Мишел Моран
Нефертари — Царицата воин (23)

Глава 21
„Пи-Рамзес“

 

Новината за разгрома на шерден бързо се понесе по Нил. Докато плавахме към град Аварис, хората по брега крещяха триумфално: „ФАРАОНЪТ! ФАРАОНЪТ!“ А после воините от флотилията подеха вика: „ЦАРИЦАТА ВОИН!“, който хората по брега повториха, без да знаят защо. И все пак аз чувствах тревога, защото се питах какво ще направи Хенутауи, когато чуе този вик.

Три дни след като победихме шерден, застанахме на палубата на „Благословът на Амон“, докато корабът влизаше в пристанището. През последните години летата бяха запълнени с война и бунтове и тиванският двор не беше ходил в Аварис от коронацията на Рамзес насам. Останах стъписана, когато видях колко много се е променил градът. През годините, откакто не го бях виждала, някой сякаш бе взел стенопис и го бе оставил навън на слънце, докато стенописът избелее, пропука се и най-накрая се обели. Обърнах се към Аша.

— Какво се е случило? — попита той смаян.

И двамата погледнахме към Рамзес. Макар че би трябвало да се наслаждава на обожанието на хората, които се бяха струпали по брега и крещяха името му, лицето му бе покрусено.

— Погледни кея! Той направо се разпада!

Цели платформи бяха изгнили и като че ли нямаше система за отвеждане на мръсотията, която лепнеше по робите и краката на жените. Търговци бяха пуснали рибешки глави на земята и ги бяха оставили да изгният там, без да си направят труда да ги изритат обратно в реката.

— И носилките!

Рамзес посочи към избелелите балдахини върху нащърбените прътове.

— Фараон Сети сякаш не е излизал от двореца си години наред — измърмори Аша.

— Но нали дойде в Тива за Празника на Уаг! Трябва да знае за това! Трябва да е видял…

Слязохме на брега заедно с двайсет войници, които щяха да ни придружат до двореца „Пи-Рамзес“. Въодушевените тълпи бяха прекалено щастливи, за да забележат тревогата на Рамзес. Те тичаха преди носилката, в която пътувахме, хвърляха във въздуха лотосови цветчета и подаваха на воините големи чаши с ечемичена бира. И макар че Рамзес им махаше в отговор, знаех какво си мисли. Големи дупки по главния път бяха оставени без внимание, когато за запълването им бяха необходими единствено пръст и пясък. Улиците бяха застлани с полуизядени нарове, нечисти води и захвърлени папируси. Не можеше да има съмнение: Аварис изглеждаше изоставен, сякаш го бяха оставили да се управлява сам и никой не се вълнуваше особено какво се случва с него.

Когато стигнахме до двореца, тежковъоръжени стражи отвориха портите. Рамзес слезе от носилката и уплашено поклати глава.

— Нещо се е случило. Тук е станало нещо ужасно.

Бяха оставили градините да растат неподдържани. Върху килим от плевели огромните статуи на Амон бяха напукани и мръсни. Пред всяка къща в Египет имаше двор с плочки или пръст, в който не можеха да се скрият никакви змии, но тук плевелите и тревата бяха оставени да израснат точно пред стъпалата на „Пи-Рамзес“. Стигнахме до тежките дървени врати и когато видя колко са се износили, Рамзес гневно попита:

— Това дворецът на баща ми ли е или руините на Амарна?

Дори плочките под краката ни бяха напукани и изпочупени. Той се обърна към мен:

— Не разбирам. Какво може да е по-важно от поддържането на този дворец? Дядо ми построи „Пи-Рамзес“. Ако този дворец вече рухва, какво ще се случи след сто години? С какво ще ни запомнят хората?

Вратите се отвориха и когато не видяхме в преддверието никой, който да ни поздрави, воините, които ни придружаваха, започнаха да стават неспокойни. От сенките изплува една фигура и когато се приближи, чух звука от сто мечове, извадени от ножниците. А после светлината озари лицето на Уосерит. Тя плачеше.

— Рамзес, баща ти се разболя. Лежи в спалнята си. Чака те.

Цветът се оттече от бузите на Рамзес.

— Кога? — извика той. — Кога е станало?

— След като пристигнахме. Едва вчера.

Рамзес отпрати воините с махване на ръка. Аша знаеше, че трябва да ги настани в Голямата зала и да им осигури крана и напитки. Тръгнах след Рамзес и Уосерит и понеже никога не я бях виждала да плаче, звукът ме уплаши. Тюркоазеното й наметало се влачеше пред мен и аз се опитах да се съсредоточа върху украсения му с мъниста подгъв вместо да си позволя да изпитам ужаса от това, което се случваше. Сети беше болен, но това не обясняваше защо са оставили града да западне или защо дворецът приличаше на празна черупка, в която нямаше никого другиго освен малцината прислужници, които надничаха неспокойно между колоните.

Когато се приближихме към спалнята на Сети, неколцина отрежи разделиха копията си, за да ни пуснат. Но мъжът на леглото не беше този, когото бях видяла на Празника на Уаг. Дори чаршафите, с които го бяха покрили, не можеха да скрият колко е отслабнал и колко по-блед е станал в сравнение с последния път когато го видях.

— Татко! — извика Рамзес.

Царица Туя, Изет и Хенутауи вече бяха застанали в кръг около Сети. Пасер седеше на едно дървено столче наблизо и Уосерит застана до него. Фараон Сети отвори очи, но сякаш позна сина си повече със слуха, отколкото със зрението си.

— Рамзес — прошепна той и се закашля.

— Изет ще ти намери още сок — каза Хенутауи. — Това ли искаш?

Сети кимна, макар че движението му причини болка, и Хенутауи бързо отведе Изет вън от стаята.

Рамзес коленичи до леглото на баща си.

— Какво ти е, abi?

Използва задушевната дума за „баща“. Никога преди не го бях чувала да я употребява. В гласа му звучеше безкрайна болка.

Фараон Сети въздъхна тежко, а царица Туя се разрида. Нейният iwiw лежеше на пода, отпуснал муцуна между краката си, и изглеждаше почти толкова съкрушен, колкото господарката си. Дори не вдигна глава да ми изръмжи както обикновено.

— От много месеци съм болен, Рамзес. Анубис ме следва по петите.

— Не, abi. Моля те, не още!

Сети отново се закашля и сви пръст, за да повика Рамзес по-близо.

— Искам да възстановиш „Пи-Рамзес“ вместо мен. Много е западнал.

После изстена и сграбчи в ръцете си тежките ленени чаршафи.

— От сто години хетите заплашват с нашествие. Искат да управляват Египет, когато си отида. Цялото злато от съкровищницата ми отиде в конюшните. При колесничарите ми. Сега хетите ще станат твой проблем…

— Току-що победихме шерден! Доведохме ги тук като пленници, за да се обучават в армията ти…

Фараон Сети се помъчи да седне. Не можех да повярвам, че това е същият човек, който ме беше вдигал и ме беше слагал на коляното си, когато бях дете. Очите му, гласът му, плътта му — всичко у него изглеждаше смалено и хлътнало, сякаш се превръщаше в мумифицирания Озирис сега, пред очите ни.

— Никой не може да ми помогне, Рамзес. Лекарите казват, че това е заболяване на сърцето. Сърцето ми е слабо — изхриптя той.

Рамзес отвори уста да възрази, но Сети вдигна ръка.

— Няма време. Донеси ми картите.

Избледнелите му очи се отправиха към една ниска масичка.

— Проектите ми — поясни фараон Сети и мъчително си пое въздух. — Ти трябва да ги довършиш вместо мен.

Едва тази сутрин празнувахме триумфа си. Сега осъзнах, че може би ще скърбим за смъртта на Сети, преди денят да е свършил. Спомних си, че боговете държат човешкия живот на сребърните везни на Ма’ат. Голямото щастие трябва да се уравновеси от голяма болка.

— Това е гробницата ми в Долината — каза Сети. — Изображенията са завършени. Остава само да отнесете саркофага ми в камерата.

От устните на Туя се изтръгна силно ридание и аз стиснах устни, за да не се разридая на свой ред. Но фараон Сети продължи:

— И този дворец.

Дишането му ставаше мъчително.

— Не забравяй да възстановиш този дворец, Рамзес. Направи Аварис своя столица, за да си по-близо до Хати. Ако можеш да отбраняваш град Аварис, Египет никога няма да падне.

— Египет никога няма да бъде завладян, докато аз съм фараон…

— Тогава не бива да позволяваш на хетите да отвоюват Кадеш. Без Кадеш земите ни са уязвими. — Фараон Сети въздъхна. — И Нефер.

Рамзес погледна към мен.

— Искаш ли да говориш с нея?

— Не!

Отговорът му беше много енергичен и аз притиснах гръб към вратата.

— Нека ме запомни такъв, какъвто бях. Нефер… — гласът му започна да отпада. — Нефер е майката на най-големите ти синове. Умна принцеса… но народът все пак не я иска.

— Кой ти го каза? — попита Рамзес.

Уосерит погледна към мен от другия край на стаята. И двете незабавно отгатнахме отговора: Хенутауи.

— Няма значение кой ми е казал. Важното е, че чух. Народът е важното, Рамзес. Знаеш какво се случи с Нефертити. Народът я уби…

— Жреците я убиха — възрази Рамзес.

— А жреците говорят с устата на народа. Ехнатон…

Фараон Сети стисна завивките и аз си помислих, че мога да чуя как сърцето му хлопа в съсухрените гърди.

— Изчакай поне една година, преди да избереш велика съпруга.

— Abi! — възрази Рамзес. — Вече мина една година.

— Не излагай на риск това, което е постигнало това семейство! Изчакай поне още една година. Обещай ми.

Затаих дъх и зачаках Рамзес да изрече обещанието. Но той не каза нищо.

— Обещай ми! — настоя фараон Сети и Рамзес прошепна:

— Обещавам.

Затворих очи, излязох безшумно от стаята и затворих вратата зад гърба си. Болката гореше като пламък в гърдите ми и аз се втурнах към Залата за аудиенции, за да остана сама. Вратата беше леко открехната. Влязох вътре и едва не се разплаках, но иззад една колона до мен достигнаха гласове.

— Спечелих ти една година, затова ще заличиш тази грозна гримаса от лицето си и ще ме погледнеш в очите — прошепна Хенутауи.

— Боговете ще видят това, което направи… — зарече се Изет.

— Това, което направихме. — Гласът на Хенутауи беше спокоен. — Всички прислужници в Аварис снощи те видяха с тази чаша.

— Защото ти ми я даде!

— И кой беше тук, за да го види? Така или иначе, ние само ускорихме неизбежната му кончина. Колкото повече чакаме, толкова по-силна ще става Нефертари. Може и никой да не се усъмни — продължи тя, — но ако им напомня…

Хенутауи погледна през рамо към празната стая, преди да продължи със суров шепот:

— Ти ще намериш начин да ми се отплатиш или както съм задължена пред Изида, ще си взема обратно всичко, което съм ти дала! Ако Рамзес направи това момиче царица, тя ще го накара да ни прогони в Ми-Уер и не си мисли, че няма да те пожертвам, за да спася…

Пред Залата за аудиенции се разнесе шум и двете млъкнаха. Излязох незабелязано навън и си поех дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокоя, в случай че ме видят. Уосерит се появи в коридора заедно с Пасер, следвана от Рамзес и царица Туя.

Рамзес беше блед като алабастър.

— Той си отиде, Нефер.

Поклати глава и се разплака, без да се срамува.

— Отиде при Озирис.

Прегърнах го. Хенутауи и Изет дойдоха с чаши shedeh.

Когато видя сълзите ни, Хенутауи нададе вик, а Изет притисна ръка към устата си.

Зарових лице в гърдите на Рамзес — никой не биваше да разбере колко се отвратих, като ги зърнах. Рамзес се дръпна от прегръдката ми.

— Трябва да се напишат писма…

— С разрешението на Твое величество аз ще се погрижа за писмата — каза Пасер.

„Твое величество.“

Думите поразиха Рамзес като видим удар. Отсега нататък Египет щеше да има само един фараон.

— А какво искаш да направя аз? — попита Хенутауи.

Исках да изкрещя, че убийството на царя на Египет е достатъчно, но думите заседнаха в гърлото ми, а паренето в гърдите ми се усили.

— Иди с Изет и Уосерит — каза Рамзес. — Ще заведат майка ми в храма на Амон, където ще съобщи на боговете…

Той се поколеба, защото истината беше прекалено ужасна, за да я изрече на глас.

— Тя ще съобщи на боговете, че баща ми идва.

Когато всички се обърнаха и си тръгнаха, аз махнах на Пасер и той видя, че съм останала до вратата на Залата за аудиенции.

— Нефертари, какво правиш? — попита той.

— Той не трябваше да умира! — прошепнах яростно.

Пасер погледна зад себе си, но коридорът се беше изпразнил.

— Когато излязох от спалнята, чух разговора на Хенутауи и Изет. Говореха за някаква чаша — обясних трескаво. — Хенутауи каза на Изет, че е спечелила още една година. Още една година — повторих аз.

— Снощи всички видяхме, че Изет дава на фараона чаша… — промълви Пасер.

— Но тази чаша й я е дала Хенутауи! И сега разполага с тайна, с която може да унищожи Изет, ако Изет не й даде това, което иска. А това, което иска, е да прогони Уосерит в най-далечния храм във Фаюм, а после да обнови храма на Изида, за да контролира най-голямата съкровищница в Египет.

— Това може да се случи само ако Изет стане царица…

— И сега има още една година да опита! Нали чу обещанието на Рамзес. А дори и да го наруши… щом Хенутауи е могла да убие собствения си брат…

За първи път видях страх в очите на Пасер.

— Лекарите казаха, че било сърцето на фараона. Никой не заподозря отравяне.

Той погледна към мен.

— Кой друг ги чу?

— Никой — уверих го аз.

— Тогава не споделяй с никого. Ще кажа на Уосерит…

— А на Рамзес? Фараон Сети му беше баща!

Пасер поклати глава.

— Но няма доказателство за това, което си чула.

— Лекарите могат да разберат дали е отрова.

— Или пък да решат, че е било сърцето му и тогава ти ще озовеш в положението да си отправила невярно обвинение към великата жрица на Изида. Не казвай нищо. Рамзес може да ти повярва, може дори да повика лекар, но можем ли да бъдем сигурни, че Хенутауи не е подкупила този лекар? Политиката е навсякъде, Нефертари.

— Значи смъртта на Сети ще остане ненаказана? — възкликнах и стиснах юмруци, за да попреча на яростта да разтърси цялото му тяло.

— Никое злодеяние не остава ненаказано.

Той вдигна очи към изображението на богиня Ма’ат, която претегляше едно сърце, а от другата страна на везните бе вложено перото на истината. Понеже сърцето е било честно в живота, то тежеше еднакво с перото и човекът на стенописа се усмихваше. Богът крокодил нямаше да разкъса неговата ка. Душата му щеше да живее във вечността.

— Сърцето на Хенутауи ще натежи повече от перото — отсякох убедено.

Неочаквано Пасер се натъжи.

— Да. Навярно така ще стане. Не яж нищо, което не е приготвено от Мерит, Нефертари.

После ме остави сама в коридора. Бях родила двама синове, бях придружила Рамзес в битката срещу шерден и себично си помислих, че всички тези триумфи ще се забравят сега, след смъртта на фараон Сети. Думите, които воините бяха крещели едва тази сутрин, щяха да се превърнат в траурни песни до утре. В близкия храм на Амон Хенутауи и Изет вече лееха неискрени сълзи заедно с царицата — сълзи за моя най-постоянен закрилник в двора. Сякаш всичко, до което се докоснех, се превръщаше в пепел.

Вечерята в Голямата зала мина мрачно и Рамзес остави празния стол на баща си на подиума. Когато Изет му предложи да седне на него, той попита рязко:

— Защо?

Дворът знаеше, че след този отговор е по-добре да замълчи.

По-късно, в уединението на спалнята си, прехапах долната си устна, за да не кажа на Рамзес какво съм чула. Той седеше на леглото от злато и абаносово дърво, в което бях спала всяко лято в Аварис като дете. Поставено на подиум в средата на стаята, гледаше към градините, които Сети бе оставил неподдържани. Над басейните се стелеха плътни слоеве мръсотия и аз се запитах дали рибите са оцелели след такова занемаряване.

— Виждала ли си конюшните на баща ми? — попита тихо Рамзес.

Не искаше да говори за смъртта на баща си. „Ще я носи със себе си като тежка затворническа верига на кръста“, помислих си аз.

— Огромни са — продължи той, макар че гласът му бе разсеян. — Общо пет хиляди бойни жребеца.

Притиснах завивките към гърдите си. Дори огънят в мангалите не можеше да ме стопли.

— Повече, отколкото в цяла Тива.

— И се грижат добре за тях — продължи той и в очите му припламна искрица живот. — Баща ми имаше оръжие за повече от десет хиляди души. Четири хиляди колесници са в идеално състояние и в готовност. Той гледаше сериозно на войната с хетите, Нефер.

— Хетите заплашват с война от поколения насам…

— Но не по този начин. Огледай се. Виждаш ли колко западнало е всичко? Цялото злато в съкровищницата е отишло за приготовления! Откакто хетският цар завладя Митани, няма никаква преграда между нас и Хати. Баща ми разбираше колко опасно е това. Знаеше, че е само въпрос на време. Пасер казва, че Муватали ще настъпи срещу нас веднага щом чуе за смъртта на баща ми.

— Нова битка?

Едва се бяхме завърнали след победата срещу шерден. Имахме да подготвяме погребение. Скръбта, която ни бе сполетяла, беше прекалено голяма.

Рамзес погледна печално към мангала.

— Не, не нова битка, Нефер. Война.

* * *

На следващата сутрин на палубата на „Благословът на Амон“ тялото на фараон Сети бе увито в плат и поставено на малък подиум, покрито със смирна. Устните му бяха извити а лека усмивка — вече бе освободен от задължението си да бди над северната граница на Египет. След двайсет дни щяхме да пристигнем в Тива, а след седемдесет дни на мумифициране щяхме да положим Сети в гробницата, която бе избрал, заобиколен от най-великите царе на Египет.

Рамзес стоеше на носа на кораба. Едно-едничко знаме, украсено с изображение на мумифицирания Озирис, плющеше тъжно на вятъра. Пристанът гъмжеше от жени, облечени в бели траурни роби. Те хвърляха пред кораба лотосови цветчета и удряха с ръце по гърдите си, та боговете да узнаят за скръбта ни. Докато пътувахме на юг, през цялото време гледах как селяни и рибари коленичат на брега в чест на своя фараон. „Само ако знаеха истината за смъртта му, колко от тях щяха да се задоволят с тихи поклони и ридания?“

Когато стигнахме до двореца „Малката“, Уосерит ме предупреди:

— Не изпускай синовете си от поглед. Дори когато се къпеш.

— А Мерит?

— Можеш да й кажеш какво си чула.

Под очите на Уосерит тъмнееха сенки и аз се запитах дали Пасер не я е утешавал нощем така, както аз се бях опитвала да утешавам Рамзес.

Влязох в стаята си и Мерит ме посрещна. Почувствах се виновна за удоволствието, което изпитах, когато видях децата си, докато цял Египет скърбеше. Кърмачките станаха, а синовете ми протегнаха ръчички към мен.

— Колко са пораснали! — възкликнах аз. Бяхме отсъствали цял месец и синовете ми бяха почти неузнаваеми. Усмихнаха се, когато ги повиках по име, и аз се удивих колко умни са станали вече. — И косата им!

Главичките на синовете ми приличаха на корони от прекрасно злато.

— Като на самия цар — отговори Мерит, но веднага щом спомена за Сети, си помисли за смъртта му и гласът й се превърна в шепот. — Съжалявам за фараона, господарке.

— Случи се веднага след като пристигнахме в Аварис.

— Чухме, че сте победили шерден, а после дойде вест, че фараонът е болен, но никой не можеше да повярва. Казаха, че било сърцето му…

— Беше отрова — отвърнах рязко.

Мерит закри устата си с длан. Махна на кърмачките да се върнат в стаята си и след като затвориха вратата, аз й разказах цялата история.

Не разбирам… — извика тя. — Какво е станало с опитвачите му?

— Беше освободил почти всички прислужници в двореца — отговорих аз. — За да плати за война срещу хетите и да купи ризници от Крит.

Мерит притисна пръсти към устните си.

— Хенутауи е продала своята ка, за да направи Изет царица — заяви тя с абсолютна убеденост. — И ти трябва да си наемеш опитвач.

Самата мисъл за това ме накара да потръпна, но Мерит упорстваше.

— Рамзес си има опитвачи.

— Защото е фараон.

— А ти ще бъдеш царица! Ако използваш опитвач, Хенутауи ще разбере и никога няма да посмее да рискува с отрови. Помисли за синовете си! Какво ще стане с тях, ако ти се случи нещо? Мислиш ли, че Изет ще ми позволи да остана в двореца да се грижа за тях? Двете с Уосерит ще бъдем прогонени в най-затънтения храм в Египет, докато те лежат тук безпомощни.

Почувствах как крайниците ми изстиват. Вярно беше. Погледнах към децата си — красиви египетски принцове, които някой ден можеха да станат царе.

— Наеми опитвач — казах.

— А ако фараонът попита?

— Ще му кажа…

— Че те е страх от хетски шпиони? — попита услужливо Мерит.

Хенутауи и Изет бяха лъжкини. Не исках и аз да лъжа Рамзес. „Трябва да му кажа истината — помислих си. — Че се страхувам, че собствената му леля ще ме убие с чаша вино или глътка shedeh.“

Някой почука на вратата. Преди да отвори, Мерит се обърна към мен.

— Още една година, господарке… Мислиш ли, че ще удържи на обещанието си? — попита тя.

Помъчих се да не обръщам внимание на болката от молбата на фараон Сети.

— Той никога не е нарушавал обещание — казах аз.

— Дори когато знае, че като го е дал, е потвърдил една лъжа? Хората в Тива чуха думите на пратениците и знаят какво се е случило с пиратите. Започват да те наричат царицата воин. Казват, че си рискувала живота си за Египет.

Но аз повторих:

— Рамзес никога не е нарушавал обещание.

Раменете й увиснаха унило и тя отвори вратата.

— Твое величество! — възкликна стреснато и бързо оправи перуката си. — Никога преди не си чукал…

— Чух гласове и си помислих, че може би Нефер ти разказва какво се случи в Аварис — отговори Рамзес, влезе в стаята ми и ме видя със синовете ни. — Не исках да се натрапвам.

— Съжалявам за баща ти. Той беше като баща и за моята господарка. Винаги благ, винаги внимателен.

— Благодаря, Мерит. Всички ще се преместим в двора на баща ми в Аварис веднага след погребението му.

— Целият дворец ли? — възкликна тя.

— Дори Тефер.

Рамзес погледна надолу и Тефер отговори с жално мяукане. Досега спеше под люлките на синовете ми и не проявяваше желание да напусне поста си.

— Ще минат седемдесет дни, преди да подготвим тялото на баща ми. Но след като го положим в Долината на спящите царе, дворът ще се премести с нас в „Пи-Рамзес“.

Вече виждах как Мерит отмята наум работата, която трябва да се свърши. Тя се поклони и излезе, а Рамзес застана до мен.

* * *

— Баща ми те обичаше, Нефер.

— Бих искала да вярвам, че е така — отговорих тихо.

— Трябва да повярваш. Знам, че чу какво ме накара да му обещая. Страхуваше се за короната ми. Искаше ти да станеш царица, но някой го е подвел.

— Не мисля, че са го подвели — отговорих, внимателно подбирайки думите си. — Мисля, че са го излъгали.

Рамзес ме наблюдаваше и аз се запитах дали не мисли за Изет и Хенутауи. Не можех да му кажа истината. Трябваше сам да я разбере. Най-накрая съсредоточеният израз изчезна от очите му и той обви ръка около кръста ми.

— Аз ще те защитя. Винаги ще те защитавам, Нефер.

Затворих очи и се помолих на Амон: „Нека разбере от кого ме защитава“.