Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (24)

Глава 22
В долината на спящите царе

 

Седемте дни на мумифицирането изтекоха; качиха тялото на фараон Сети на златна ладия и двайсет жреци го пренесоха на раменете си в Западната долина. Ако сърцето му се окажеше по-леко от перото на истината на Ма’ат и той получеше позволение да премине в полята на Аару, тази ладия щеше да му трябва, за да пътува заедно със слънцето при неговата всекидневна обиколка на света. Хиляди тиванци бяха прекосили река Нил, за да последват виещата се погребална процесия и когато слънцето започна да потъва зад хълмовете, хладният вечерен вятър донесе мириса на градински чай, който цял ден се беше пекъл на слънцето. Аджо вдигна муцуна и подуши въздуха и макар че вървях до него заедно с останалите най-близки роднини на Сети, iwiw остана странно сдържан. „Питам се дали знае, че животът на господарката му се е променил завинаги?“ Сега Туя беше станала вдовстваща царица и макар че щеше да остане в Аварис след пристигането ни, навярно щеше да се оттегли в някоя тиха стая в двореца, оставяйки дворцовата политика и увеселения на Рамзес. Нито веднъж не я бях видяла да се усмихне на деца или да се засмее на лудориите им, когато тичаха през залите. Някои вдовици изпитваха удовлетворение от живота си на баби, но според мен отсега нататък Туя щеше да прекарва дните си сама с Аджо и единствената цел на годините, които й оставаха, щеше да е това да го глези. Тя вървеше, облегната тежко на ръката на Рамзес. Пред тях великият жрец на Амон крачеше целеустремено през пясъците, следвайки Пенре и малката група министри, чиято работа беше да насочат златната ладия на Сети към мястото на покоя му.

Погледнах назад към жреците на Изида и дори от разстояние видях червената фигура на Хенутауи. Тя бе избрала да върви сред жриците си вместо да придружи семейството си отпред и дори не се опитваше да запази тържествено мълчание.

— Тя се наслаждава на вниманието! — прошепнах аз сурово.

— И Амон ще я накаже — увери ме Мерит. — Сърцето й ще проговори само за себе си.

— Тогава вече ще е късно и тя ще е унищожила всички, които обичаме.

Помислих си за Амонхер и Прехир, които спяха в двореца. Бях предупредила кърмачките да не се отделят от тях.

Мерит разбра какво означава погледът ми и ме увери:

— Имам им доверие. Няма да излязат от стаята нито за миг, иначе самата аз нямаше да изляза.

Тя погледна отвъд дюните, към стръмните назъбени хълмове, които се издигаха нагоре в гаснещата светлина.

— Мислиш ли, че остава още много път до гробницата?

— Да. Мисля, че е високо в скалите — отговорих и смело добавих: — Няма от какво да се страхуваме.

— Освен от чакалите — измърмори Мерит.

— И от великия жрец на Амон — добавих аз.

Погледнах напред към Рахотеп, който се въртеше край тялото на фараон Сети като животно над убитата плячка. С изгърбените си рамене и безрадостната усмивка изглеждаше също толкова печален, колкото хиена, прогонила някоя лъвица от плячката й. Тази нощ беше негова. Той бе човекът, който водеше царското семейство в Долината и той щеше да запечата вратата на вътрешната камера на гробницата на Сети, оставяйки на фараона всичко, което ще му е необходимо за отвъдния живот.

За последен път бях влизала в гробница при погребението на принцеса Пили. Тогава бях едва шестгодишна, но още помня стените на вътрешните помещения, покрити с указания как да се справи с нещата в отвъдния живот. Боговете задаваха на мъртвите въпроси, които щяха да получат отговор, така че когато ка на Сети отпътува по последните коридори на този свят, да може да запомни отговорите, необходими за преминаване в следващия. Ако издържеше тези проверки, щеше да му трябва всичко, което бе използвал в този живот. Точно затова му трябваше маска — за да има душата му лице в земята на Аару. Саркофагът му щеше да бъде заобиколен от стотици ushabti — статуетки на прислужници, които щяха да се съживят в отвъдния свят и да служат на господаря си. И за да не се изцапа нито едно от тези важни неща, прислужниците щяха да сипят в лампите си щипки сол, та да не се надигне черен пушек.

Наблюдавах Изет и великия жрец на Амон. В профил ми приличаха досущ на хиени, душещи да разберат какво могат да отмъкнат. В чезнещата светлина на залеза, която потапяше в сянка половината от плашещата усмивка на Рахотеп, внезапно останах поразена от приликата помежду им. Двамата вървяха един до друг и ми се стори странно, че досега не съм забелязала колко си приличат — не само в животинската грациозност на движенията си, а и по правия нос и високите скули на тесните лица, докато присвиваха очи на последните лъчи на слънцето. Майката на Изет е можела да се омъжи за когото пожелае… но като че ли никой не знаеше кой е бащата на Изет. Ами ако желанието на Рахотеп да направи Изет царица не се дължеше само на омраза към моите akhu? Ако Изет станеше велика съпруга, щеше ли Рахотеп да бъде дядо на бъдещия фараон? Великият жрец погледна към мен, а когато видя, че ги наблюдавам, Изет бързо се отдръпна от него.

Постарах се да запазя мислите си за себе си, защото сега влязохме в Долината и пътят започна да се стеснява. Хилядите опечалени останаха отзад. Само най-високопоставените членове на двора можеха да знаят къде се намира гробницата на Сети. Всички други щяха да чакат завръща нето ни и да държат маслените си лампи на ръба на скалите за да осветяват обратния ни път към реката. Слънцето вече се бе спуснало над хоризонта и силуетът на хълмовете се очертаваше на наситения фон на огненото небе. Всяка нощ богът слънце напускаше мястото си в небето и минаваше пак през подземния свят, за да разгроми бога змия, покровител на тъмнината Апоп. След като смажеше змията, Ра излизаше на изток — онзи, който разкрива всички неща, възкачен в слънчевата си ладия, за да върне светлината обратно на земята. Фараон Сети никога вече нямаше да види слънцето и щом в Египет редът можеше да се обърка така ужасно, защо да не може да се обърка и в подземния свят, запитах се аз. Ами ако тази нощ Апоп победеше Ра и утре сутринта слънцето не изгрееше? Прогоних тези мисли от ума си и си напомних, че слънцето винаги е изгрявало. Ра винаги побеждаваше. „Така, както и аз ще побеждавам винаги.“

Започнахме да се изкачваме по варовиковите стени и през пъхтенето на жреците, които носеха на гръб ладията на Сети, чух как дишането на Изет стана накъсано. Тя се страхуваше от тъмното и един път, след като някъде в далечината се чу вой на чакал, нададе уплашен вик.

— Анубис — обадих се аз. — Чакалоглавият бог на смъртта. Може би идва, за да прибере виновните.

— Не я слушай! — каза рязко Рахотеп.

Но аз се обърнах предизвикателно към великия жрец:

— Откъде знаеш, че не е Анубис? Къде другаде би могъл да бъде той, ако не в тази долина?

— Тихо! — изръмжа Хенутауи. Гласът й отекна над скалите и от челото на процесията, близо до саркофага, Рамзес се обърна да види кой вдига шум. Хенутауи понижи глас. — Тихо! — изрече тя заплашително.

— Плаши ли те мисълта, че Анубис крачи из тези хълмове? Аз не се боя от смъртта. Когато дойде за мен, нямам какво да крия.

— Имай уважение към мъртвите!

— Чрез танци и клюки ли?

Стигнахме до преддверието на гробницата и Рамзес изостана и тръгна до мен.

— Какво е това шепнене?

— Хенутауи каза, че иска да влезе първа в гробницата — измислих си аз. — Иска да е първата, която ще види как полагат саркофага на брат й в погребалната камера.

Рамзес погледна към Хенутауи. Дори на слабата трепкаща светлина на факлите видях, че бузите й са загубили цвета си.

— Много предано от твоя страна — рече Рамзес. — Върви след Пенре. Той ще ти покаже пътя.

Хенутауи извърна тъмните си очи към мен, но не каза нищо. Вдигна брадичката си и тръгна след Пенре, повеждайки процесия в пълния мрак. Уосерит заби нокти в ръката ми, за да ме предупреди да внимавам. Но какво можех да загубя? Зад нас вървяха влиятелни придворни, а пред преддверието стояха въоръжени стражи, които нямаше да пуснат вътре никого другиго. Слязохме по стъпалата в недрата на земята, като внимавахме да не докосваме стените, изрисувани със сцени от живота на Сети. Пенре ни беше казал, че в цял Египет няма по-дълга и по-дълбока гробница от тази и когато въздухът стана влажен, аз увих плаща си по-плътно около кръста. На светлината на факлите минахме през първите два коридора и когато стигнахме до една зала с четири колони, процесията спря. Аз се взрях удивено в олтара на Озирис и сцените от Книгата на портите.

— Прекрасно е — прошепнах и Рамзес ме хвана за рамото. — Баща ти щеше много да се гордее.

— Не те ли плаши? — попита шепнешком Изет.

Рамзес пусна рамото ми и я хвана за ръката.

— Когато бях дете, гледах как баща ми строи тази гробница — отговори той.

Навлязохме в друг коридор, още по-дълбоко в земята. Когато великият жрец свали абаносовото адзе, което висеше на шията му, и започна церемонията по отваряне на устата, Изет се разтрепери. Церемонията щеше да върне дъха на Сети, за да може да диша в отвъдния живот. Рахотеп сложи адзе върху устата на Сети. Хенутауи стоеше неподвижна като каменна статуя. Какви думи можеше да изрече Сети, ако отново си поемеше дъх на този свят?

— Събуди се!

Гласът на великия жрец отекна в камерата. Царица Туя сподави риданието си. Рамзес я прегърна, а аз застанах до Мерит.

— Нека живееш и дишаш като жив, здрав и подмладен всеки ден. Нека боговете те закрилят там, където си сега, да ти дават храна за ядене и прясна вода за пиене. Ако има някакви думи, които искаш да изречеш, изречи ги сега, за да ги чуе цял Египет.

Министрите се размърдаха неспокойно с факлите си в ръка, а придворните затаиха дъх и се заслушаха. Настъпи тишина и аз си представих, че виждам как Хенутауи се усмихва едва-едва на Изет. После вдигнаха саркофага и го понесоха по тесния коридор към последното помещение. Цялата групичка се обърна към Хенутауи, която първа щеше да целуне канопите и да види как спускат саркофага в черната бездна на помещението отдолу. Видяхме как пристъпи напред. После коленичи в пръстта и бързо целуна канопите, които щяха да пренесат отровените органи на Сети в отвъдния живот.

Рахотеп вдигна адзе в ръцете си и повтори един тържествен пасаж от Книгата на мъртвите:

— Боговете ми връщат дъха. Връзките, които запушват устата ми, се разхлабват и вече съм свободен. На тези, които са ми навредили, прощавам, защото ще ви накажат боговете, не аз.

Хенутауи стана и избърса прахта от роклята си.

* * *

Когато с Уосерит и Пасер седнахме в стаята ми край топлината на мангала, им разказах за подозренията си във връзка с Изет. Уосерит мълчаливо се загледа в пламъците, а Пасер продължи да държи в ръцете си чаша топъл sermet. Но нито един от двамата не изглеждаше толкова изненадан, колкото очаквах.

— Все трябваше да бъде дъщеря на някого — обади се накрая Пасер. — Всички предполагаха, че това е някой благородник в двора.

— Но тя е дете на човека, който е убил семейството ми! — възкликнах аз. — Той е убиецът на Нефертити. И ако е подпалил пожара…

Гърлото ми се сви под напора на чувствата.

— Значи е убиец на две поколения. Мислите ли, че ще се поколебае, преди да убие трето?

Но нито Уосерит, нито Пасер виждаха опасността, която виждах аз в тази възможност. Притесняваха се повече за коронацията и Уосерит попита строго:

— Има ли някаква възможност да те направи царица?

Поклатих глава.

— Рамзес никога няма да наруши обещанието си пред баща си. Но колкото до Изет, Мерит ми съобщи, че снощи е видяла някакъв мъж близо до стаите й.

И Уосерит, и Пасер се приведоха напред. Поне тази новина сякаш ги стъписа толкова, колкото и мен.

— Кой? — попита Пасер.

Разперих ръце.

— Не е видяла.

— Може да е бил онзи хабиру, Ашай — предположи незабавно Уосерит.

— Не. Сигурна съм, че не е чак толкова глупава — отговорих аз.

Но Уосерит поклати глава.

— Не бих се учудила, ако е платила на някой прислужник да го намери.

— Отчаяна е — добави Пасер. — Към кого може да се обърне? Не към фараона. Не и към Хенутауи. Вече дължи на великата жрица на Изида повече, отколкото може би ще може да й даде.

Уосерит сложи ръка на коляното ми.

— Рахотеп не може да направи нищо повече за нея. Не може да роптае прекалено силно срещу теб, защото миналото му все още е неговият затвор. Изет може все още да не го знае, но ние го знаем.