинообразно писмо.

Той въздъхна тежко.

— Не мога да си позволя баща ми да получи още един отрицателен доклад.

— Седни на рогозката до моята, и аз ще пиша достатъчно едро, за да виждаш — обещах му.

В залите на едубата учениците се провикваха един към друг, смееха се и си разказваха разни неща, докато не прозвуча тръбата за началото на часа. Пасер стоеше пред стаята ни и наблюдаваше хаоса, но когато влезе Изет, в помещението се възцари тишина. Тя мина сред учениците, които се разделиха пред нея, сякаш разблъскани от огромна ръка. Изет седна срещу мен и скръсти дългите си крака върху рогозката по обичайния си начин, но този път, когато отметна назад тъмната си коса, пръстите й ми се сториха запленяващи. Бяха дълги и заострени. В двора единствено Хенутауи надминаваше уменията на Изет с арфата. Затова ли фараон Сети смяташе, че от нея ще излезе добра съпруга?

— Вече всички можем да спрем да зяпаме — оповести Пасер. — Да извадим мастилото си. Днес ще преведем две от писмата на хетския цар до фараон Сети. Както знаете, хетите използват клинообразно писмо, което означава, че ще трябва да транскрибираме всяка дума от клинообразното писмо с йероглифи.

Извадих от торбата си мастило и няколко тръстикови пера. Когато кошницата с празни папируси стигна до мен, си избрах най-гладкия от купчината. Отвъд едубата отново изрева тръба и шумът от другите класни стаи утихна. Пасер ни раздаде копия от първото писмо на цар Муватали и в горещината на ранното утро стаята се изпълни с шума на пера, драскащи по разстланите навсякъде папируси. Беше задушно и под коленете на кръстосаните ми крака започна да се събира пот. Двама ветрилоносци от двореца охлаждаха стаята с дългите си ветрила и когато въздухът се раздвижи, парфюмът на Изет се разнесе из помещението и погъделичка носа ми. Тя казваше на учениците, че го носи, за да убива непоносимата миризма на мастилото, което се приготвя от пепел и мазнина, отделена от сварена магарешка кожа. Аз обаче знаех, че не е вярно. Дворцовите писари смесваха мастилото ни с мускус, за да прикрият ужасната воня. Това, към което Изет наистина се стремеше, беше да привлече внимание към себе си. Сбърчих нос и отказах това да ме отвлече от задачата ми. Всяка важна информация в писмото беше отстранена и това, което бе останало, беше лесно за превод. Написах няколко реда с големи йероглифи на папируса си и когато приключих с писмото, Пасер прочисти гърлото си.

— Писарите навярно са приключили с превода на второто писмо на цар Муватали. Когато се върна, ще продължим — предупреди ни категорично той.

Учениците изчакаха шумът от сандалите му да заглъхне, преди да се обърнат към мен.

— Разбираш ли това, Нефер? — посочи към шестия ред Аша.

— Ами това? — Баки, синът на министър Анемро, не можеше да се справи с третия. Протегна свитъка си към мен и целият клас зачака.

— До фараона на Египет, който е богат със земя и велик със силата си. Както всичките му други писма — допълних и вдигнах рамене. — Започва с ласкателство и завършва със заплаха.

— А това? — попита някой друг.

Учениците се скупчиха около мен и аз бързо им преведох думите. Когато погледнах към Изет, видях, че не е завършила първия си ред.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Защо да имам нужда? — попита тя и бутна настрана свитъка си. — Не си ли чула?

— Ти ще се омъжиш за Рамзес — отговорих с равен глас.

Изет стана.

— Смяташ, че защото не съм се родила принцеса като теб, ще прекарам живота си в предене на лен в харема?

Нямаше предвид харема в Ми-Уер, Фаюм, където живееха по-незначителните съпруги на фараона. Говореше за харема зад едубата, в който Сети бе подслонил жените на предишни царе, както и тези, които бе избрал самият той. Бабата на Изет е била една от съпругите на фараон Хоремхеб. Бях чула, че един ден я зърнал как върви по речния бряг и събира мидени черупки за погребението на съпруга си. Вече била бременна с единственото си дете, но точно както това не му попречило да вземе майка ми, Хоремхеб я бе пожелал за своя невеста. Следователно Изет нямаше роднинска връзка с никой фараон, а с дълга линия от жени, които бяха живели, ловили риба и работили край реката Нил.

— Аз може и да съм само сираче от харема — продължи тя, — но според мен всички тук ще се съгласят, че да си племенница на еретичка е много по-лошо, колкото и дебелата ти дойка да се преструва, че не е така. И никой в тази едуба не те харесва — разкри ми тя. — Усмихват ти се заради Рамзес, а сега, когато той си тръгна, продължават да се усмихват и да се смеят само защото им помагаш.

— Това е лъжа! — възкликна ядно Аша и стана от рогозката си. — Никой тук не мисли така.

Огледах се, но нито един от останалите ученици не ми се притече на помощ и по бузите ми пропълзя засрамена руменина.

Изет се подсмихна.

— Може и да си мислиш, че с Рамзес сте големи приятели, като ходите на лов и плувате заедно в езерото, но той ще се ожени за мен. И вече се посъветвах с жреците — продължи тя. — Дадоха ми амулет за всякакви случаи.

Аша възкликна:

— Да не си мислиш, че Нефертари ще се опита да те урочаса?

Останалите ученици в едубата се разсмяха, а Изет се изправи в пълния си ръст.

— Може да опита! Всички вие може да опитате — допълни ожесточено тя. — Това няма да промени нищо. Сега вече само си губя времето в тази едуба.

— Със сигурност го губиш.

На вратата се очерта тъмна сянка. Появи се Хенутауи в червената си роба на Изида. Тя погледна през стаята към нас. Дори лъвът не би могъл да погледне мишката по-незаинтересовано.

— Къде е учителят ви? — попита тя.

Изет бързо се приближи към великата жрица и аз забелязах, че е започнала да гримира очите си по същия начин като Хенутауи — с дълги ивици кохл, които стигаха до слепоочията.

— Отиде при писарите — отговори тя с огромно желание да се хареса.

Хенутауи се поколеба, приближи се до рогозката ми и погледна надолу.

— Принцеса Нефертари. Все още изучаваш йероглифите?

— Не. Изучавам клинообразното писмо.

Аша се разсмя и погледът на Хенутауи се стрелна към него. Но той беше по-висок от другите момчета и в погледа му се четеше интелигентност, която я смути. Тя се извърна обратно към мен.

— Наистина не знам защо си губиш времето, особено след като ще станеш само жрица в някой западнал храм като този на Хатор.

— Както винаги, за мен е радост да те видя, господарке.

Учителят ни се беше върнал с купчина свитъци. Остави ги на една ниска маса, а Хенутауи се обърна с лице към него.

— А, Пасер! Тъкмо казвах на принцеса Нефертари, че трябва много да се старае в учението си. За жалост Изет вече няма да има време за това.

— Жалко — отговори Пасер и погледна към захвърления папирус на Изет. — Мисля, че днес щеше да напредне до цели три реда клинообразно писмо.

Учениците се разхихикаха. Хенутауи побърза да излезе от едубата, следвана от Изет.

— Нищо смешно няма — каза остро Пасер и стаята утихна. — Всички можем да се върнем към превода си. Когато свършите, излезте напред и донесете папируса си. Тогава ще можете да започнете да работите по второто писмо на цар Муватали.

Опитах се да се съсредоточа, но всичко пред очите ми се размиваше от сълзи. Не исках никой да види колко много са ме наранили думите на Изет, затова останах с наведена глава дори когато Баки изсъска в посока към мен. „Сега иска помощ — помислих си. — Но извън едубата ще ме погледне ли изобщо?“

Приключих с превода си, приближих се към Пасер и му подадох папируса си.

Той се усмихна одобрително.

— Отлично, както винаги.

Погледнах назад към другите ученици и се зачудих дали долавям в очите им презрение.

— Но трябва да те предупредя за това следващо писмо. В него се споменава нещо неласкаво за леля ти.

— Какво ме интересува? Аз изобщо не съм като нея — отговорих отбранително.

— Исках да съм сигурен, че разбираш. Изглежда, че писарите са забравили да го извадят.

— Тя е била еретичка — казах — и както и да я нарича царят, съм сигурна, че е основателно.

Върнах се на тръстиковата си рогозка и плъзнах поглед по писмото, търсейки познати имена. Нефертити беше спомената в края на папируса, както и майка ми. Затаих дъх, докато четях думите на цар Муватали.

Ти ни заплашваш с война, но нашият бог Тешуб бди над хетите от хиляда години, а фараон Ехнатон прокуди вашите богове. Какво те кара да мислиш, че те са простили на Египет за ереста му? Възможно е Сехмет, вашата богиня на войната, да ви е изоставила напълно. Ами Мутноджмет, сестрата на Нефертити? Вашият народ й позволи да стане царица, когато цял Египет знае, че тя обслужваше вашия цар еретик в храма му, както и в личните му покои. Наистина ли мислиш, че вашите богове са простили това? Наистина ли ще рискуваш да поведеш война с нас, когато ние винаги сме се отнасяли с боговете си с уважение?

Погледнах към Пасер и в изражението му сякаш трепна съжаление. Но за нищо на света нямаше да допусна някой да ме съжалява. Стиснах тръстиковото перо и започнах да пиша колкото се може по-бързо и решително, а когато мастилото на папируса ми се зацапа от една сълза, аз го попих с пясък.

* * *

Тази вечер, докато Голямата зала се изпълваше с придворни, двамата с Аша се отделихме в един ъгъл на балкона и заговорихме шепнешком за това, което се бе случило в едубата. Залязващото слънце увенчаваше косата на приятеля ми с меко сияние, а плитката, която бе преметнал през рамото си, бе дълга почти колкото моята. Седнала на варовиковата балюстрада, аз се облегнах напред и погледнах към него.

— Чувал ли си някога Изет да говори толкова сърдито?

— Не, но аз никога не съм я чувал да говори много — призна той.

— Тя е с нас от седем години!

— И единственото, което прави, е да се кикоти заедно с онези момичета от харема, които я чакат навън.

— Със сигурност няма да й хареса, ако те чуе да говориш така — предупредих го.

Аша вдигна рамене.

— Тя май не харесва почти нищо. А теб — със сигурност…

— И какво съм й направила? — възкликнах аз.

Но Аша беше спасен от необходимостта да отговори, когато Рамзес влетя през двойните врати.

— Ето ви и вас! — провикна се той към нас и Аша бързо се обади:

— Не казвай нищо за Изет. Рамзес само ще си помисли, че ревнуваме.

Рамзес премести поглед от мен към Аша.

— Къде бяхте?

— А ти къде беше? — попита на свой ред Аша. — Не сме те виждали от коронацията ти.

— Мислехме, че никога вече няма да те видим — добавих малко по-жалостиво, отколкото исках.

Рамзес ме прегърна.

— Никога няма да изоставя малката си сестричка.

— А колесничаря си?

Рамзес веднага ме пусна.

— Значи е свършено? — възкликна той.

— Само преди няколко часа — отвърна самодоволно Аша. — Утре започвам обучението си за командир в редиците на колесничарите на фараона.

Аз рязко си поех въздух.

— И не си ми казал?

— Чаках, за да кажа на двама ви едновременно!

Рамзес потупа Аша по гърба в знак на поздравление, но аз се провикнах:

— Сега само аз ще остана в едубата с Пасер!

— Стига — каза Рамзес с желание да ме успокои. — Не се разстройвай.

— Защо не? — оплаках се. — Аша отива във войската, а ти ще се ожениш за Изет.

И двамата погледнахме към него, за да видим дали е вярно.

— Баща ми ще го обяви официално тази вечер. Според него от нея ще стане добра съпруга.

— А според теб? — попитах аз.

— Тревожа се дали е достатъчно умна — призна той. — Нали си я виждала в класа на Пасер. Но Хенутауи смята, че трябва да я направя велика съпруга.

— Никой фараон не си избира велика съпруга, преди да е навършил осемнайсет! — извиках аз.

Рамзес ме огледа изпитателно и аз поруменях от срам заради изблика си.

— И така, какво е това? — смених темата и посочих към украсеното ковчеже, което носеше.

— Меч — отговори той, отвори ковчежето и извади от него острие, дълго колкото човешка ръка от рамото до китката.

Аша остана впечатлен.

— Никога не съм виждал нещо подобно — призна той.

— Хетско е, изработено от нещо, което наричат желязо. Казват, че е по-здраво дори от бронза.

Извивката на оръжието беше по-остра от всичко, което бях виждала преди, а мотивите, издълбани внимателно в дръжката, ме накараха да си помисля, че е много скъпо.

Рамзес подаде оръжието на Аша, който го вдигна към светлината.

— Кой ти го даде?

— Баща ми, за моята коронация.

Аша ми подаде желязното острие и аз стиснах дръжката в дланта си.

— Можеш да използваш това, за да обезглавиш Муватали!

Рамзес се засмя.

— Или поне сина му, Ури.

Аша премести поглед от Рамзес към мен.

— Царят на хетите — обясних. — След смъртта му неговият син Ури ще го наследи.

— Аша не се интересува от политика — каза Рамзес. — Но само му задай въпрос за нещо, свързано с конете и колесниците…

Двойните врати към балкона се отвориха със замах и Изет незабавно ни прикова с поглед. Перуката й от мъниста беше украсена с талисмани, а надарена лична прислужничка бе поръсила кохла под очите й с малки прашинки злато.

— Тримата неразделни — каза тя, усмихната.

Осъзнах, че тонът на гласа й е същият като на Хенутауи.

Тя прекоси балкона и аз се запитах откъде ли има достатъчно дебени, за да си позволи сандали, украсени с лапис лазули.

Златото, което бе останало след смъртта на майката на Изет, отдавна бе похарчено за образованието й.

— Какво е това? — погледна тя надолу към меча, който бях върнала на Рамзес.

— За война — обясни Рамзес. — Искаш ли да гледаш? Ще покажа на Аша и Нефер как реже.

Изет се намръщи красиво.

— Но виночерпецът на баща ти вече наля виното.

Рамзес се поколеба, вдъхна аромата на парфюма й и аз видях въздействието, което му оказваше близостта й. Роклята й беше плътно прилепнала по извивките на тялото й и разкриваше изящно украсените й с къна гърди. А после забелязах на шията й огърлица от злато и халцедон. Тя носеше бижутата на царица Туя. Царицата, която ме бе наблюдавала как играя с Рамзес, откакто бяхме деца, бе дала любимата си огърлица на Изет.

Рамзес погледна първо към Аша, а после и към мен.

— Някой друг път — обади се услужливо Аша, а Изет хвана Рамзес за ръката.

Проследихме ги с поглед как излизат от балкона. После аз се извърнах към Аша.

— Видя ли какво носеше тя?

— Бижутата на царица Туя — отговори той с примирение.

— Но защо Рамзес е избрал съпруга като Изет? Вярно, хубава е. Какво значение има това, когато не говори хетски и дори не владее клинообразното писмо?

— Има значение, защото фараонът има нужда от съпруга — отвърна мрачно Аша. — Нали знаеш, можеше да избере теб… ако не беше заради семейството ти.

Сякаш някой изкара въздуха от гърдите ми. Последвах го в Голямата зала и тази вечер, когато официално обявиха предстоящия брак, почувствах, че губя нещо, което никога няма да си върна. Но нито един от родителите на Изет не беше тук, за да види триумфа й. Никой не знаеше кой е баща й и това щеше да бъде огромен скандал за майка й, ако не беше умряла при раждането. Затова глашатаят оповести името на баба й, която я бе отгледала и някога е била част от харема на фараон Хоремхеб. Беше умряла преди цяла година, но така беше подобаващо.

Когато пирът най-после свърши, се върнах в стаята си близо до двора на царското домакинство и седнах на абаносовата маса на майка си, без да казвам нищо. Мерит избърса кохла от очите ми и червената охра от устните ми, а после ми подаде шишарка тамян и проследи с поглед как коленича пред naos на майка си. Някои naoi са големи и гранитни, с отвор в центъра, в който се поставя статуя на бог, и лавица, на която се гори тамян. Моят naos обаче беше малък и дървен — олтар, който майка ми бе притежавала като момиче, а може би и нейната майка преди нея. Когато коленичих, той стигаше само до гърдите ми, а зад дървените вратички се таеше статуя на Мут, на която бе кръстена майка ми. Когато богинята котка ме изгледа с котешките си очи, аз примигнах, за да прогоня сълзите си.

— Какво щеше да се случи, ако майка ми беше жива? — обърнах се към Мерит.

Дойката седна на ръба на леглото ми.

— Не знам, господарке. Но не забравяй всички нещастия, които преживя тя. В пожара майка ти загуби всички, които обичаше.

Така и не бяха възстановили онези стаи в „Малката“, в които се бе разпространил огънят. Почернелите камъни и овъглените останки от дървени маси все още се намираха от другата страна на двора, завладени от лози и непочистени плевели. Когато бях на седем, настоях Мерит да ме заведе там, а след като пристигнахме, застанах замръзнала сред останките, опитвайки се да си представя къде е стоял баща ми, когато са забушували пламъците. Мерит каза, че пожарът избухнал, когато една маслена лампа паднала на килима, но аз бях чувала министрите да говорят за нещо по-зловещо, за заговор за убийството на моя дядо, фараон Ейе. Зад тези стени цялото ми семейство бе загинало в пламъците: брат ми, баща ми, моят дядо и царицата му. Оцеляла бе само майка ми, защото по това време се намирала в градините. А когато пълководецът Хоремхеб чул, че Ейе е мъртъв, бе дошъл в двореца, следван от войската си, и бе принудил майка ми да се омъжи за него. Защото тя е била последната връзка с трона. Питах се дали Хоремхеб е изпитал дори капка вина, когато и тя бе прегърнала Озирис, все още викайки името на баща ми. Понякога си мислех за последните й седмици на този цвят. Точно когато Хнум е създавал моята ка на грънчарското си колело, нейната бе отлетяла.

Погледнах през рамо към Мерит, която ме наблюдаваше с печално изражение. Не обичаше да разпитвам за майка си, но никога не отказваше да отговори на въпросите ми.

— А когато умираше — попитах, макар че вече знаех отговора, — кого викаше?

Изражението на Мерит стана някак тържествено.

— Баща ти. И…

Обърнах се, забравила за тамяна.

— И?

— И сестра си — призна тя.

Очите ми се разшириха.

— Никога досега не си ми го казвала!

— Защото нямаше нужда да го знаеш — отговори бързо Мерит.

— Но тя наистина ли е била еретичка, както говорят?

— Господарке…

Виждах, че Мерит ще отклони въпроса ми, и категорично поклатих глава.

— Аз съм кръстена на Нефертити. Не е възможно майка ми да е вярвала, че сестра й е еретичка.

Никой в двореца не изричаше името на Нефертити и Мерит стисна устни, за да не ме сгълчи. Раздели скръстените си на гърдите ръце и погледът й стана отнесен.

— Всичко стана не толкова заради самата царица фараон, колкото заради съпруга й.

— Ехнатон ли?

Мерит се размърда, очевидно се чувстваше неловко.

— Да. Той прокуди боговете. Разруши храмовете на Амон и замени статуите на Ра със свои собствени.

— А леля ми?

— Тя напълни улиците със своите изображения.

— Вместо на боговете?

— Да.

— Но тогава къде са отишли? Никога не съм виждала тяхно изображение.

— Не си, разбира се! — отвърна Мерит и се изправи. — Всичко, което принадлежеше на леля ти, беше унищожено.

— Дори и името на майка ми — промълвих и отново погледнах към олтара. През лицето на богинята котка се носеше пушек от тамян. След нейната смърт Хоремхеб си беше присвоил всичко. — Сякаш съм се родила без akhu — продължих. — Без никакви предци. Знаеш ли, че в едубата — споделих й — учениците не учат за царуването на Нефертити, за царуването на фараон Ейе или на Тутанкамон?

Мерит кимна.

— Да. Хоремхеб заличи имената им от свитъците.

— Присвоил си е самия им живот. Управлявал е четири години, но ни учат, че е управлявал десетки. Аз знам, че не е така. Рамзес знае, че не е така. Но какво ще имат децата ми? За тях моето семейство изобщо няма да е съществувало.

Всяка година на Празника на Уаг египтяните посещават погребалните храмове на предците си. Аз обаче нямах място, на което да почета ка на майка си или на баща си с тамян или купичка масло. Дори гробовете им бяха скрити в хълмовете на Тива, защитени от жреците на Атон и отмъстителността на Хоремхеб.

— Кой ще ги помни, Мерит? Кой?

Мерит сложи ръка на рамото ми.

— Ти.

— А когато си отида?

— Направи така, че никога да не изчезнеш от паметта на хората. И тогава тези, които ще знаят за славата ти, ще пожелаят да разберат за миналото ти и ще открият фараон Ейе и царица Мутноджмет.

— Иначе ще бъдат заличени.

— И Хоремхеб ще е успял.